Колонката на Георги Цанков: Рушди, Ишигуро, Олби, Прешерн и още

Признайте – и вие, макар да ме поощрявате благородно, си мислите, че нещо не ми е наред. Защо не мигвам до 3-4 часа, за да прочета набелязаните за поредния четвъртък книги? Какво и на кого доказвам? Напоследък си мисля дали пък това не е някаква надпревара с Онази с косата – ще успея ли преди да ме прибере да открия Книгата, за която говори Стефан Маларме?

==

Вече съм споменавал, че абсолютно вярвам в мистичната теза на Борхес, че книгите ни преследват и ни намират. Те са моето мислене в образи, чрез тях аз се опитвам да си представям сложните и драматични проблеми в живота; ще ми се да изричам моите истини не директно, а посредством внушенията на български и чужди автори, които успяват да събудят някакви възхити, възмущения или съмнения в душата ми. Никога и по никакъв начин не деля прочетеното на „елитно“ и „простонародно“. Отлично съзнавам, че особено примамливо ме привикват трудните за разгадаване четива, но не отхвърлям и „жанровите“ творби, бестселърите, от които човек може да научи много за предпочитанията на масовия читател и за наболелите обществени и лични проблеми.

==

Вечерта в четвъртък, след като съм разпратил текстовете си, усещам главата ми напълно изпразнена, а петъците са блажените дни за възстановяването ми. Обикалям борсите всеки вторник, въпреки пандемията, с поредната маска на носа. Когато тръгвам, съм като възбуден ловец, за опасността се сещам, чак след като се върна в къщи и съпругата ми със сълзи на очи види поредните пълни торби. Разпределянето също не лесно, тъй като човек трябва да се съобразява с приоритетите, а и с физическите си възможности. Не винаги успявам да осъществя плановете – ето, миналата седмица обещах да поговорим за първата огромна биография на комитата Тодор Александров, но увлекателната монография, написана от съвсем младия вундеркинд Калоян Васев, се оказа костелив орех – трябва ми още време, за да се ориентирам сред морето от открития в архивите.

==

Ще споделя и още нещо, което няма как да премълча. Изразявам огромната си благодарност на всички представяни от мен издателства за безрезервната подкрепа – те ми предоставят книгите си безвъзмездно, както впрочем е навсякъде по света, където представянето на книжните новости се възприема като много важно, а заелите се с тази трудна задача критици успяват да си създават вярна публика, с която понякога спорят, но никога не влизат в заядливи пререкания. У нас нещата не винаги изглеждат розови – ужасно унизително е да се чувстваш като просяк пред мастит издател, който се възприема като страхотен благодетел, ако ти е подхвърлил някоя от книгите си с изричното настояване непременно да я похвалиш.

==

Особено ми е тежко на сърцето за новото лице на един издател, за когото преведох куп книги. Повече от петнайсет години съм му помагал, давал съм му идеи, възхищавал съм му се. Той реши, че трябва да си купувам неговите издания. Така изчезна от тези страници. Болно ми е, не разбирам подобно поведение. Но аз категорично не сключвам сделки с никого, не взимам и нито стотинка за труда си. Бих се ужасил, ако някой възприеме текстовете ми като реклама. Пиша онова, което вярвам в момента. Напълно е възможно да сбъркам, да се увлека, затова винаги се радвам на ползотворните разговори. Трябваше да изрека всичко това, за да ми поолекне. Не се учудвайте, ако по някое време реша да си взема почивка – седемдесетгодишният мозък не е като двайсетгодишния: по-аналитично обработва информацията, но и по-трудно я поглъща.

==

И така, „Тодор Александров. Легендарният комита“ остава за близките седмици. Натрупали са се и много други ценни книги, но талантливите автори ще трябва да бъдат търпеливи. Моето голямо събитие през тази седмица е издание на „Анико“ в поредицата „Сите българи заедно“. Наскоро прочетох някъде, че това била шовинистична библиотека. Чувствам се лично наранен, когато самозабравили се глобалисти се гаврят с българската история. Само като си помисля какви фигури сме имали през Възраждането и по време на въздигането на Третото българско царство, търся за себе си отговор защо трябва да си мълчим за тях. Сигурен съм, че позата на презрение към националното е комплекс за малоценност на слабия.

==

Нямаше да знаем почти нищо за Раковски, ако сред народа не битуваше легендата за лъвския скок на Апостола на Свободата в неговата белградска легия. Няма никога да забравя очарователния му образ, който проникна дълбоко в юношеската ми душа с незаслужено пренебрегвания епичен роман „За свободата“ от Стефан Дичев. Белетристът си беше позволил в най-догматичните години да представи не само революционера, а и умелия дипломат, очаровал немалко царски особи, родения аристократ и умелия любовник, когото хората с нежност са наричали „българския Гарибалди“.

==

==

Неговото „страшно прегрешение“ е брошурата „Преселение в Русия, или Руската убийствена политика за Българите“, включена изцяло в новия том. Издадените преди повече от половин век четири тома на Раковски са неоткриваеми, в „Книжен пазар“ доскоро имаше един екземпляр от тях на астрономична цена. Отговорите на въпросите за премълчаването на бунтовника и на дипломата ще намерим в изданието от над 550 страници, голям формат – Георги С. Раковски „Биографии“, подготвено от неуморимия професор Цочо Билярски.

==

„Чърти из живота на Савва С. Раковски“ е първата сериозна биография на големия българин. Тя се печата по второто й издание от 1893 г., появило се в Русе. Авторът твърди, че е „наредил“ текста, „като съм се ползувал от съчиненията на самия незабравим мъж С. С. Раковски, от съчиненията на Г. Г. Барака, Г. Котева и др., и от разказите на г. Йосифа Г. Дайнелов, който още благоволи, та ми даде 40 писма, писвани от самия Раковски до него в Цариград, когато той е бил дописник и настоятел надзорник на „Дунавский лебед“.“

==

Книгата е била завършена на Димитровден 1990 г. Тя е безценна, тъй като съдържа запазените автентични свидетелства от съвременниците на Раковски. На 21 май 1861 г. от Белград Раковски пише:

==

„Ах! Де ся сега родолюбиви българи да ся решат да мрат и да освободят беднаго си народа от монголскаго тиранство! Едно юначко в Стара Планина движение сичко можи да уничтожи. Там, там! Наша свобода ще се основе! Може ли да бъде по-горко и по-жалостно положение, от нашего днес? Священи ни въпрос потъпкан, народна ни чърква затворена, учители от Македония ся гонят и в тъмници затварят, народ ни ся насилва приселва в пуста Руссия, що остава веки за нам бедни българи?”

==

В тези няколко изречения е обобщена цялата жестока историческа истина, която и до днес остава непризната. Много важна е и „Биография на Георги Стойков Раковски“, издадена от д-р Боби Петров през 1910 г. в София, печатница „П. Глушков“. Бележките на автора са 593 – почти непостижима за онова време научна добросъвестност.

==

Предполагам си спомняте за знаменития автор на десетки приключенски романи Петър Бобев. Боби Петров е негов баща. Роден е през 1877 г. През 1902 г. защитава дисертация за политиката на Фридрих Август II, написана на немски – с нея получава титлата доктор по история. В периода 1908 – 1910 г. разполага с архива на Раковски, съхраняван в Разград от племенника на революционера Киро Стоянов, преди да бъде предаден в Етнографския музей в София. Автор е и на книгите „Политическа история на 19 век“ и „Христо Ботев“. В периода 1903-1904 г. е бил учител в Първа софийска държавна мъжка гимназия, а през 1910-1911 г. във Великотърновската държавна мъжка гимназия „Свети Кирил“. През 1911 г. е предложен в Софийския университет като извънреден професор, но оценките за трудовете му от професор Васил Златарски и от професор Димитър Агура са отрицателни. Умира през 1926 г., докато е на лечение в Будапеща.

==

Разбираме, че още по онова време истината за Раковски е доста неудобна. „Препъникамъкът“ е петнайсетата глава от монографията на д-р Боби Петров, в която става дума за установеното от Раковски изселване на българи от Видинска област и заселването по нашите земи на кримски татари. За да попречи на това престъпление, самият Раковски на 1 юни 1861 г. заминава за Русия. Никола Палаузов обаче, тъй като мразел бунтовника, яко го наклепал пред руските власти, заявил, че е пристигнал в Одеса, за да настройва българите срещу русите. Така че битката между русофили и русофоби е още от онези години, оттогава са и руските опити да решат насилствено проблема с Крим.

==

Извънредно важни данни за живота и делото на Раковски се съдържат и в студиите на Симеон Радев, най-важната от които е „Раковски и Македония“. Гласът на големия политик оказал огромна роля за пробуждането и подема на българщината в страдалната земя. Миладинов му пише: „Сите македончина на име ви се кланят и Ве благодарят в любовта ви и попечението, което имате за них.“

==

Още много са безценните материали, които ще прочетем в тома, а той несъмнено много бързо ще се превърне в поредната антикварна рядкост. Ще припомня накрая само две изречения от писмо на Раковски до Руския канцлер княз Александър Горчаков, писано на 2 януари 1862 г. То отново се отнася до преселението на татарите в нашите земи:

==

„Сичките благоразумни и родолюбиви българи видяха в това приселение, с най-голяма си жалост и скръб, не само своя пропаст и разорение, но и конечное уничтожение рускаго влияния между вси православни на Въсток християни. Общо роптание ся появи между сички благоразумни и най-големи от прежде привърженици Русии българи, както и между другите славяни и гърци против тая постъпка.“

==

Коментарите са излишни, когато разполагаме с факти и с документи няма как да месим историята като баница и да се опитваме да прикриваме очевадни истини. Тъй като у нас подмятането на историята за политически цели продължава с пълна сила, ще продължа размишленията си с още две много важни за осмисляне на истината книги, вече свързани с най-новата история , която се пише пред очите ни.

==

==

Първата от тях е издание на „Слънце“ – „Светът на парите“ с подзаглавие „Защо крадци и мошеници управляват света и как да си го върнем обратно“. Авторът е английският разследващ журналист Оливър Бълоу, завършил история в Оксфорд, работил като кореспондент на агенция „Ройтерс“ в Русия и във вестник „Гардиън“. Носител е на високи журналистически награди за дръзките си изследвания. С него първо ще влезем в чертозите на бившия президент на Украйна Виктор Янукович, за да разгледаме принадлежащия му природен резерват от 76 хиляди акра и двореца му на горист хълм, чийто склон се спуска до река Днепър. Изложението е страхотно актуално заради показаното във филма на Навални имение на Путин.

==

Новите властелини на света често пъти се оказват ужасни еснафи, които се възбуждат от имитации на чудесата във Версай и си мечтаят за „сараите“ на Краля Слънце. Но имането на Янукович ни отвежда много по-далече: рекет с лекарства, ръководен от Кипър; незаконна търговия с оръжие, която ни отвежда в Шотландия; огромен пазар за имитация на маркови стоки, юридически притежаван от Сейшелските острови… След това поемаме по следите на „офшорните бандити“. И стигаме до тъжния извод:

==

„Светът на парите не е лесно място, срещу което да се обявиш. Не можеш да изпратиш армия срещу него, защото го няма на никоя карта. Нито пък да му наложиш санкции или да изпратиш дипломати да разговарят с него. За разлика от конвенционалните страни той няма граничари, които да ти подпечатат паспорта, няма знаме, което да поздравиш, нито външен министър, с когото да поговориш по телефона. Той няма армия, която да го защитава, защото не му е нужна.“

==

Пътуването в света на парите е повече от отрезвително. То ни посочва механизмите, по които се управляват масите. Дайте им измислени проблеми, насъскайте ги едни срещу други с междунационални конфликти, с расови междуособици, с гениално предначертани спорове за полов идентитет. Така хората ще забравят за истинските цели на властващите и дори ще си помислят, че някакви „честни“ младежи или партии могат да спечелят избори. Но светът на парите е предначертал всичко – резултатите от изборите, лицата в политиката, дори навярно и разпространението на пандемиите. Трагично прав е Бълоу, че „некомпетентността и корупцията взаимно се допълват – те са така здраво преплетени, че вече не е възможно да бъдат разглеждани като отделни явления“. Няма съмнение, че Третата световна война бушува в „света на парите“. Тя е обяснението за почти всички политически катаклизми, които се случват и по света, и у нас.

==

==

Продължавам със свръхважната тема за фалшифицирането на историята и на идеологическите послания. Изразявам специална благодарност на издателството за пътешествия и приключения „Вакон“, че ми осигури новата си книга дни, преди тя да се появи на пазара. Става дума за „Усмивката на ягуара“ от Салман Рушди – размисли за негово пътуване из Никарагуа, предприето веднага след като завършва „Сатанински строфи“ и малко преди да бъде обявен за смъртник, а религиозните фанатици да започнат да го преследват, за да изпълнят присъдата. Мотото към тази по-скоро политическа, отколкото пътеписна история е незабравимо. То е куплет от песничка, приписвана на анонимен автор:

==

Имаше едно момиче в Ник`рагуа,

==

което усмихнато ягуар яздеше.

==

От разходка се върнаха късно

==

с момичето в търбуха на звяра

==

и усмивка по лицето на ягуара.

==

Влезе ми в главата тази песничка и непрекъснато си я повтарям. Мисля си колко рядко са хора като Рушди, готови да подложат на огромна опасност живота си, но да изразят на висок глас онова, което възприемат като своя истина. В предговора, писан десет години след първото издание на книгата, белетристът разказва каква политическа буря е предизвикала тя. Добре, че Великите сили не са толкова ретроградни, колкото аятоласите, и на свой ред не са го осъдили на смърт. Но не са се поколебали да го характеризират като „поддръжник на комунистите“, макар той съвсем открито да не симпатизира на сандинистите, да посочва, че са действали като цензори на свободното слово, че преди да паднат са си показали рогата и са се постарали да се превърнат в поредните латиноамерикански олигарси.

==

Но Салман Рушди си позволява да каже истината за тяхното идване на власт, а именно че през 1986 г. Никарагуа, която обича североамериканската музика, поезия и бейзбол, е мачкана жестоко от „могъщия си, безгрижен любим“. Той е близък приятел с десния перуански писател и политик Марио Варгас Льоса, един от най-доблестните му защитници, който не одобрява действията на сандинистите, но се отнася с отвращение и към „контрите“, мечтаещи да се върне кървавата диктатура на Сомоса.

==

Дори не сме се замисляли върху обстоятелството защо на 27 юни 1986 г. Международният наказателен съд в Хага отсъжда, че американската военна помощ за контрареволюционната армия, замислена, сформирана и въоръжена от ЦРУ, е в нарушение на международните закони. Няма съмнение, че СССР и САЩ взаимно си правят реверанси: затова се провалиха спонтанните народни въстания в Унгария през 1956 г., в Чехословакия през 1968 г., затова бяха анемични реакциите срещу военния режим в Полша. Явно имаше тайни споразумения: вие ни оставете да се вихрим еди-къде си, а ние ще си затворим очите за вашите зверства срещу свободолюбиви народи.

==

Рушди ни прави свидетели точно на този феномен. „Ню Йорк Таймс“ нарича сандинистите „сталинисти“, а в същото време контрите взривяват в северната провинция на Никарагуа Хинотега автобус, при което загиват трийсет и двама цивилни, включително няколко деца. Писатели и хуманисти като Салман Рушди са рядкост: те отказват да представят света в бяло и в черно, а търсят драматичните истини. Напомнят ми на героите на Достоевски, всеки от които „гърми“ със своята правда. Доказателства за подобни едностранни тълкувания на нещата и у нас, колкото щете!

==

==

Но ние да продължим със Салман Рушди, който в наши дни отново смая света и за пореден път доказа силата си на художник и на мислител с романа „Кишот“, представен от „Колибри“ в чудесния превод на Надежда Розова. Толкова богат на внушения, толкова сложен и интересен е този роман, че по никакъв начин не се наемам да обобщя вложените в него идеи. Подобно на гениалния Сервантес, съвременният му наследник повежда тримата си основни герои срещу призраците на масовата култура, но най-вече срещу чудовищата на политическите метаморфози.

==

Срещаме се с остарял търговски пътник, подобен на онзи от пиесата на Артър Милър, но индиец по етнически произход, който гледа телевизия до самозабрава, превръща света в „голямото село“ на философа Маршъл Маклун, влюбва се „политкоректно“ в черната госпожица Салма Р., незабравим телевизионен персонаж, а на предната седалка до него в колата му се настанява неговия въображаем син Санчо, с когото трябва да прекосят на длъж и на шир Америка.

==

Само че всичките те са изникнали изпод перото на нюйоркския писател от индийски произход Сам Дюшан, който си представя самотника, търсещ любов, загубеняка, неспособен да спечели сърцето на една телевизионна кралица. До този момент Дюшан е писал евтини шпионски романи под псевдоним – той е създал поредица за групата „Пет очи“ – съюз между разузнавателните служби на Австралия, Нова Зеландия, Обединеното кралство, Канада и Съединените щати. Разногласията между тях и мрежата от враждебности го отвеждат до неудобни истини за съвременния свят и той решава да избяга от грозящите го опасности, като създаде образа на Кишот – „рицар, който с ход на коня се измъква от своята неизгодна позиция на шахматната дъска“.

==

Оттук нататък всичко се обърква – оказва се, че измисленият герой не може да остане чужд за реалността, а любимата му телевизионна „Дулцинея“ бива забъркана в шпионския водевил. Хем се смеем неистово с приключенията на измислените и уж реалните герои, хем ни става тъжно за толкова шашавия модерен свят. Следим увлекателния сюжет, бъкан от реалии от политиката, от културата, от перверзиите на обществения и на политическия живот и постепенно се убеждаваме: „хората толкова са свикнали да носят маски, че са ослепели за онова, което се крие под тях“.

==

Несъмнено Рушди е и пророк, тъй като още докато пише романа през 2018 г. вижда ясно бъдещето: „Морът има загадъчен произход, покосява жертвите си на случаен принцип и е неконтролируем. Предизвиква паника по улиците и нерядко изисква копането на масови гробове в големите градове.“ Заболяването е представено като „влошено състояние на макулата, централната част на ретината“ – веднага се сещаме за друг велик пророчески роман: „Слепота“ от португалеца нобелист Жузе Сарамагу. В крайна сметка един от героите на „Кишот“ обобщава ситуацията, в която се намираме:

==

„В момента деветдесет и девет процента от хората с огромно удоволствие са си устроили пикник на железопътните релси. Което не означава, че няма да връхлети влак, при това с огромна скорост. Не е нужно хората да вярват, че пристига, за да пристигне.“

==

Много голям е Салман Рушди в поредното си откровение „Кишот“ – той предупреждава, че въображаемият младеж Санчо лесно би могъл да попадне в призрачен свят, от който няма да може да го върнем. Мозъците на милиони стари и млади са тежко замъглени. Работата на писателя е да бие тревогата, а пътищата за спасение са наша грижа. Какво да сторим?

==

==

Скриването във вселената на духовността няма да ни помогне, но няма и да ни навреди. Затова да се радваме на големите художествени открития и да дирим в тях надежда. Разгръщам с огромно вълнение обемния том „Поезия“ от Франце Прешерн, поредното велико издание на „Колибри“. Подготвено с любезното съдействие на Словенската обществена агенция за книгата, то се посвещава на 220-ата годишнина от рождението на словенския исполин на стиха. След подвига с драматургията и театралната естетика на Пушкин, с „Еротика“ на Иван Цанкар, съставителят на словенската двутомна „Антология на българската литература“ професор Людмил Димитров, който през миналата година получи Голямата награда за цялостна дейност на Съюза на преводачите в България, ни поднася елегантния том от над 250 страници „Поезия“ от Франце Прешерн.

==

В предговора „Геният на Словения“ професор Димитров пише: „Появата на самостоятелен том с поезията на Франце Прешерн на български език е жест, който дължим на словенците ако не от един век, то поне от над четири десетилетия.“ Прешерн е роден на 3 декември 1800 г. в село Върба, областта Горенска, близо до австрийската граница – тя остава на север. На 21 години започва да учи във виенския университет. Решава да стане юрист, през 1828 г. завършва с докторска степен и се връща в Любляна. През 1833 г. на 6 април (Велика събота) вижда в църквата Юлия Примиц, богата омъжена жена от знатен род, и безпаметно се влюбва в нея – тя става неговата Муза, посвещава й знаменития си „Сонетен венец“.

==

Тази му любов остава платонична, но през 1837 г. започва връзка с малолетната Ана Йелоушек. Раждат им се три деца, две от които умират съвсем малки, а Ернестина доживява до 75 години. Смъртта отнема на Прешерн близки приятели, той се пропива и губи интерес към всичко, но през 1836 г. талантът му се пробужда и издава най-обемната си поема „Кръщение при Савица“. По-късно заболява тежко и умира на 8 февруари 1849 г.

==

Дължа всички тези данни на чудесния предговор на професор Димитров, който с анализа на творчеството на Прешерн, но най-вече с конгениалните си преводи успя да ме убеди, че съм се докоснал до творец от световна величина, довел до европеизирането на словенската поезия – представено е почти цялото му творчество, с изключение на някои неразбираеми за съвременния български читател епиграми, а върховни постижения на преводача са „Сонетен венец“ и поемата „Кръщение при Савица“. За съжаление на нашия Ботев никак не му върви с преводите на чужди езици, но ето че на словенския гений му се е паднал прекрасен интерпретатор.

От

Ала смъртта когато приюти ме

и неизбежно стана пръст, от нея

ще се разлисти лавър с твойто име.

до

Народи, вечна слава

на вас, жадуващи деня,

във който не познава

човек омраза и злина,

и в този свят

ни е брат –

- не враг – съседът непознат.

==

Словото на Франце Прешерн вече е неотменима част и от българската култура. Затова си струва да благодарим на целия екип, подготвил този толкова важен за културния обмен том: отговорната редакторка Силвия Вагенщайн и художника, подготвил не само стилната корица, но и елегантния шрифт Кирил Златков, а също и коректорката Здравка Букова (напоследък и работата на коректорите става все по-важна, тъй като те предпазват от жестоко окепазяване важни произведения). Не са малко и обратните случаи, но за тях – друг път.

==

==

Следващият преход е стремителен, по-скоро се връщаме към темата от срещите с Рушди. Издателство „Лист“ отново изважда на дневен ред една от най-важните пиеси, създавани през 20 век: „Кой се страхува от Вирджиния Улф“ от Едуард Олби. Първото издание предизвика истински фурор през далечната 1972 г., когато творбата беше включена в паметната поредица на издателство „Народна култура“ „Театър“ под № 26. Тук е моментът да припомня едно важно есе на Георги Марков, посветено на Едуард Олби и прочетено през 70-те години по „Дойче Веле“:

==

„Не беше много отдавна. Сигурно мнозина софийски любители на театъра си спомнят огромните усилия, които трябваше да положат, за да намерят билет за югославския театър, който представяше в София една странна пиеса – „Кой се страхува от Вирджиния Улф“, от един странен, млад автор – Едуард Олби. Представлението имаше удивителен ефект, като че в един полузаспал свят от кукли и манекени се бе появила движеща се човешка плът. Но може би тъкмо на югославските артисти ние дължим инициативата, която по-късно бе проявена от артистката Иванка Димитрова, за да прокара и да наложи през задните врата пиесата на Олби, която бе поставена върху сцената на мъничкия „Театър 199“ на улица „Раковски“.“

==

Ето и точното представяне на проблемите в пиесата от нашия трагичен политически емигрант:

==

„Банални семейни сблъсквания между неуспелия в кариерата си учен Джордж и амбициозната му жена Марта, плюс присъствието на една млада двойка, която те забавляват. Но зад всичко това върви като могъщо подземно течение темата за жестоката усамотеност, която съпровожда всяка човешко същество, за невъзможността да получиш реална общност, да се слееш или идентифицираш с другиго. Усамотеност, която никой от нас не иска да признае и срещу която се борим докрай. И за да преодолеят бездната помежду си, Джордж и Марта измислят един син. Син, който трябва да ги свързва, да намалява разстоянията между тях… Докато след една страшна нощ, в тръпнещия хлад на утрото те решават да унищожат плода на своята фантазия. Така бариерата към онова, от което те се страхуват, пада. Пазителят от страха, синът, изчезва, за да остане чувството за зъзнеща голота.“

==

През 1966 г. режисьорът Майк Никълс поставя едноименния филм с участието на Елизабет Тейлър и на Ричард Бъртън. Филмът е номиниран в 13 категории при раздаването на „Оскар“-ите, печели пет статуетки, а прожекциите му в България са незабравимо събитие. На 21 октомври 2020 г. пиесата отново е поставена в България от Стоян Радев, а в главните роли са Ирини Жамбонас и Малин Кръстев. Преди това, през 2005 г. Явор Гърдев постави „Пиесата за бебето“, а през 2009 г. в Народния театър се игра „Козата, или коя е Силва?“, като за премиерата самият Олби пристигна в България.

==

Към красивото издание на „Лист“ (корицата е на художничката Капка Кънева) послеслов е написал Явор Гърдев. Той започва изложението си с хомосексуалността на Олби и напомня, че още през 1962 г. някои критици открили в творбата му „криптирано изследване на динамиката във взаимоотношенията на две хомосексуални двойки“. Това жестоко раздразнило автора, но в края на 60-те години се появил замисъл за постановка от трупа, съставена изцяло от мъже. Дори разпределили ролите: Марта – Ричард Бъртън, Джордж – Хенри Фонда, младата Хъни – Джон Войт, а съпруга й Ник - Уорън Бити. Олби отказал на екипа да предостави правата за пиесата.

==

Гърдев припомня, че в реч през 2011 г. Олби заявил, че не е гей писател, както са го определили, а е писател, който се е случило да бъде гей. След тези остри думи, политически правилно говорещите направо го зачеркват. Но Едуард Олби упорства: „Писателят, който се е случило да е гей или лесбийка, трябва да умее да отива отвъд себе си.“ Добре е да запомним и да осмислим пълноценно заключителните думи на Гърдев:

==

„Цялостните хора са рядкост, защото излъчват стоическо спокойствие пред преходността на живота. Страховете и вътрешните им демони никога не успяват да изкривят лицата им в истерична гримаса, не успяват да ги извадят от релси. Цялостните хора имат вътрешната сила да отстояват решенията си и да се борят за това, което смятат за истинно, без особено да се боят за репутацията си… Цялостните хора са онези служители на вечността, назначени от нея да показват на часовниците колко е часът.“

==

Мисля си, че именно заради тези му виждания за живота и за изкуството, режисьорът Явор Гърдев е онова, което е – той създаде грандиозен „Хамлет“, който никога няма да забравя. А хомосексуалистите и лесбийките, които винаги са били мои приятели от моето поколение, никога не са си пробивали път в изкуството с половата си ориентация и не са спекулирали с нея. Прекалено много станаха в наши дни онези, чиито вътрешни демони зловещо изкривяват лицата им в „истерични гримаси“.

==

==

Нещо подобно ни внушава с новия си роман „Клара и слънцето“ нобелиста за 2017 г. Казуо Ишигуро, английски белетрист от японски произход. Много пъти съм писал, че любимата ми негова творба е „Неутешимите“, издаден през 2017 г. от „Лабиринт“ във великолепния превод на Владимир Молев, който сега – също така образцово – ни дарява и с „Клара и слънцето“. Разбира се, филмът с Антъни Хопкинс по „Остатъкът от деня“ превърна този роман в може би най-четената модерна класика, но талантите на Ишигуру са толкова смайващи и многообразни, че всяка нова негова книга е проникване в Светая светих на съвременното общество и в психологическата драма на модерния човек.

==

„Клара и слънцето“ не е никакво изключение. Как вижда света изкуствен манекен, разположен в центъра на голям магазин – Клара много обича да се появява и на витрината, за да разбере дали разположението й в помещението влияе на нейната популярност. Тя се прекланя пред Слънцето „с неговата захранваща сила“. Тази поетична притча за другостта, за самотата, за ужаса от механичния свят без Бог, в който също могат да бъдат приложени мъдростите на дзен-будизма, изглежда малко тезисна, но постепенно пространството на Клара се разширява и заедно с нея започваме да се питаме:

==

„Вярваш ли в човешкото сърце? Не говоря за органа, естествено. Имам предвид в поетичен смисъл. Човешкото сърце. Смяташ ли, че то съществува? Онова, което прави от всеки от нас особен и различен.“

==

Отговорът на Ишигуру винаги е бил: „Сърцето е като къща с много стаи. Въпреки това един старателен ИП (изкуствен приятел), стига да има достатъчно време, може да преброди всички тези стаи, да ги разучи внимателно една по една, така че накрая да се чувства като у дома си у тях.“ Това прави писателят във всичките си книги. И макар да ми се струва, че не е на върха на способностите си в „Клара и Слънцето“, неговите относителни неуспехи са буквално на светлинни години от обикновените упражнения по сюжет и по стил.

==

==

Едно от тях е „Американската принцеса“, или както издателство „Кръг“ го представя с право, това е „вълнуващ роман за дъщерята на президента“. Авторката е Стефани Мари Торнтън – учителка по история в американската провинция, която още от 12-годишна е обсебена от съдбите на жените. Със съпруга и дъщеря си живее в Аляска, досега е написала седем романа, повечето от които са бестселъри. С особен успех се ползва романът за Древен Египет „Дъщеря на боговете“, „Кралицата на тигрите“, „Съпругата на завоевателя“ и т.н. – докато „Американската принцеса“ наистина се превръща в мегахит.

==

Според „Ню Йорк Таймс“ това е колоритен и правдив портрет на една от най-нестандартните жени в Америка. Скандали, политически и интимни тайни, любовни драми, майсторски поднесен разказ за дръзка модерна амазонка, която закалява непримиримия си дух и със смелост и чар се изправя срещу предизвикателствата на съдбата. Носителката на една от големите американски награди за романтична историческа проза Уейна Дай Рандъл определя творбата като „мощен, хипнотизиращ исторически роман, предназначен да се превърне в класика“.

==

Струва ми се, че последната хвалба е малко предозирана, но „Американската принцеса“ наистина е увлекателно и предизвикателно четиво за дъщерята на най-младия за времето си (42-годишен) президент Теодор Рузвелт, който встъпва в длъжност след покушението срещу Уилям Маккинли през 1901 и управлява САЩ до 1909 г. Той е пети братовчед на Франклин Делано Рузвелт. Известно време е един от героите на Дивия Запад, освен това е смел дуелист. Преди да стане президент променя облика на полицията в Ню Йорк, набляга на физическата подготовка и е първият, който допуска в редовете на полицията жени и евреи. Когато го питат за лудориите на Алис, отговаря честно: „Мога или да контролирам дъщеря си или да съм президент на САЩ, но не и двете.“

==

Теодор Рузвелт е първият американец, удостоен с Нобелова награда за мир през 1906 г. Умира в съня си през януари 1916 г. от коронарна емболия. Алис е единственото дете от първата съпруга на Теодор. Благодарение на красотата, на острия си език и на политическите си връзки, тя бързо се превръща в легенда, оставила е мемоари и много коментари за политически фигури от Харисън до Джералд Форд. Присъства ярко в поредицата романи на Гор Видал за американската история от Войната за независимост до наши дни.

==

Но образът в романа на Стефани Мари Торнтън е като изваден от приказка – Алис сама определя себе си „като един от ония урагани, връхлитащи Карибите всяка година, с нарастваща разрушителна мощ“. Едновременно политически и романтичен, насмешлив и драматичен, романът представя политиката на САЩ в началото на 20 век и на този фон е обрисуван свободно образът на жена, напомняща за неповторимостта на Скарлет О`Хара. Страхотна корица на Таня Минчева.

==

==

Оставаме в САЩ по същото време, от 1905 г. нататък, но се прехвърляме в съвсем различни пластове на обществото. Бела Рабинович изгубва единия си син Шемуел в деня, когато в Долен Манхатън изгаря храма „Хал Йешорун“ през 1905 г. Остават й трима сина. Сол, най-големият, е умникът, в чиято глава се въртят цифри и логически задачи. Харолд е колкото темпераментен, толкова и мързелив, но притежава чар, на който никой не може да устои. Малкият Морис е безстрашен. Майка му е убедена, че ще стигне далеч в живота, макар да не знае в каква посока. Хари ще влезе в редовете на мафията, Сол ще стане опитен счетоводител, а Морис ще се изкачи по стълбицата на йерархията и ще се превърне в крупен бизнесмен, собственик на печелившо шивашко предприятие.

==

Белетристът Андрю Грос сполучливо съчетава разказа за кариерното израстване и за натрупването на капитали с противопоставянето срещу босовете от престъпния свят. Повествованието е толкова по-силно въздействащо и увлекателно, тъй като всъщност това е разказ за семейството на белетриста, сблъскало се с отвратителните лица на мафията Луи Лепке и Дач Шулц и с защитниците на справедливостта като легендарния прокурор Томас Дюи, известен като „ловецът на гангстери“, губернатор на Ню Йорк от 1943 до 1955 г. и кандидат за президент на САЩ през 1944 и през 1948 г.

==

Тази епична и драматична история ни очаква в романа „Частен бизнес“, първи том от поредицата „Майстори на съспенса“ от новопоявилото се издателство „BJS“, на което пожелавам дълъг и интересен живот. Всъщност компанията за производство на облекла „Лесли Фей“ е притежание на дядото на Андрю – Фред Померанц, прототип на Морис. Самият писател е роден на 18 май 1952 г. в Манхатън. През 1982 г. получава магистърска степен по бизнес-политика от Колумбийския университет. Поема компания за производство на тенис и на ски облекла, прави я процъфтяваща и я продава изгодно на борсата. Междувременно завършва курс по творческо писане към Университета в Айова и съдбата го свързва с краля на трилъра Джеймс Патерсън. Двамата заедно създават няколко бестселъра от поредицата „Женски клуб „Убийства“. Издателство „Хермес“ дарява на българските читатели самостоятелните му романи „Спасителят“ и „Съдия и съдебни заседатели“, а „Бард“ включва в поредицата „Кралете на трилъра“ „Синята зона“. Струва ми се обаче, че „Частен бизнес“ представя таланта на Андрю Грос най-добре. Преводът на Катя Перчинкова е хубав, а библиотечното оформление и корицата са елегантни и са дело на Огнян Илиев.

==

==

Завършвам това изморително, но и възбуждащо препускане из необятния свят на книгите с много стойностно психологическо криминале – романът на Райли Сейгър „Последните момичета“ е носител на Международната награда на авторите на трилъри за 2018 г. Той е включен в поредицата „Sic vita est“ („Такъв е животът“) на издателство „Локус“. Посрещнат възторжено от Стивън Кинг, който явно, освен че пише като луд, и внимателно, но доброжелателно следи конкуренцията, романът на Сейгър е побъркваща история за колежанката Куинси Карпентър, която отива на почивка с петима приятели и се връща единствена оцеляла от клане, достойно за филм на ужасите.

==

Малко по-късно се включва в клуб на девойки, останали живи при сходни зловещи обстоятелства. Клубът се нарича „Последните момичета“. Събитията като че ли се развиват спокойно до деня, в който изгубилата девет състудентки, наръгани с нож от полудял колежанин Лиза е открита мъртва във ваната си. От този момент нататък, за да се спаси, Куинси трябва да преодолее амнезията и да си спомни какво точно се е случило по време на почивката.

==

Всъщност името Райли Сейгър е псевдоним на Тод Ритър, който пише трилъри и като Алън Фин. Израснал е в къща стил ранчо в Пенсилвания. Работил е като журналист и графичен дизайнер. След спечелилия интереса на читателите и критиците роман „Последните момичета“, издаден през 2017 г., под псевдонима Райли Сейгър успява да блесне с още три бестселъра – „Последният път, когато излъгах“, „Заключвайте всяка врата“ и „Домът преди мрака“. Една проницателна критичка ни съветва да забравим Джордж Елиът, писателката, която за да продаде шедьоврите си, избира мъжки псевдоним – „Сега мъжете писатели прикриват пола си, за да издават повече книги“.

==

В „Уолт Стрийт джърнал“ Елен Гамерман също е категорична: „Мъжете писатели нямат нищо против, ако мислите, че са жени“. Разбира се това не се отнася за Джоан Роулинг, която създаде поредицата за детектива Корморан Страйк и чаровната му помощничка Робин Елакот под името Робърт Галбрейт. Нейната поредица, също както и романите за Хари Потър, са от друга опера. Те са от духовните явления, които промениха съвременния свят и всички, които сега я „погребват“, тъй като „се изцепила“, че само жените имат менструация, някой ден ще са принудени да приемат, че младите поколения щяха да са напълно нечетящи, ако книгите й не сториха чудеса. Затова и не смятам за необходимо да ви занимавам тук с новия, почти 1000 страници роман за Корморан и Робин „Тревожна кръв“, издание на „Колибри“ – той е като съвременен „излет“ из „студения дом“ на Дикенс. Отново е време да се разделим и да си пожелаем да се срещнем здрави след седмица, защото изненадите и книжните пиршества нямат край!

==

Но преди да сложа финалната точка, трябва да изразя мъката си за кончината на един от големите съвременни български поети Боби Роканов, творец с неповторим глас и със съзнание за мисия. Освен с великолепните му поетични книги, ще го запомним и с анкетите му с Блага Димитрова и с Екатерина Йосифова. Наградата „Иван Николов“ много му отиваше. Ще припомня началото на „Великден в Париж“, едно от най-„рокановските“ стихотворения.

==

Мадам Жотем облече бяла роза и сложи лак със цвят на керемида,

==

Мадам Жотем я няма вече, стана мъничко врабче в премяна на самодива

==

и се изгуби някъде през юли.

==

Боби се изгуби през март, но „хората с ангелски сърца“ и чудаците от дръзките му стихове са безсмъртни.