Колонката на Георги Цанков: Драго Янчар, Александър Шурбанов, Румяна Чолакова и още

Естествено, започвам с „Пришелецът“. Така се е нарекъл професор Александър Шурбанов в едно свое програмно стихотворение. „Другоземно розово изящество / като крехък декадентски навей / в здравомислещата българска духовност“. Само ви моля да не приемете изреченото едно към едно. Не „крехък декадентски навей“, а последователна и струваща скъпо огромна изразходвана енергия, много силен характер и мощен талант – само така ще успееш да преведеш конгениално трагедиите на Шекспир, „Изгубеният рай“ и „Самсон агонистът“ на Милтън, „Кентърберийските разкази“ на Чосър, Кристофър Марлоу, Бен Джонсън, Колридж, Байрон, Шели, Уайлд, Робърт Фрост, Езра Паунд, Силвия Плат…

==

Мога да продължа още дълго. Лекциите му се превръщат в театрални спектакли, посетени с възторг от хиляди благодарни млади зрители и слушатели. Научните му трудове са събитие не само в българския, но и в световния литературоведски форум. Преди три дни Шурбанов навърши 80 години, а при отбелязване на юбилей обикновено се удряме по главите и се сещаме: „Ама той бил невероятно явление!“ Издателство „Жанет 45“ ни припомня, че в тези празнични дни честваме не само професора и преводача, но и поета и белетриста, есеиста и мислителя.

==

За разлика от всички, които по повод годишнините си „се отчитат“ с „избрано“, Шурбанов ни поднася „нови стихотворения и приписки“ в елегантния том „Закуска с нар“, оформен от художника Александър Гочев. Ще цитирам първо последното изречение в книгата: „Колко похлупени от земното съществувание са умовете ни и все пак колко готови са те за по-широкия простор!“ Тези думи са и тъжни, и ведри. Тъжни, тъй като са абсолютно истинни, а ведри – тъй като не ни оставят в пространството на „ада – това са другите“. И още нещо: „Мисленето е заболяване на самотата. Когато се съберат в група, хората най-често се веселят или скандират, или се бият, но във всеки случай престават да мислят.“ Страшно вярно! Затова големият писател винаги е сам пред белия лист, освен ако не изпълнява нечие „предписание“ ( защото, уви, не са малко и подобни случаи! ).

==

За разлика от мене, непоправимия дребен ученик на Платон, Шурбанов – също като Айн Ранд, за която ще стане дума следващия четвъртък, е рицар на рационалното. Той е категоричен, че „свещените книги, които сме наследили от предишните поколения, говорят на днешния човек на безнадеждно остарял език“, очаква „пост-нов завет“, но осъзнава, че за да се случи това е необходим „колосален духовен тласък“. Вижданията ни напълно се помиряват в друг, надвременен и проницателен афоризъм:

==

„Природата не поощрява изключителното, а ординарното, посредственото, защото знае, че на него може да разчита за своето оцеляване и възпроизвеждане. Природата е консервативна и предпазлива. Бог, напротив, е креативен. Той е изпраща изключителното, за да я провокира към обновление. Но природата се съпротивлява. Тя е решена да докаже, че този свят е предаден в нейна власт. Затова и животът на гениите е толкова труден, а и толкова малко от тях успяват да се осъществят.“

==

==

Ако се замислите, ще установите, че писателят и мислителят предлага нещо далеч по-сложно и по-значимо от елементарните представи за „пост – нов завет“ и за „живот сред природата“. Той е установил, че мнозина „имат гордост, но не я употребяват“, а неговата гордост извира от всичките му културни подвизи. Неговата поезия също е такъв тип гордост. Той е от малцината, които не крият „тъмночервените петна“ от засъхнала кръв по пръстите си. Осъзнава греховете на модерното съзнание. Наясно е, че „чудовищата се раждат сред нас“, допуска дори, „че не знаят, че са чудовища“.

==

Напълно го разбирам и му се възхищавам: „ Искам да се скрия от политиката, / да легна под някой бор / сред дивите ягоди / далеч от всички гъмжащи площади. / Но знам, че рано или късно / политиката ще ме намери, / ще ме изведе за ухото оттам / и ще ми поиска сметка / за отсъствието.“ Невинни няма в безмилостния свят, „протягаме се цели навън / и отвътре оставаме празни“. На пръв поглед нещата изглеждат толкова прости, възможно е дори да са красиви: „Най-много ме удивява сред човеците / Сачмо (Луис Амстронг – бел. моя – Г. Ц.), / който побира всички сътворени неща / в издутите си грейнали бузи, / за да ги издуха обратно / през слънцето на тромпета си, / докато напълни света / с безподобна, / ангелска радост.“ Поетът създава неповторимата си вселена „през слънцето на тромпета“, но вратата към „отвора към другата реалност“, уж достъпен за надарени като него, „внезапно е затръшната“.

==

И за да го представя още по-ясно, ще си послужа с даден от него пример: „Противопоставянето Лилиев – Далчев не е случайно. То е същностно, защото е противопоставяне на два вида поезия, мелос и описис, по-просто казано – поезия на звуковете и поезия на образите. Лилиев е целият слух. Далчев е целият поглед.“ Шурбанов може би в мечтите си е звук, но е орисан да бъде поглед. „Все повече ценя поезия, която не се изкушава от бързите реакции на сърцето и страни от удивителните знаци, за да се взре внимателно в нещата и да се вслуша в мълчаливите им болки.“ Той не само я цени, той превежда точно такава поезия, твори метафорична мрежа от „мълчаливи болки“. „Идваш на този свят, / за да участваш, / без да разбираш истински / в какво.“ Този почти хамлетовски монолог е първоосновата на надвременната значимост на твореца и на мислителя Александър Шурбанов.

==

==

Ето и още един – за съжаление, малко познат на широката публика – неочаквано интересен поет Георги Атанасов, който повече от двайсет години е мълчал, за да даде израз на натрупаните мълчания. От 1990 до 2010 г. той не е публикувал нито ред. През това време е създал сдружението „Форум „Демокрит“ – едно от най-значимите съвременни движения за осъществяване на връзка между науката и духовността. Неговото телевизионно предаване „Граничното познание“ беше посветено именно на толкова важната за всички нас преходност между пространствата на разума и пещерите на идеите. Атанасов е и сред най-дейните участници в „Лигата на българските писатели в САЩ и по света“.

==

Президентът на Лигата Ангел Колев е сред значимите меценати на националната ни култура. Неговият проект „За буквите“ подпомага издаването на неоспорими литературни постижения, като разказите „Крадец на спомени“ от Владимир Шумелов, романа „Франция, разреши да те обичам“ от Димо Райков, стиховете „Прелест и светогорски стихотворения“ от Николай Милчев и много други. Сред тях е и доста необикновената поетична книга „Където бях и пак ще бъда“ от Георги Атанасов, превърната в художествено бижу от илюстрациите на Деница Дженкова.

==

Авторът е дал на творбата си необикновеното заглавие „фамилна книга за родители, за децата им и за родителите на родителите“. Той се обръща към читателите от всички възрасти, без да прави компромиси с художествената стойност на написаното. То може да се възприеме както от най-малките, така и от всички нас – простотата за изказа е измамна, тъй като онова, което ще разбере детето, ще е слънчево и красиво, а докосването до нашата душевност ще е многоизмерно. Ето го „изворът“ – „водата насища плътта и духа, / подобно папирус с непреходни знаци“. И още: „Но всъщност водата живота тъче - / зелено и синьо в духовната цялост.“ Ще откриете дори алхимичният момент, но послание ще има за всеки.

==

Енигматичните стихотворения поразяват с внушенията си. Ето едно от тях, наречено „Тихата революция“ : „До петзвездната дюна поникна мравуняк. / А из нея особи – от важна по-важна. / Всички мравки поиска до смърт да целува / или просто с нехайна ръка да размаже. / И когато дойдоха правнуци на гости, / там намериха само мравуняк / и кости.“ Толкова. Да тълкувам ли? Направете го сами. Или помислете над „Простота“: „Вода, земя, любов… Търпение! / Трева зелена пак ще никне. / Човекът бърза. Има мнения, / но за тревата той е никой.“ Естествено, няма да прочете това, нито пък можете да го споделете с внучката си. Но сигурно и тя ще притвори в наслада очи, и вие ще има какво да си представяте, когато се доближите до „зеленото слънце“: „Под лунния сърп нито жълт, нито бял, / след дългата жътва на мрак изтънял, / зеленото слънце изгрява в тревата. / И после се скрива в две капки роса, /а капките литват към две небеса, / където са сливат два утринни свята.“

==

Продължението на тези и красиви, и мистични видения е в поетичното томче „Отвъд пътя“, издание на „Форум Демокрит“. Тази книга е своеобразно лирично обяснение на целите на форума – взаимоотношенията между космическия разум, планетарния разум и индивидуалния разум. „Разумът стои светове – световете изграждат разума.“ Какво е човекът? „Той наплита словесни, небесни дантели. / Светлината ги гали и със обич насища. / И ги връща водата от облаци бели / тук, където животът е всичко и нищо.“ Спомняте ли си – миналата седмица говорехме за „Всичко и нищо“ от Мартен Калеев. Защо ли у белетриста и у поета се раждат сходни идеи, какво ги тласка да рисуват с думи „аромати за тялото, но и аромати за ума“? За Георги Атанасов „вечността е нещо близко“. „И няма разум да не иска да мине по небесната пътека“. За съжаление, по нататък ще видим, че в нашата съвременност все повече се натрапва и именно такъв, определян като „дарвинов разум“, който прави всичко възможно да ни отклони от „небесната пътека“. Ту ще завърша с възможно най-красивото видение: „Душата е любов и разум чист. / Душата ми е знание, / че тя – това съм аз. / Аз, който преминава. И долита.“

==

==

От много далече в миналото долита душата на един чудотворен грешник – душата на първия български светски художник Захарий Зограф. Носи ни я Анна Топалджикова, професор по история на българския театър в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. Няма да изреждам всичките й предишни книги. Ще спомена само едно от настолните ми четива – „Отлитащото време – лъч светлина през обектива. Фотографската фамилия Карастоянови“ – безценен документален роман в новата ни литература, размисъл за изкуството, за идеалите на поколенията, за приемствеността.

==

Вероятно познанията на специалистката по историята и теорията на театъра си казват думата за умението й да изгражда сюжети, да трупа драматизъм, да съчетава всекидневно и надвременно. Новият й роман „Колелото на живота“, издание на „Колибри“, без да се радва на особена реклама, бързо стигна до сърцата на читателите. Онзи ден в метрото видях младо момиче, потънало в текста. Има защо. Топалджикова ни представя не само увлекателен разказ за интимното битие и за творческото своеобразие на възрожденеца, надраснал канона на византийската иконопис и отворил изкуството си към драматизма на живота, но и своеобразен философски трактат за прехода от Средновековие към Ренесанс, от догма към съмнение.

==

Едва ли някога ще забравя писаната специално за гениалния актьор Спас Джонев новела на Павел Спасов „Греховната любов на Зографа Захарий“, която все още може да бъде чута в You Tube – странно е, че не се споменава сред източниците за създаването на романа. Но безспорен е приносът на неуморната изследователка Мария Огойска, която през 2010 г. издаде разчетената от нея кореспонденция между Захарий Зограф и учителя му Неофит Рилски. Пренията между двамата възрожденци са в основата на идейното ядро на книгата. Другото е присъствието на съпругата на големия брат на Захарий Християния, която за зографа е и майка, и любима, и светица. Той намира смъртта си, когато решава да се грижи за безнадеждно болната от тиф жена и приема заразата като съдба.

==

Всъщност ще разберем голямото значение на романа, когато се замислим за църковната оценка, витаеща и до днес над художественото наследство на Захарий. В портала „Православието“ погледът ни привлича студията „Захарий Зограф и залезът на българската икона“ от Георги Тодоров, изразител на онази църковна догматика, която отблъсква мислещите хора от фанатизма на канона. „В нашето изкуство – пише той – има две противоположни стихии. От едната страна е христоцентричното боговдъхновено и съборно църковно изкуство на иконата. Призванието на истинския иконописец е да бъде ръка на Църквата и проповедник на Светия дух. То е вид богослужение и прослава Божия. Противоположната му стихия е егоцентричното, светско изкуство, на „индивидуалния“ и професионален художник. Неговата цел е себеизявата и прославата на автора.“

==

Тодоров нарича Захарий „христоотстъпник“, говори за неговата „мегаломания, съчетана с комплекс за провинциална малоценност“, нарича го „основател на егоцентризма в българското изкуство“. Тези чудовищни обвинения ми звучат също като изреченото по адрес на Микеланджело и напомнят за безумното решение да бъдат „облечени“ голите фигури в неговия „Страшен съд“. Топалджикова не споменава за бесовете на фанатиците, но тя прославя „колелото на живота“ и тълкува интелигентно, проникновено сътвореното от Захарий.

==

Навлизането в личния му живот също е много съществено, тъй като авторката отказва да го идеализира. Тя разказва за любовните му приключения в стария Пловдив, не скрива патриархалните предразсъдъци, които художникът проявява в прочутото писмо към бъдещата си съпруга Катеринка, от която изисква безусловно подчинение. Но неговите безсмъртни портрети на Християния и на Катерина говорят по-красноречиво от всички думи. Влезте в изображенията в Интернет и ги разгледайте внимателно. Вижте вътрешната красота на двете жени, наивността и свежестта на по-младата, мъдростта и изстраданата мъдрост на по-възрастната. Техните истории, както и „греховните любови“ на Захарий са първопричината на успеха на модерния роман, който от личното ни отвежда в изпълнените с драматизъм и със светлина чертози на великото изкуство.

==

==

И още една българска книга, която отдавна държа до леглото си и няколко пъти вече препрочитам, тъй като все откривам в нея нови и нови дълбочини. Струва ми се, че доста хубави неща се изписаха за „Пътеписи от Шашавия“ от Румяна Чолакова, емблематично издание на „Сонм“ със страхотните илюстрации на Анжела Минкова. Художничката е подготвила в YouTube блестящо и атрактивно представяне на тази малка, но толкова смислена и необикновена роза. Не случайно рецензент е белетристът Чавдар Ценов – Чолакова е много близко до неговото светоусещане.

==

Сякаш творци от една кръвна група са създали тома с разкази „Имало един ден“, също завоевание на „Сонм“ и „Пътеписи от Шашавия“. Тези странни „пътеписи“ не са подготвени на един дъх. Някои от тях сме чели в литературните издания, там топографията на местата беше конкретно посочена. Но блестящата синоложка, на която дължим „Дзен: джобен пътеводител“ от Дейвид Шилър и най-вече, „Същината на будизма“, основополагащия труд на Дайсец Тейтаро Судзуки, намира най-убедителният начин да разкаже за изграждането на мостове между духовността на Изтока и на Запада.

==

„Аз не обичам да пътувам, но знам колко важно е пътуването“, изрича тя, подобно на будистки монах и допълва: „Хубаво е, когато намираш хора с различен от твоя цвят кожа, далечна култура и даже на съвсем друга възраст, а имаш чувството, че се разбирате добре.“ Прекрасното е, че се разбираме добре и с авторката на този „шашав“ текст. В началото й се поядосах. Прочетох „Бележки от Линдийския тефтер“ и ми се стори, че познавам текста от „Жития на безделници и пропаднали мистици“ на Николай Грозни, прекарал четири години като монах в Дарамсала – седалището на Далай Лама в Индия. Но едно от най-смислените й разсъждения в този разказ ме стресна и прикова вниманието ми: „Прекарала съм си живота във възхищение от болшойската литература, изкуство и философия и страх от болшойската политика, от която болшойците се страхуват не по-малко от мене – това болшофил ли ме прави или болшофоб?“

==

След като разбрах, че Румяна Чолакова не само мисли със собствената си глава, но и е натрупала много важни неща за споделяне, продължих да чета все по-внимателно, и дори установих, че прочетеното толкова ми допада, та ще се връщам по няколко пъти да размислям над него. Например, за решаването на доста социални проблеми при социализма и за невъзможността да се примирим с другите, с тиранията над словото и над убежденията.

==

Чолакова нито за миг не изглежда съблазнена от възможността да разсъждава и да се изразява стереотипно. Тя сякаш винаги се вслушва в съветите на добрия магьосник Гандалф от епосите на Толкин, а контакта с хора, правещи неща, които не обичат, за да си купуват скъпи дрънкулки, от които имат нужда, й действа депресивно. Отнася се подозрително около „данданията с различните мъжки и женски светове“ и е напълно съгласна с гения – „Всички сме от същата материя, в която сънищата са облечени, затуй животецът ни в сън завършва“. Тези стихове не си противоречат с максимата на „линдийски мислител“, че „докато човек все още е в състояние несъзнателно да откъсне клонче или листо и да го смачка, той не е реализирал човешкия си потенциал“.

==

Един от най-умните й събеседници я съветва да се съмнява дори в твърденията на абсолютни авторитети и подсеща, че тъй като Юнг не е „знаел теремски, е приемал фалшификати за истински неща“. Понякога и Чолакова ме кара да споря с нея, което също е хубаво – с всичките си текстове, тя ни подканя именно да спорим, да се съмняваме в аксиомите. Авторката признава объркването си – „след омразата, с която моето поколение отхвърли комунизма, ме се наложи да открие, че е заменило една относително мека диктатура на идеологията с една относително безпощадна диктатура на парите“. Изреченото щеше да е вярно, ако нашето поколение не знаеше за милионите невинни жертви на „относително меката диктатура на идеологията“, ако не беше чувало за червените кхмери, за отрязаните глави в кофите за боклук по времето на Китайската културна революция, за гибелния глад в Украйна, за окървавените площади по източноевропейските градове и села след нахлуването на Червената армия…

==

В „раклата, препълнена с изгубени неща“ на Румяна Чолакова има толкова много безвъзвратно изгубени безценни за духа спомени, че напълно разбирам желанието й да бъде дърво в следващия живот – „съобществото от дървета, наречени гори, са единствената демократична общност, в която няма конкуренция“. И все пак предпочитам незабравимата й новела „Мъгла“ – за множеството възможни тълкувания на гениалното анимационно филмче на Юрий Норщейн „Таралежчето в мъглата“ . Поуките, извлечени от „теремците“ и от момчетата и момичетата от Запада са понякога коренно противоположни, а един мъдрец отдавна е открил, че „големите хуманистични открития на теремската мисъл са били направени и на Запад, но проблемът е, че още не се познаваме“. Познаването на другия и приемането на неговия начин на мислене, без да капитулираме и да се отказваме от нашия, е първоосновата за по-справедливия свят.

==

==

И ако дотук тази мисъл звучеше малко абстрактно и едва ли не като художествена измислица, тя се превръща в смисъл и същина на живота и смъртта - в истината за събитията, превърнали Балканите в „барутен погреб“. Откриваме всичко това в две от най-четените по света художествени произведения, посветени на трагичната тема: „И любовта също“, роман от словенеца Драго Янчар, носител на Прешерновата награда, на Хердерова награда, на приза за най-добра чуждестранна книга, издадена във Франция, както и в романа „Хотел „Тито“ от хърватката Ивана Бодрожич, издаден в почти цяла Европа и подготвен за филмиране.

==

Колкото и истории да прочете човек за всичко, случило се на територията на бивша Югославия, въображението ни е бедно да осмислим потопите от проливана кръв между хора, които – привидно – десетилетия са живели мирно, уж в разбирателство. Хървати, словенци, сърби, бошняци, черногорци, албанци, християни, мюсюлмани – роякът кипва, историческите противопоставяния се оказват незараснали рани, а Великите сили играят своята „господарска“ игра.

==

Издателство „Матком“, чийто художествени открития обещах да ви представям едно след друго, ни среща с големия Драго Янчар. Той е роден в семейство на партизанин, но още през 1974 г. е арестуван за „разпространение на вражеска култура“: внася книга на емигрант, в която са описани масовите убийства на „врагове на народа“, предприети от шайките на Тито през 1945 г. След промените участва активно в политиката и сред най-знаменателните му акции е организирането в края на 90-те години на изложбата „Тъмната страна на луната“, която представя потъпкването на човешките права в Словения по време на болшевишкия режим. Особено го уважавам заради последователната му битка с „политическата коректност“, противопоставянето му на всички прояви на ксенофобия и на антикатолицизъм.

==

От „Колибри“ получихме великолепния му том разкази „Ученикът на Джойс“, от „Алтера“ романа „Тази нощ я видях“, от „Балкани“ – „Градителят. Митът за Икар“. Другите му издадени на български книги не успях да открия, но ще продължа да ги търся. Признава чистосърдечно, че не се възхищава от Борхес, намира го умозрителен, предпочита изобразяването на живота и на човешките страсти. Ужасява се от пандемията, от хаоса в съвременна Европа, но вярва, че хората няма да се лишат от отворените граници и от общия културен и икономически живот. Съжалява, че съвременниците ни не са дозрели до максимата на Антигона: „Не за вражда, за обич съм създадена“.

==

„Все повече съм убеден, че за травмите на миналото най-добре да говори литературата.“ И точно това прави в преведените на български творби. Негов съвършен интерпретатор е големият преводач Ганчо Савов, излежал 11 години по обвинение в държавна измяна, носител на наградата „Балканмедия“, отличен познавач на политическите процеси в южнославянските територии.

==

Действието в „И любовта също“ ни връща в епохата, когато Словения е поделена между Германия, Италия и Унгария. Големият проблем в тази страна е наличието на значително немско и австрийско малцинство, което посреща с радост окупаторите. Вниманието на Янчар се концентрира върху образа на Лудвиг Мишколниг – доскоро той е бил просто Лудек, а красивата словашка девойка Соня Белак не иска и не открива основания да приеме промяната. Как Лудвиг се превръща в бурмичка от зловещата машина за изтезание?

==

„Личностната, неговата воля, се обединява с устрема на мнозинството. Народът е организъм, а той е само част от него… Всички сме едно цяло с нашия Вожд начело. И когато това е индивидуална решимост, нашата мощ може да се увеличи стократно.“ „Личността е само колелце във великия механизъм“. Ето го обяснението за кървавите престъпления. Почти същото е от другата страна – силите на червените партизани води „командващият Тито, а всичките заедно ги води Сталин“. Комунистът Валентин Горян също въздиша по хубавата Соня. Може ли любовта да променя хората, да се окаже по-силна от шовинизма и от отровата на идеологиите? В условията на всеобщо подлудяване, което води до хиляди насилствени смърти, „и любовта също“ е обречена. Да, поезията и любовта побеждават всичко. Освен войната. „Ето че сега са се хванали гърло за гърло словенско- и немско- говорящите австрийци, кръвта им клокочи от гърлата, а те всички са словенци. Словенец брата словенец убива.“ Има страници в романа, които са непоносимо зловещи, но не бива да затваряме очи за истината. За да не се повтори тя, за да не връхлети изневиделица и върху нас.

==

==

Същото е и посланието на хърватката Ивана Бодрожич, представена от издателство „Киви“, едно от лицата на „Вакон“. Спомням си интересният разговор на Георги Коритаров с белетристката и с нейната преводачка Русанка Ляпова. Бащата на писателката е убит в Хърватската война за независимост през 1991 г., след като Вуковар е превзет от сръбските войски. Съдът в Хага произнесе тежката си дума за масовото избиване на военнопленници в Овчара. Но съдбите на техните семейства останаха почти неизвестни.

==

Бодрожич разказва за скитанията им по Адриатическото крайбрежие и за настаняването им в бившата Политическа школа в Кумровец, родното място на Тито. Оттам и заглавието на романа – „Хотел „Тито“. Какво се е случило ли? Нека хората със слаби нерви пропуснат следващите редове, но без тях няма да разберем същината на трагедията: „Това са някакви пъклени твари, които само на пръв поглед приличат на хора, имат ръце, крака и членове, но искат само да колят, режат и изнасилват, не се знае откъде са дошли, някои напомнят на доскорошните ни съседи… Хилят се с гнилите си зъби, вдигат наздравица, ликуват над осакатените трупове…“ Следват невероятни сцени на насилие над изпълзелите от скривалищата си жени, деца и старци. Вършели ли са подобни зверства и усташите по време на Втората световна война? Превръщат ли се палачите в жертви и жертвите в палачи?

==

Но полуавтобиографичният роман на Ивана Бодрожич е и за не по-маловажната трагедия на оцелелите, за разпада на една голяма страна, за вътрешната емиграция, за вледеняващото отчуждение. Оуън Кофлър, известният автор на поредицата романи за Артемис Фоул, нарича творбата на хърватката „автентично, ужасяващо и безкрайно затрогващо четиво, което успява да ни помири с миналото“. Не знам как човек може да се помири с взривеното си сърце, с незарастващите рани! Майсторството на Бодрожич, пък и на останалите големи поети и белетристи от бивша Югославия, сред които ни е особено близка Дубравка Угрешич, хърватката с българска кръв, талантливо изпълняват една от най-трудните задачи в изкуството: да откриват светлина, въпреки буреносните облаци от миналото. Струва ми се, че техните книги шестват триумфално по света именно защото шоково разкриват, че привидно цивилизованият и хуманен свят може буквално за миг да бъде разрушен до основи, ако шовинизмът, расизмът, фанатизмът, агресивността победят, ако военнолюбците ни наложат своите по нищо не различаващи се от нацистките „планове за окончателно решение“, но не само за евреите, а и за останалите „сухи съчки“.

==

==

Дълбоко съм убеден, че сред най-опасните за съвременното човечество идейни подбуди е прославата на дарвинизма. Нека да бъда наречен ретрограден, допотопен, но изпитвам неприязън към тезите на „модерните“ дарвинисти, чиито възгледи са изразени крайно популистки от толкова налагания специалист по „делюзията Бог“ Ричард Докинс. Повод да се върна към темата ми предоставя опитът за обяснение „как еволюцията влияе на поведението ни“, направен от белгийския поведенчески биолог Марк Нелисън в издадената от „Колибри“ негова книга „Дарвин в супермаркета“.

==

Според него, дарвинизмът „носи щастие“. Ето как обяснява този феномен един от последователите на уважавания професор от Атверпенския университет: „Винаги съм мислел, че поведението ни е предначертано и че човек трябва да спазва нормите, за да не бъде наказан, за да не бъде обречен на вечни мъки. С ваша помощ осъзнах, че сме продукт на еволюцията и че никъде над нас няма“контрольор“, който да ни държи под око и да ни наказва. Благодарение на Дарвин се отърсих от страховете си, а това ми донесе душевен покой.“ По тази логика касапите от зловещите книги за братоубийствените войни могат да спят спокойно, няма проблеми и за съвестта на нацисткото чудовище от „Доброжелателите“ на Джонатан Лител, а „Божествената комедия“ на Данте е несъстоятелна приказка за наивници.

==

Според Нелисен не е необходимо да се учим да подхождаме към другите с емпатия – „единственото, което трябва да сторим, е да не я подтискаме“. Подобни твърдения ми се струват не по-малко опасни и вредни от расовите теории, от внушенията на Малтус… Продължението е не по-малко поразително. Нелисен „доказва“, че „малко или много хората носят в себе си генетичната основа на хомосексуалността“ и направо ще ни разплаче от умиление с „надеждата си, че дарвинисткият поглед към същността на човека ще ни отведе далеч напред в стремежа към един по-хармоничен свят“. Неговият „хармоничен свят“ ужасно ми напомня дистопията на Маргарет Атууд „Разказът на прислужницата“.

==

Ще се наслушаме на съвети за „пренасочване на агресията“ към „невинен сурогат“, опитва се дори да обясни и оправдае намиращото все повече перверзни поддръжници твърдение, че сексуалната слабост към „по-млади“, разбирай, към „малолетни“ също е оправдана… „Нека китайските майки не се чувстват длъжни да дават рационално обяснение на желанието си да имат деца – ние знаем, че хилядолетните им гени са тези, които тласкат поведението им в конкретната посока.“ Човек може само да занемее след подобни внушения, разбира се, и раждаемостта си е осъдителна, но пандемията ще поправи „щетите“! Добре, дори да не вярвате в Бог, категорично съм убеден, че ако някъде във вас не е скрит „контрольор“, доброто ще претърпи гибелна загуба.

==

==

Пред брътвежите на дарвинистите предпочитам красивата фантазия на мечтатели като Ерих фон Деникен. Изкараха го какъв ли не, печалбар и разпространител на евтини сензации, но книгите му, разказващи увлекателно за „посещенията на извънземни в праисторическите времена“ продължават да се четат с огромен интерес, а издателствата „Дилок“ и „Нике“ ни предлагат поредната от тях – „Нови познания“ в превод на Георги Кайтазов.

==

Десетките цветни снимки в нея говорят сами по себе си, без дори да са необходими придружаващи текстове. В 42 книги в продължение на почти половин век Деникен трупа трудно опровержими доказателства за грижливо скривани факти от миналото, например за световно разпространения феномен „издължени черепи“, като най-старите от тях са поне на 9000 години. Ами как да се справим с изравянето на гигантски кости или сечива на великани, с разказа в „Пета книга Мойсеева“ от „Библията“ за саркофаг, в който лежат останките на исполин. Става дума за саркофаг с дължина почти пет метра. Във Вавилонския „Епос за Гилгамеш“ героят и приятелят му Енкиду са хвърлят в люта битка с Хумбаба – същество „с лъвски лапи, а тялото му е покрито с люспи“.

==

През май 2017 г. изследователят получава писмо от дама от Люксембург, която го моли да се свърже с мъж от Перу, открил в околностите на загадъчната Наска невероятно странни мумии. Телевизионната компания „Гая“, за която самият Деникен е правил документални сериали, излъчва поредица от девет епизода, посветена на находките край Наска. Откритите тела са изследвани с компютърен томограф. Черепите са издължени назад. Пръстите на ръцете разполагат с по пет отделни стави. Доктор Константин Коротков от университета в Санкт Петербург, президент на Международния съюз по медицинска и приложна биоелектрография, е категоричен: „От моя гледна точка не може да става дума за израждане на нормален човек. Скелетната структура е невиждана досега и принадлежи на чужд вид – на друго човечество.“ Радиологът М.К. Джес от университетската болница в Колорадо, САЩ, стига до абсолютно същите изводи.

==

Постоянството и дързостта на фон Деникен вече са пословични: „Въпреки строгата цензура от страна на вечните управници, познанията няма как да останат скрити. Кутията на Пандора вече не може да бъде затворена, а освободените от нея сведения проникват и през най-дебелите манастирски зидове.“

==

==

Манастирските зидове, приютили фанатизма и властолюбието, не са непробиваеми, а дързостта на човешката интелигентност не познава граници. Блестящо доказателство за всичко това е романът „Дамски гамбит“ от Уолтър Тевис, който телевизионната мрежа „Нетфликс“ превърна в най-гледания и най-награждавания минисериал през 2020 г. Романът ни беше дарен от издателство “Кръг” в чудесния превод на Борислав Стефанов и с чудесната оригинална корица с внушенията от сериала.

==

Съдбата на талантливата шахматистка Бет Хармън вълнува и жадно поглъщащите романтични четива, но и почитателите на високохудожествената, уплътнена психологически проза. Уолтър Тевис е почти непознат приживе, той умира сравнително млад, на 58 години през 1984 г. Десетгодишен заболява от ревматизъм и родителите му го оставят в детски възстановителен дом, така че добре познава самотата. Получава магистърска степен по английска филология, а дебютният му роман „Бързият Еди Фелсън“ е публикуван през 1059 г. – познаваме едноименния филм с Пол Нюман, който гениално се превъплъщава в играча на билярд, който отправя дръзко предизвикателство към съдбата.

==

Тевис е отчаян пушач, комарджия и алкохолик, един от ужасните му запои продължава цели шест месеца (подобен пример е Михаил Шолохов). Умира от рак на белите дробове. В утопичния роман „Присмехулник“ говори за бездуховността през 25-и век, когато властва тоталната забрана на четенето, а двамата му герои тайно се учат да мислят самостоятелно.

==

Бет Харман от „Дамски гамбит“ не е просто гениална шахматистка, тя е своеобразно алтер-его на Тевис. Някои критици откриват в нея и немалко от особеностите на гениалния Боби Фишер. Тя израства в сиропиталище, където единственият й отдушник са срещите с чистача господин Ганц, който в своето царство – мазето я учи на философията на шахмата. Нейният „допинг“ са алкохолът и „зелените хапчета“, а ожесточените нападения на шахматната дъска са и неравна битка с вътрешните й демони.

==

Режисьорът Скот Франк, който вече бе удостоен с два „Златни глобуси“ за екранизацията, залага на магическото присъствие на младата актриса Аня Тейлър – Джой, която успява да сломи волята дори на световния шампион Василий Богров, и то в сърцето на СССР – в Москва. Консултант на Скот Франк е Гари Каспаров. До 23 ноември 2020 г. „Дамски гамбит“ е гледан от 62 милиона притежатели на телевизори, а рейтингът му на одобрение е зашеметяващ – 98 процента. Разбира се, дори и при този зашеметяващ успех се намериха „капуцини“, които мърмореха, че чернокожите не са представени пълноценно, но тържеството на напълно освободеното от предразсъдъци и фалшиви предписания изкуство беше ослепително. Тази покъртителна история за гения и за неговите бесове излиза далеч отвъд спортната тематика и въздейства с хуманното си послание, с възвеличаването на отскубналата се от веригите на дарвиновите обяснения духовност.

==

==

След толкова много политически и художествени страсти от обкръжаващата ни тревожна действителност, позволете ми да завърша размислите си с потъването в надвременната красота и трагичност на безсмъртната класика „Кенилуърт“ от великия шотландски поет, историк, пазител на древните знания и основоположник на историческия роман Уолтър Скот. „Кенилуърт“ е публикуван през януари 1821 г. от петдесетгодишния Скот, десет години преди кончината му. Той е своеобразно продължение на епоса „Абат“ за съдбата на шотландката Мария Стюарт и ни среща с нейната съперница и мъчителка – английската владетелка Елизабет I.

==

Сюжетът се центрира около предполагаемото убийство на първата жена на фаворита на кралицата – граф Робърт Дъдли. Той е притежателят на замъка „Кенилуърт“ в графството Уорикшър. В паметта на Скот завинаги е останала баладата на малкоизвестния поет Микъл „Къмнър Хол“, посветена на трагедията на съпругата на фаворита. Съвременниците на Уолтър Скот превръщат Кенилуърт в своеобразно място за поклонение, но са потресени от трагичността и от реалистично представената жестокост на дворцовите нрави.

==

Включването на романа в поредицата „Световна класика“ на издателство „Народна култура“ през 1972 г. беше събитие в културния ни живот, а преводът на Красимира Тодорова получи много висока оценка. Появата на романа петдесет години по-късно с емблемата на издателство „Еднорог“ и с великолепната корица на художника Христо Хаджитанев потвърждава пристрастието на стопанката на „Еднорог“ Боряна Джанабетска към стойностното историческо четиво и е ярка демонстрация на приемствеността между уроците на класиката и творенията на Филипа Грегори, чиито исторически романи могат да бъдат сравнени с изобретателността на Александър Дюма – баща.

==

В крайна сметка „Кенилуърт“ не е в никакъв случай покрит с патината на времето паметник от миналото, а вълнуващ ни размисъл за опустошителната стихия на жаждата за власт. Същата жажда, която и днес отравя, наравно с бушуващата пандемия, дните ни. Накрая, ще си позволя да се обърна към мислещите и изпитващи искрена емпатия читатели с едно кратко стихотворение на Александър Шурбанов: „Крясък на гарги / наелектризирва есенната гора, / раздира тъпанчетата ми. / Ято гълъби / прелита ниско под него / без звук - / сякаш не искат да ги забележа, / сякаш се срамуват, / че и те са птици. / Защо / винаги гълъбите / се чувстват отговорни / за гаргите?“ Други думи са излишни…