Колонката на Георги Цанков: Айн Ранд, Кундера, Януш Корчак, Кирил Христов и още

Да си сложиш таралеж в гащите – точно това е да обещаеш да пишеш за Айн Ранд и за новопоявилата се книга на Ленард Пийкоф „Обективизмът: философията на Айн Ранд“. Искрено се възхищавам от последователността, с която изследователят, издателят и политическият наблюдател Калин Манолов вече години наред представя творчеството и идеите на великата американска писателка и философка, променила живота на хиляди хора, повярвали в нейните представи за битието и за смисъла на живота.

==

„Функционирането на стомаха, белите дробове и сърцето ни е непроизволно, но функциите на мозъка ви – не са. Във всеки миг и при всяка ситуация от живота си вие сте свободни да избягате от природата си, поради факта, че разумът е Вашето средство за оцеляване – така че за вас, тъй като сте човешки същества, въпросът „Да бъдеш или не?“ всъщност означава „Да мислиш или не“?“

==

Според теорията на „обективизма“, създадена от Ранд, много важен е „фокусът“ – той е „състоянието на ръководения от цели ум, ангажиран да постигне пълно осъзнаване на действителността.“ Започва да става все по-сложно, нали? Боя се да не ви откажа в самото начало от срещата с белетристката, чиито романи са най-четените по света след библията. Все пак си струва да научите повече за нея от Пийкоф.

==

Кой е той ли? Роден е на 15 октомври 1933 г. и днес вече е на 87 години. Запознава се с Айн Ранд , когато е бил 17–годишен. Среща ги братовчедка му Барбара Брандън. Барбара е част от така нареченият „Колектив“, в който влизат още съпругът й Натаниъл Брандън и един от водещите американски икономисти, 13-ия председател на Държавния резерв на САЩ (1987 – 2006) Алън Грийнспан. Именно Грийнспан измисля на Ранд прякора „Гробарката“, тъй като тя предпочита навсякъде да се появява в черно.

==

Взаимоотношенията в „Колектива“ са доста сложни. Натаниъл Брандън е канадско-американски психотерапевт и писател, истинското му име е Нейтън Блументал. Общото между всичките тях е еврейският им произход, а сложните им интимни взаимоотношения най-добре са описани в издадения от „Изток – Запад“ том „Моите години с Айн Ранд“ от Натаниъл Брандан. Тази войнствено неповторима Жорж Санд на 20-ти век е категорична:

==

„Ако вярвате, че определени доброволни сексуални действия между възрастни трябва да бъдат забранени от закона, значи приемате, че определени хора имат моралното право да налагат на други под дулото на пистолета собствените си понятия за правилно сексуално поведение.“

==

Същевременно Айн не се поколебава да заяви на психолога: „Тази връзка ще бъде или сексуална, или никаква. Ако не сме мъж и жена един за друг, в пълния смисъл на думата, ако сме просто безтелесни умове, значи философията ни е безсмислена.“ Мъжът, с когото Натаниъл открито обсъжда връзката си с Ан, е Ленард Пийкоф. Възприема го като „замръзнал в обожание пред нея“. Отношенията между Барбара, Натаниъл и Айн наподобяват връзките между знаменитите руски интелектуални „тройки“: Лиля Брик и съпругът й живеят заедно с Маяковски; той пък се закача и със сестра й – бъдещата съпруга на Арагон Елза Триоле; Александър Блок и Любов Менделеева – и непрекъснатите изневери на влюбчивия Блок; странният брак на Есенин със знаменитата танцьорка Айседора Дънкан, които държат преводачка зад параван, докато се любят; ако щете даже, лудуванията на Ленин с Инеса Арманд и невъзмутимостта на съпругата му Крупская; Борис Пастернак и Олга Ивинская - той дори и не помисля да напусне съпругата си Зинаида…

==

==

Какво е различното ли? Връзките на Айн Ранд напомнят на случващото се във филмите на Уди Алън. Дори в леглото, двойката говори за идеи: „Ако разбираш правото на човека върху собствения му живот, значи разбираш моралната основа на капитализма“, шепне Ранд на Брандън. Тя мисли чрез принципи, героите й също са движени от принципи – ничий живот не принадлежи на другите, правителството и държавата нямат право да определят цената, на която да продаваш стоките или услугите си.

==

След като се появява епичният шедьовър на Айн Ранд „Атлас изправи рамене“, който прочетохме на български едва през 2009 г. в превод на Петьо Ангелов, издателят й Бенет Сърф споделя с Брандън:

==

„Мисля, че Айн е права за много неща. Едно от тях е уважението й към личните достижения. Другото е съпротивата й срещу социалната държава, или поне – срещу повечето й елементи. Само че това не бива да се изрича. Трябва да се хвърлят социални програми на хората – дори и тези програми да не постигат разтръбените си цели и да са погрешни от морална гледна точка. Защото иначе ще ни убият. Масите ще ни убият. Те мразят интелигентността. Завиждат на способностите. Ядосват се на богатството. Трябва да им хвърляме по нещо, за да ни оставят да живеем.“

==

Жестока философия! Вероятно точно така си мислят онези малцина, които днес си разделят лъвския пай от световното богатство. А също и самоопределилите се като избрани от Бога интелектуалци, които вече спокойно могат да задраскат онзи в Небесата и да обявят сами себе си за Богове. Има ги и у нас.

==

Но всичко това, за щастие, не е самата Айн Ранд. Да, в нейният „обективизъм“ има немалко противоречия, а най-верният й наследник Ленард Пийкоф, изпълнител на завещанието на Ранд, основал през 1985 г. институт на нейното име, разглежда „обективизма“ като затворена система. Когато четем преведения от Петко Михайлов том-завет „Обективизмът: философията на Айн Ранд“, предварително трябва да се настроим, че философският двубой между Платон и Аристотел в този текст убедително е спечелен от следвания от Тома Аквински, Лок и Нютон пазител на „единствения оракул на хората – наблюдението и невлияещият се от нищо авторитет“.

==

Платон, Плотин, Августин Блажени, според Ранд, систематизират отвъдното. Дали авторката на „За новия интелектуалец“ и на „Добродетелта на егоизма“ си дава сметка, че опасно се сближава с друг отрицател на Платон - Карл Попър, който вярва във възможността за „усъвършенстване на законите и на институциите“. А цитираните по-горе думи на издателя на Айн Ранд изключително много наподобяват представите на Платон за свободните и за робите: „Някои хора по природа са свободни, а други – роби; и за последните робството колкото им приляга, толкова е и справедливо… Човек, който по природа, принадлежи не на себе си, а на някой друг, е роб по природа…“

==

Ако поемем по тази спирала, ще навържем „три синджира роби“ на всеки от философите – от Платон и Аристотел, до Айн Ранд и Карл Попър… В продължение на дълги години цялата западна лява преса и цветът на лявата интелигенция (спомнете си например „Време за негодници“ от Лилиян Хелман) представят Айн Ранд като истерична реакционерка. Тя, от своя страна, е дълбоко убедена, че членуването в комунистическата партия е престъпление, тъй като комунистите са за организирането на саботажи и убийства, и подпомагат шпионажа срещу САЩ. Само че за разлика от трагикомичните привърженици на идеите за равенство и братство, Айн Ранд знае истината за болшевизма.

==

Не се колебайте да прочетете нейния първи роман „Ние, живите“, издаден от „МаК“ и от „Изток – Запад“ през 2010 г. в превода на Огнян Дъскарев. Чуйте думите на писателката:

==

„Ние, живите“ не е разказ за Съветска Русия от 1925 г. Това е разказ за Диктатурата, за всяка диктатура, навсякъде и по всяка време, независимо дали е в Съветска Русия, нацистка Германия или в социалистическа Америка. Предназначението на тази книга е да предотврати, доколкото е възможно, последното. Управлението на грубата сила унищожава най-добрите от хората, независимо дали е 1925 г., 1955 г. или 1975 г. Няма значение дали тайната полиция се казва ГПУ или НКВД, дали хората ядат хляб или ечемик, дали живеят в бараки или в жилищни квартири, дали управниците носят червени или кафяви ризи, а главният палач целува камбоджански вещер или американски пианист.“

==

Айн Ранд, родена като Алиса Зиновиевна Розенбаум на 2 февруари 1905 г, е и Кира Аргунова от „Ние, живите“: тя никога няма да забрави геноцида, зловещия антисемизъм. Носи се легендата, че на прощалното тържество, устроено от родителите й през 1925 г., един мъж я моли да разкаже на света, че „Русия е огромно гробище“ и че „ние тук умираме“. Тя обещава, но романът й дълго пътешества из издателствата, които предпочитат възторжените биографии на комуниста Джон Рийд. Според „Ню Йорк Таймс“ историята е „робски разкривена под диктата на пропагандата“, а левият интелектуален елит на Холивуд включва Ранд в черния си списък. Струва ми се, че „Ние, живите“ е не по-малко силна творба от „Доктор Живаго“ и дори от ранните съчинения на Солженицин. Думите на Кира са откровения, които – ако бяха чути и разбрани правилно – можеха да спасят милиони животи.

==

„Кой в тази прокълната вселена има право да ми каже да живея за друго, а не заради това, което искам? Кой може да ми отговори в човешки звуци, поради човешки причини? Вие обаче ни казвате какво да желаем, появихте се като тържествена армия, за да дадете нов живот на хората. Вие изтръгнахте живота им, за който нищо не знаехте, заедно с вътрешностите им. Заповядахте им как да живеят. Отнехте им всеки час, всяка минута, всеки нерв и мисъл от най-съкровената част на душите им, и им заповядахте как да живеят. Забранихте живота на живите. Затворихте ни в желязно мазе, заключихте вратата, лишихте ни от въздух, без да дишаме и кръвоносните съдове на душите ни избухнаха!“

==

Този монолог е не само обяснение за чудовищната операция, която тоталитаризмите извършиха върху хората – той е обяснението за всичките художествени и философски постижения на Айн Ранд, за нейните грешки и за върховете, които достига, за войнствения й атеизъм срещу допусналия насилието Бог и за отвращението й от подкрепящия строгостта на държавата Платон. Оттук до късното й обобщение за мисията на интелектуалеца има само една крачка:

==

„Нека никой не се обявява за радетел за мир, ако предлага или подкрепя каквато и да било социална система, при която непредизвикано се използва физическа сила срещу отделни хора в каквато и да е форма. Нека никой не се обявява за борец за свобода, ако претендира за правото да установява своя версия на доброто общество, в която несъгласните индивиди ще трябва да се потискат с физическо насилие. Нека никой не се обявява за интелектуалец, ако предлага един главорез да се издигне в позицията на върховна власт над интелекта; ако поставя знак за равенство на физическата принуда и силата на убеждаването; или ако приравнява силата на идеите до силата на мускулите.“

==

И когато изрича всичко това, тя, царицата на „обективизма“, прониква дълбоко в „пещерата на идеите“, осъзнава, че „ако успееш да овладееш душата на човека, ще можеш да властваш над цялото човечество“. И естествено следва разбирането й за мисията на твореца: „Творецът има нужда на първо място от независимост. Мислещият разум не може да работи под никаква форма на принуда. Той не може да бъде обуздаван, жертван или подчиняван на каквито и да било съображения.“ И още по-важно:

==

„На хората се натрапва, че най-висшата добродетел е не да създават, а да дават. Но човек не може да даде нещо, което не е създадено. Сътворяването предхожда разпределението - иначе няма да има нищо за разпределяне… Човек ще иска другите да страдат, за да бъде добродетелен. Такава е същността на алтруизма. Творецът не се интересува от болестта, а от живота. И все пак постиженията на творците премахват болест след болест, и в тялото, и в духа на човека, и лекуват страданията много повече, отколкото може да си представи алтруистът.“

==

Съгласието с всичките идеи на Айн Ранд е повече от трудно, дори невъзможно, но трябва да осъзнаем, че от болезнените й истини капе кръв, че тя не „философства“, а изстрадва „расовия колективизъм“ на съвременния свят и се бори героично – и невероятно талантливо – да замени принудителните взаимоотношения в сбърканото понятие „ние“ с тържеството на свободния „аз“, ръководен единствено от разума и от морала. Мога да изпиша още много десетки страници, но няма да изчерпя значението на философията и на художествените произведения на Айн Ранд за света и за всеки от нас.

==

Още веднъж изразявам възхитата си от делото на Калин Манолов, публикувал в издателството си „МаК“ произведенията на Айн Ранд, на Лудвиг фон Мизес, на Фридрих фон Хайек. Той е и председател на създадения през 2010 г. Институт за свободен капитализъм „Атлас“ (сещате се откъде идва наименованието, нали?). Съдействието на издателство „Изток – Запад“ също не е никак без значение, а пък ако искаме да научим интересни – и пикантни, включително – подробности за живота на Ранд, можем да ги намерим в издадената през 2010 г. биография от Ан Хелър „Айн Ранд и светът, който създаде“ – издателство „Ера“, превод Надежда Розова. И накрая, няколко думи от последната реч на Айн Ранд, произнесена пред три хиляди души на икономическа конференция в Ню Орлеанс на 18 ноември 1981 г.:

==

„Борете се за ценността на собствената си личност. Борете се за ценността на своята гордост. Борете се за това, което представлява същността на човека: неговия суверенен рационален ум. Борете се с пламенна убеденост и с безусловна вяра в своята правота, знаейки че вашият морал е Моралът на живота, а вашата битка е в името на всеки напредък, на всяка ценност, на всяка възвишеност, на всяко добро, на всяка радост, които съществуват тук на Земята.“

==

Тя се разболява във влака на връщане. В началото на новата 1982 г. усеща подобрение. Но през февруари постъпва в болница – няма как да я лекуват и я изписват, за да издъхне в дома си. Пийкоф прекарва последните дни до леглото й. Ранд издъхва на 6 март 1982 г. „Ню Йорк Таймс“ е заядлив и повече от хладен. Осемстотин души се събират на заупокойна молитва в траурния параклис „Франк Кембъл“, а пред гроба Дейвид Кели прочита любимото й стихотворение „Ако“ от Ръдиард Киплинг: „Ако зачиташ всеки, но не лазиш, / ако от враг и свой не те е страх…“ Айн Ранд никога в живота си не е лазила, дори и когато се е спъвала, дори и когато е падала – оставала е Аз, неповторима, категорична и неподвластна на лъжи и манипулации.

==

==

Колко хубаво е, че веднага сред срещата с Айн Ранд мога да разкажа за българския поет, белетрист, публицист и мемоарист, който е най-близко до нейното виждане за свободния „аз“ и държи с цената на всичко винаги да принадлежи най-вече на себе си. Той не се съмнява в Божията искра, с която е надарен. Издателство „Кръг“ ни поднася библиофилско, невероятно красиво издание на „Затрупана София“ от Кирил Христов – писана в последните години от бурния му живот своеобразна квинтесенция за знаменитите му мемоари „Време и съвременници“, появила се в малък тираж през 1999 г. от издателство „Парнас – 96“ в три тома и превърнала се веднага в антикварна рядкост.

==

Категоричен съм, че това е едно от най-значимите свидетелства за духовния живот у нас през първата половина на 20 век, а припомнянето на „Затрупана София“ е плаха крачка към възкресяването на твореца. Писана е от ужасно талантлив и ужасно грешен, ужасно жив и ужасно пристрастен необикновен българин, който не ни моли за снизхождение, нито дори за разбиране, а се опитва да ни издигне до собствената си интелектуална висина. Той знае, че когато словата му най-сетне се изскубнат от зандана на ограничеността, историята на българската литература, представата за национална култура и дори за историята на нова България вече никога няма да бъде същата, че фрагментът от епохата, който е видял, е достатъчно значителен, за да се отпечата върху него сянката на неспокойната му чувствителност.

==

Едно болно и възвишено дете на века се изповядва. Длъжни сме да го чуем. Новото издание очарова с дизайна на художничката Капка Кънева, а в предговора Христов припомня двете основни правила, от които се е ръководил: искреност и безхитростност. И все пак, за да усетим неповторимостта на писателя, непременно трябва да познаваме целия му дневник, прозренията му за политическите изпитания, които очакват България и планетата: „Германците се тъкмят да сгромолясат заедно с русите света.“ Още през 1914 г. Кирил Христов е с широко отворени очи за трагичните зависимост на страната ни:

==

„Никой не е причинил такива беди на българския народ, каквито са му причинили русите! Нашето освобождение, дори ако беше то един безкористен идеалистичен акт, не би било благоволение, а плащане само на една частица от великия дълг на Русия към нас и, от друга страна, един данък на съвестта… Идат поколения, които ще покажат, че не Турция е попречила на българския народ да бъде той в реда на най-големите и могъщи народи в Европа, а християнската православна Русия, че по нейна вина са изгаснали много сили, много нереализирани възможности за могъщество и култура.“

==

Ето ги истинските причини за сатанизирането на писателя. Той е с огромни изисквания към интелигенцията, но още през 30-те години на миналия век се страхува, че истинските деца на правдата ще бъдат „очистени – или от селяни, или от комунисти“. Движещата сила за крайно субективните на пръв поглед съждения на поета е потресът му от разминаването между мечта и действителност. „Няма приличие нито в живота на тоз народ, нито на гробищата му, дето покрай сградените с крадени пари скъпи паметници на жалки политически еднокрили мухи се заличават гробовете на ония великани, които са единственото оправдание за съществуването на това полудиво племе“, разсъждава той пред гроба на непрежалимия си приятел и събрат Щастливеца (Алеко Константинов). Успява веднага да забележи заразителния смях и покоряващата интелигентност на Мара Белчева, прекланя се пред успехите на „двама даровити българи“ – скулптора Андрей Николов и живописеца Борис Георгиев, очарован е от непримиримостта и културата на Петко Каравелов, въпреки личните търкания отдава дължимото на д-р Кръстев, на Стоян Михайловски, дори на Пенчо Славейков (признава, че поемата „Кървава песен“ е от европейска величина!).

==

Ако ще превръщаме спомените на Кирил Христов в „наръчник“ за разчистване на сметки, по-добре ще е въобще да не ги разгръщаме. От разстоянието на времето трябва ясно да разберем, че колкото и да изглеждат противни, махленски, търканията между творците в определена епоха са израз на невидими тогава тенденции, определящи бъдещето развитие на обществото и на културата. Опитайте се да си представите някаква сладникава идилия между Вазов и Величков, от една страна, и кръга „Мисъл“ от друга, или между Славейков и Яворов и пристъпващите по петите им символисти. Разривът между хората всъщност е мистичен израз на независещия от тях разрив между идеите им, между стиловете, които те създават. Така е и в политиката, дори във всекидневието, защото всяка промяна на манталитет, на философия, дори на етикет неизбежно е свързана с противопоставяния между живи индивиди.

==

Кирил Христов по неповторим начин пресъздава неистово препускащото време на млада България – тук за по-малко от десетилетия се извършват промени, които Западът е предприемал с миши крачки в продължение на столетия. В този смисъл „Време и съвременници“ и „Затрупана София“ са истинско приключение на духа, в които само късогледият догматик може да се тюхка от своеобразието на положителните и на отрицателните образи, докато благодарните читатели ще се опиват от аромата на барут, в който ще разпознаят неподправените „шум и ярост“ на събуждащата се от летаргията България.

==

Имаме огромният късмет, че Кирил Христов е краен индивидуалист, фигура с могъщ художествен талант, чужда на партийни пристрастия, неподвластна на влияния: „Не принадлежа към никаква догматична религия, но смело мога да кажа, че съм по-верующ от папата и патриарха наедно. И в най-незначителното кътче на света за мене е пълно с безброй чудеса, които не мога да не бъдат дело на един творчески разум.“ В крайна сметка спомените на писателя не са нищо друго, освен българска „Божествена комедия“, в която откриваме не по-малко герои на „нашето време“ и етюди за нравите, отколкото в томовете на Балзак.

==

Важна тема е и осъзнаването на идеологическите и психологическите предразсъдъци, които ни превръщат в роби на фалшиви и изсмукани от пръстите тези за българската история, нрави, култура… Никога няма да забравя изумлението и погнусата на един значим славянски българист, който в средата на 70-те години беше дошъл на научна конференция у нас, посветена на Христо Ботев. Той пристигна превъзбуден от радост, защото бе намерил доказателство за пребиваването на поета в отвъддунавско село: знаменитият хъш отправил страстно, но нецензурно послание към местната засукана учителка, а потомците й с гордост го съхранили и го предали в ръцете на учения мъж. Обаче този факт така си и остана погребан в личните архиви на българиста, тъй като всяко несвързано с революционната дейност на Ботев обстоятелство в онези години се възприемаше като гавра с националната свяст. По същия начин се разнасяха чудовищно грозни версии на смъртта на Вазов, вместо да се разкаже човешки за неговата голяма последна любов…

==

Французите продължават да дебнат за всяко доказателство за невероятната потентност до стари години на кумира си Виктор Юго, възхищават се от еротичните подвизи на Дюма-баща, споделят със света епистоларните полупорнографски изблици на Аполинер, на Елюар, на Пиер Луис - не заради пикантерията, а като значими документи за съпровождащите творческия акт дейности. Байрон, Гьоте, да не говорим на Д.Х. Лорънс и за Хенри Милър, са златни мини за психоаналитиците, за историците на културата – подчертавам, не стилизираните фигури, а съдбите на живите хора са енциклопедичен монумент за живота на предците ни, за радостите и страданията им, за политическите, нравствените и интимните им вълнения.

==

==

Затова и с искрено възмущение пристъпвам към представянето на следващата книга. На последната страница четем: „Това е книга на книгите! Книгата на 21 век на България!“ И още: „Благодаря ви за книгата! Тя трябва да седи на почетно място във всеки български дом! Гордея се, че сте българка и че такова светло слово е излязло от душата и сърцето ви!“ И: „Велика е!“

==

Какво всъщност ни предлага на повече от 500 страници голям формат авторката на „романа“ „Дълбините на древността“ Румяна Халачева. Нямаше да й обърна внимание, ако напоследък не зачестиха прекалено много фалшификатите на тема българска душевност, ако не се разпродаваха в огромни тиражи плагиатските съчинения на Розмари де Мео („Стопанката на Господ“ е безсрамно и бездарно преписана от надвременните прозрения на почти забравения днес велик културолог и народопсихолог Димитър Маринов), определяна от разни съмнителни сайтове като „жена на столетието“ и десетките й подражателки, които правят тюрлю гювечи с щипка смес от езичество и православие плюс съмнителна мистика и бабини деветини за историческото ни минало.

==

Точно такава е рецептата и в „Дълбините на древността“. Втълпява ни се от „мъдри монаси“, че разумът е лош съветник, а разсъжденията за преражданията на душите и за мисията ни на земята поразяват с невежеството на съчинителката. Разбира се, чудовищата са САЩ и Европейският съюз, които са откъснали част от Сръбската държава и са я дали на албанците, а надеждата ще дойде от Русия, където „един човек съсредоточава наистина огромна власт, но ще изправи страната на крака“. „Всички социални общества на Запад започват да боксуват и в следващите пет-шест години ще претърпят финансов колапс.“

==

Какво ли няма да откриете на страниците на „романа“: от възхвала на здравословното хранене до почти пълно отричане на постиженията на съвременната медицина. Има и откровения на някакъв уж византийски поет: „Българските стрели са по-силни от византийските копия“, а историята ни обраства в такива безумни митове, че се срамувам да говоря за тях. Боян Магът например използва древните знания на „сирийците“ (???), смесва ги с тайнствата на Орфей, добавя знанието за свободната воля на човешкия дух и създава богомилството.

==

Разбира се, Халачева не може да пропусне и „заговора на корпорациите“. Десетки страници са посветени на зловещата роля на САЩ за всички беди в света – от бедността, през епидемиите, та дори до „скандалното и цинично изкуство“. Истината знаете ли къде е? При бушмените в Калахари – те притежавали „връзка с природата и с божественото, което ги прави щастливи“. Особено опасно става повествованието, когато авторката стига до разсъжденията си за евреите. Разбира се, тя осъзнава, че трябва да се застрахова и уж води чудовищния разговор между героинята си Радина и евреина Рони. За кой ли път в апокрифни сквернословия се възпроизвежда тезата, че Синедрионът (древно тайно правителство, което ограбва света, съставено от евреи илюминати) e поддържал финансово разрастването и нашествието на Османската империя, а еврейката Сара принуждава съпруга си цар Иван-Александър да раздели България на две и да я хвърли в пропастта на робството.

==

Но, не се бойте! Според Халачева, всичко ще се оправи! Как ли? Ще се стигне до Трета световна война и тя ще е последната. „Ще даде път на духовните промени, които ще изградят бъдещата велика Русия. И тя ще бъде дом на шестата раса. Не бива да разваляме дружбата си с нея. И Ванга, и Учителят (Дънов) са казвали, че в Дядо Иван, а не в Брат Джон е нашето спасение и бъдеще.“ Тези внушения се повтарят до втръсване, за да се стигне до категоричното заключение: „Нашите пророци твърдят, че Русия има ключова роля за бъдещето на планетата. „Отгоре“ не са допуснали да капитулира пред Германия, защото е трябвало да остане голяма и могъща държава. Един мъдър монах от Атон твърди, че въпреки комунизма, руските жени са останали свързани с Бога и до днес възпитават децата си да познават и следват Доброто. Така руският народ е останал противовес на злото. Затова след падането на комунизма тайното световно правителство хвърли всичките си сили в отслабването на Русия и разбиването на нравствеността й. Те посяха семената на злото там и сега берат плодовете им. Казано е, че ако руският народ не се върне към Доброто, това ще донесе големи страдания на човечеството.“ Струва ми се, че всичко е ясно. Ето го зловещото „ние“, ето го фалшивият алтруизъм, срещу който – от личен опит – се борят изстрадали творци като Айн Ранд и Кирил Христов.

==

==

Само че за разлика и от тях, аз си позволявам да правя разлика между сълзлив, показен алтруизъм и саможертва. Ще ви дам пример с един полски лекар педиатър, писател и педагог от еврейски произход. Дали хора като Халачева ще посмеят да подредят и него сред „мъдреците“ от Синедриона? По време на немската окупация, Януш Корчак с гордост носи полски мундир. Отказва да се закичи с жълтата звезда. Не помисля и да напусне гетото. Той никога не си е затварял очите за истината. Помни от детството си заплахите, с които възрастните са усмирявали хлапетата: „Евреинът ще те вземе.“ Точно пресъздава в дневниците си човеконенавистическото мислене на немската върхушка: „Ръководим гигантско предприятие. Неговото име е : война. Работим планово, дисциплинирано, методично. Вашите дребни интереси, амбиции, симпатии, капризи, претенции, жалби, апетити не ни засягат… Ние сме железен валяк или плуг, или сърп. Само от това брашно да стане хляб. А ще стане, ако не пречите. Ако не спъвате. Не скимтите, не нервирате, не тровите въздуха. Дори и понякога да ни е жал за вас, но сме принудени с камшик, с тояга или с олово - защото трябва да има ред.“

==

Последната бележка в дневника на Корчак е от 4 август 1942 г. Сутринта на 5 август гетото е обградено от отрядите на СС, както и от украински и латвийски полицаи. Корчак оглавява шествието на възпитаниците си от дома за сираци към Умшлагплац, откъдето потеглят ешелоните на смъртта. 200 деца и петнадесетина възпитатели поемат в последния си път. Истината е страшна, свидетелства полска възпитателка, която съпровожда жертвите до самия влак: „Беше страховита, мъчителна тишина, едно дете държеше Корчак за ръката, вървяха като хипнотизирани.“

==

През 1990 г. великият режисьор Анджей Вайда отдава дължимото на мъченика с разтърсващия си филм „Корчак“ по сценарий на Агнешка Холанд. Възпитателят загива в Треблинка и никой не знае какъв точно е бил краят му. Но остават неговите забележителни трудове за възпитанието, които издателство „Сонм“ ни предлага във великолепен том „Избрани съчинения“. Той съдържа „Правото на детето да бъде уважавано“, „Как да обичаме детето“ и „Дневника“ на мъдреца и хуманиста в превода на Благовеста Лингорска и на Правда Спасова. Въздействената корица е дело на художника Веселин Праматаров.

==

Тази книга трябва непременно да прочетат не само родителите, но и всички, които се опитват да бъдат истински хора. „Тежко нещо е да се родиш и да се научиш да живееш. Остава ми много по-лесната задача да умра. След смъртта отново може да бъде тежко, но не мисля за това. Бих искал да умирам в пълно съзнание и присъствие на духа. Не знам какво бих казал на децата на сбогуване. Бих желал да им кажа много, както и че имат пълна свобода в избора на пътя.“ Точно тази пълна свобода задължава – и за да ни научи на нея, Януш Корчак е излял прозренията си под формата на педагогически изповеди. Те не са изгубили и до днес нищо от значимостта си, затова да четем и да не забравяме:

==

„Детето не е лотариен билет, който трябва да спечели портрет в заседателната зала на градското управление или бюст във фоайето на театъра. Всяко си има своя искра, която може да разпали огъня на щастието и на истината, и може би в някое десето поколение тя ще пламне с пожара на гения и ще изгори своя род, дарявайки човечеството със светлината на ново слънце. Детето не е почва, изорана от наследствеността, за да бъде посян животът; ние само можем да съдействаме за израстването на онова, което дава силни филизи още преди първото вдишване.“

==

В този момент се случи поредното чудо: текстът ми внезапно изчезна. Идеше ми да започна да си скубя косите, не на шега. Бях вложил толкова вълнения и чувства в написаното. Господ се смили над мене и ми помогна да възстановя страниците: не се появиха, за щастие, само началото на размислите ми за следващата книга, която особено държа да ви представя през тази седмица. Това е преизданието на един от най-важните според мене романи на Милош Кундера „Незнанието“, поредното луксозно и красиво творение на „Колибри“ в чудесен превод от френски на Боян Знеполски.

==

==

Тази книга е особено важна, тъй като ни предлага надвременни размисли за епохата, за трагедията на емиграцията и за „непосилната лекота“ на завръщането. „Единствено през нашия век историческите дати с такова настървение обсебиха живота на всеки.“ Ирена бяга от комунистическия режим във Франция. „През петдесетте и шестдесетте години един емигрант от комунистическите страни не бе особено обичан там; тогава французите смятаха за единственото истинско зло фашизма: Хитлер, Мусолини, Испания на Франко, диктатурите в Латинска Америка. Едва в края на шейсетте и през седемдесетте те постепенно се решиха да възприемат и комунизма като зло, макар и зло от по-ниска степен, зло номер две.“

==

Не вярвайте на историците, послушайте Кундера: „Колкото и да е ужасна, една фашистка диктатура ще изчезне заедно със своя диктатор, така че хората могат да запазят надежда. Напротив, за една Полша, за една Унгария (да не говорим за Естония!) комунизмът, подкрепян от огромната руска цивилизация, е тунел без край. Диктаторите са тленни, Русия е вечна. Именно в тази пълна липса на надежда се състои нещастието на страните, от които идваме.“

==

Мога да подкрепя тези думи с доста примери от моя живот. През 1993 г. бях в Париж на конференция за последиците от комунизма за литературата в Източния блок. Попаднах на зеленчуков пазар в покрайнините на френската столица, където от всяка сергия ме гледаха нагло портретите на Ленин, Сталин, Морис Торез. Като разбраха, че съм българин, продавачите ме подхванаха: „Как можахте да посегнете на този свят човек, Тодор Живков!“ Малко по-късно ми се обадиха от Френския център в София да представя книгите на видна френска интелектуалка, близка съратничка на Сартър. Прочетох, че тя си мечтаела да замени петстайния си парижки апартамент с комуналка в Москва. Отказах да се срещна с нея. Съпругата ми направи огромно интервю със съставителя на „Черната книга на комунизма“ Стефан Куртоа, който прекара дълга нощ в нашия дом. С мъка в гласа ни разказваше какви пречки са срещнали при издаването на този забележителен том. Авторът на частта за СССР Никола Верт е бил изнудван да се откаже, печатниците са саботирали отпечатването…

==

Кундера знае тези неща от първа ръка. Емигрантите са анатемосани и осъдени от болшевиките, но не се радват и на съчувствието на непознаващите „дискретните прелести“ на болшевизма западноевропейци. Те живеят с мечтата да се завърнат и да се освободят от тежките спомени. Но властта на миналото е трудно преодолима, както в обществен, така и в личен план. А Кундера е магьосник да смесва личното и общото, да представя епохата не само през политическите събития, но и през любовните и еротичните преживявания на героите си. Затова и е толкова убедителен. Той ни отвежда в пробудилата се за нов живот Прага, украсена с нови магазини и ресторанти, с реставрирани и пребоядисани барокови къщи, но нищо не може да изличи следите от мъртъвците и от стъпканите животи.

==

„Човешката памет е способна да задържи от миналото само една жалка, малка частица… Никога няма да разберем нищо за човешкия живот, ако продължаваме да прикриваме първата от всички очевидности: една реалност такава, каквато е била, вече не е; възстановяването й е невъзможно.“ Истината за миналото я няма и в най-богатите архиви, тя е нюансирана, напълно лишена от бели и черни краски, а загадките на паметта пораждат художественото чудо на „незнанието“. И още:

==

„Да си готов да дадеш живота си за своята страна: всички нации са изпитвали изкушението на саможертвата. Противниците на чехите също впрочем го изпитваха – и германците, и руснаците. Но това са големи народи. Техният патриотизъм е различен: те са въодушевени от славата си, значимостта си, универсалната си мисия. Чехите обичаха своята родина не защото бе славна, а защото бе непозната; не защото бе велика, а защото бе малка и постоянно изложена на опасност. Техният патриотизъм бе безкрайно състрадание.“

==

След като прочетем това, няма как да не се запитаме за „патриотизма“ на българите. И да не повярваме на Кундера, че живеем в дни, когато „комунистическото убеждение вече не отговаря на никакви потребности. То е станало дотолкова неизползваемо, че всички го изоставят, без дари да си дават сметка за това.“ Крайно време е да видим, че бившите болшевики сами се „назначиха“ за капиталисти и че „националният суверенитет продължава да е илюзия“, макар и с обратен знак. Няма как да не мислим за всичко това, докато четем за случващото се между Йозеф и Ирена, за търсещите се тела и за трагичния извод от всичко, че „човекът никога няма да стигне далеч във вселената; краткостта на живота превръща небето в черен похлупак, в който той винаги ще си троши главата, после отново ще пада на земята, където всичко живо яде и може да бъде изядено.“ Така виждат света големите и препатили писатели.

==

==

Моето лично откритие тази седмица е романът „Безтегловните“ от младата мексиканка Валерия Луизели, талантлива ученичка на Хуан Рулфо. За съжаление, продължаваме да имаме бегли впечатления от значимите явления в латиноамериканската проза и поезия. В очакване да се запознаем с шедьовъра й „Архивът на изгубените деца“, който съвсем скоро ще се появи на български с марката на „Колибри“, трябва да благодарим на „Матком“ за срещата с „Безтегловните“. Повярвайте ми, преди да погълнете „Архивът“, не пропускайте този малък шедьовър на магическия реализъм, преведен от Любка Славова.

==

За новата си книга Луизели получи наградата „Ратбоунс Фолио“, чиято материална стойност е 30 000 лири. Творбите й са преведени на повече от двайсет езика. Тя вече има седем-осем значими международни награди и през 2020 г. бе отличена с премията „Карнеги“ за големи постижения в художествената литература. „Ню Йорк Таймс“ също я поставя сред най-значимите белетристи на века, а „Безтегловните“ е виртуозно пътешествие във времето, което започва повече от интригуващо: „Всичко се случи в един друг град и в друг живот, преди сегашния, но след онзи. Затова не мога да напиша историята, която бих искала – като че ли още съм там и съм същата онези жена. Трудно ми е да говоря за улици и за хора, сякаш всеки ден ги виждам. Не намирам подходящи глаголни времена. Бях млада, а краката ми бяха тънки и здрави. (Бих искала да започна, както завършва „Безкраен празник“ на Хемингуей.)”

==

Е, тя не започва, нито свършва като Хемингуей, и слава Богу, тъй като е успяла да открие своя неповторим стил. „Романите имат дълго дихание. Писателите се стремят към това. Никой не знае точно какво означава, но всички казват „дълго дихание“. Иди че обясни какво означава „дълго дихание“. Ще го усетите, когато потънете в разказа, който ни отвежда в призрачен град, където „времето тече с кратка и неотложна цикличност“. За да я разберем още по-добре, да чуем изповедта й: “Веднъж четох в една книга на Сол Белоу, че разликата между това да си жив и да си мъртъв се състои в гледната точка. Живите гледат отвътре навън, а мъртвите – от периферията към някаква вътрешност.“ Така героинята на романа се среща с призрака на големия мексикански поет Хилберто Оуен, починал през 1952 г. и прониква в паралелен свят.

==

Нейната история със съпруга сценарист и с бебето в сърцето на Манхатън се развива редом с любовите и страданията на Оуен, който по време на Голямата депресия отнема девствеността на шведка и преживява това като мистично събитие. Появява се и Езра Паунд, а Федерико Гарсия Лорка е сред най-важните за Оуен творци и приятели. Дали наистина , тя, „единствената латиноамериканка, която не е имала честта да бъде приятелка на Боланьо“, е успяла да създаде „вертикален роман, разказан хоризонтално; история, която трябва да се гледа от горе надолу, както Манхатън от метрото“? Във всеки случай, пътуването с машината на времето си струва, забавно е - и ни отвежда в надвременната Мека на поезията, където никой никога не умира окончателно, а „последното, което човек губи, е духът си – щом и той се изпари, човек се превръща в торба кокали и омраза“. В романите на Луизели това не може да се случи.

==

==

Вече ме познавате достатъчно добре, за да сте наясно, че няма начин да не завърша с криминале. Само че не обичам елементарните, в които се залага на юмруците и на пъвросигналните реакции. Затова мистериите на специален агент Пендъргаст са ми любими. Дъглас Престън и Линкълн Чайлд умеят да осъвременят интелигентно класическата загадка, да заложат както на разплитането на сложна мистерия, така и на естественото човешко привличане към мистиката. В поредицата „Кралете на трилъра“ на „Бард“ идва ред на поредната среща с особняка Пендъргаст в романа „Кривата река“, преведен от Асен Георгиев.

==

Озоваваме се на остров Санибел, прибоят се пени откъм Мексиканския залив. Островите Санибел и Каптива се намират на югозападното крайбрежие на Флорида и са любими места на събирачите на миди. Само че доведения тук от баща си Уорд Пърсол ще види от водата да се подава не раковина, а маратонка. Чисто нова светлозелена маратонка. Внезапно сестра му изпищява. Сред вълните с бели гребени се носят още маратонки – десетки и десетки, а в тях има човешки ходила. Двайсет и пет части от крака са изхвърлени на брега, а приливът ще довлече още много.

==

Агент Пендъргаст е идеалният майстор за разкриването на тайната на подобно чудовищно явление. Още повече, че Санибел не е типичният курорт. Там живеят осем автори на бестселъри, трима световноизвестни художници, един Нобелов лауреат, поет, носител на наградата „Пулицър“, двама бивши директори на разузнавателни служби. Как ще се развият събитията? Във всеки случай, не като в банален криминален роман. Струва си, заедно с авторите и с техния ярък детектив, да се изправите срещу нещо, по-страховито и по-смъртоносно от всичко срещано досега. Тръпката е доста съизмерима със срещата с „баскервилското куче“. Пък нека онези, които не съпреживяват подобни загадки като Борхес или като Айн Ранд, да ни се подиграват!

==

И накрая – едно наложително признание. Вече съм на седемдесет години и стресът след изчезването на текста днес ми дойде в повече. Напълно осъзнах нещо, което се оформя в съзнанието ми от доста време. Работата с толкова много книги всяка седмица ме омаломощава, едновременно ми е приятна, но и страхотно ме измъчва. Затова няма да ми се сърдите, че ще намаля темпото. „Книжният четвъртък“ ще се появява през седмица. Ще продължа да избирам онези книги, които ми носят значими послания и ще се опитвам да ги споделям искрено с вас. Ако натрупаната умора се поразпръсне, отново ще върна предишния ритъм. Но засега непременно трябва да укротя скоростта. Така че, до скорошна среща! И разбира се – всички да сме живи и здрави!