Колонката на Георги Цанков: Уди Алън, Елизабет Страут, Санджив Сахота, Деметра Дулева и още

Дълго мислех какво обединява повечето от книгите, които съм подготвил да представя тази седмица. Внезапно ми хрумна, че голямата тема е личният живот и еротичното чувство, пречупени през призмата на преображенията на времената. А също и различията, които обуславят трагичните усещания.

==

Върнах се далеч назад, в ранното си детство, когато родителите ни се срамуваха да обсъждат с нас „деликатни“ проблеми. В резултат на това се получаваха какви ли не недоразумения. Бяхме будни деца и тайните на пола страхотно ни вълнуваха. В къщи имаше цели лавици с книги, скрити от мене. Съпругата ми Зоя страшно се забавлява с разказите ми как в първо отделение съм се нахвърлил на „Война и мир“. В класа си в 20-о училище „Тодор Минков“ надчитането си беше своеобразно състезание. Особено се възхищавахме от мой многознаещ приятел, който се надуваше, че научил всичко за „срамотните“ връзки между мъжа и жената, тъй като докопал разказите на Мопасан. Дори твърдеше, че преписвал най-важните моменти. От разкривените му букви се разбираше, че момчето и момичето застават един срещу друг, изпишкват се в по едно гърненце и си разменят скъпоценните съдове. Учителката ни обаче набара великото съчинение и се разрази лют скандал. Свикаха специална родителска среща, на която четоха бисерите, а майка ми и баща ми се върнаха в къщи и се заливаха от смях.

==

Малко по-късно татко ми открехна някои „велики тайни“. Но въпреки всичко, книги като „Крайцерова соната“ или дори въпросният Мопасан оставаха недостъпни чак до 12-13-ата ми година. Вече съм разказвал как в гимназията, през голямото междучасие, четяхме знаменитите еротични страници от „Заеко, бягай“ на Ъпдайк. Но всъщност истинското проникване в пещерата на интимността започна с пътуванията, които незабравимият ни учител по литература в 19-а гимназия „Елин Пелин“ Тодор Тодоров предприемаше два пъти седмично. Той нямаше никакво намерение да ни тъпче главите с премъдростите от учебниците (преди него една „заслужила учителка“ ни караше да учим наизуст цели глави от „Илиада“ и да преписваме дългите стихове на черната дъска!!!). Тодор Тодоров, който напусна този свят млад, беше бивш национален шампион по шахмат. Литературата с него беше игра, забава, която неусетно ни въвеждаше в големия и драматичен свят на чувствата и на сложните обществени отношения. С него открихме, че Елин Пелин е написал не само „Гераците“, но и „Жената със златния косъм“, вмъквахме се в чертога на дебеляновата „Разблудна царкиня“.

==

Несъмнено, най-важните ни срещи с българската изящна книжовност бяха свързани с Яворов. Не толкова с „На нивата“ и с „Градушка“, а с магията на „Царици на нощта“, с едва ли не окултното привличане на „Безсъници“. Години по-късно, близкото ми приятелство със самотния възрастен юрист Никола Гайдаров, който написа „Житейската драма на Яворов“ беше за мене, новоизлюпения литератор, златна възможност да се вмъкна по-дълбоко в трагичния личен свят на поета и да препрочитам десетки пъти неговите писма до Дора, Мина, Лора, както и техните изповеди пред него. Мисля си, че разгадката на всичко, което се случва с толкова препатилия творец се съдържа в едно негово неособено популярно стихотворение:

==

Една муха се бие по стъклото на широкия прозорец.

Тук вътре мека топлина, приятност

и нечий шепот в странен полусън;

средзимна, мъртвосива необятност,

простора се открива там, отвън.

Една муха се бие по стъклото на разделния прозорец.

Къде се тя стреми – мушица, шушка –

И аз се взирам; ето я колос,

вселената заселил и се люшка

пред сянката си гръмнат – ням въпрос!

Една муха замръзна връз стъклото на студения прозорец.

==

Като че ли никога Яворов не е писал нещо по-изповедно, по-самоубийствено, а и по-пророческо. „Пощенецът“ от Анхиало пристига в София, тъй както героите на Стендал поемат към столицата, за да я завладеят. Той търси „мека топлина, приятност и нечии шепот в странен полусън“ в сближаването с жените от висшето общество, които го обожават. Заради тях и заради изтънчените си приятели от кръга „Мисъл“ полага неимоверни усилия да усвои не просто „бон тона“, а и най-същественото от модерната художествена европейска мисъл. Самородният му талант избухва, а красивите видения го подкрепят. Но все пак той, Яворов, е мухата, която се бие по стъклото на широкия прозорец. Няма как да проникне в напълно чуждия му свят на свръхбогаташите Тодорови, да спечели доверието на високомерната Екатерина Каравелова…

==

„В полите на Витоша“ стремглаво се развива необяснима за еснафите и за марионетките от така съвършено обрисувания от Димитър Шишманов „хайлайф“ интимна и социална драма. Тогава Яворов се опитва да повтори „безумството“ на Ботев. Но жените никога не са изпълнявали първостепенна роля във всекидневието на великия хъш и поет. Докато още съвсем младата Мина през 1908 г. пише от Елена: „Изобщо човек така се оплита в тия връзки с околните си, че се отказва да следва своята природа и върши това, което се харесва, което е угодно на другите. А веднъж откаже ли се да следва своята природа, той изгубва в себе си всякаква природа. Аз живях с идеала да скъсам всички връзки, да ритна всички задължения, да увисна между земята и небето, тъй че никой да не се допира до мене, и тогава нека се впусна и взема от другите това, което е мое, и им дам да вземат това, което е тяхно.“

==

Жените, които лудеят по Яворов, пишат по-добре от повечето писатели от онази епоха. Мина е ангелът, който сякаш бърза да се прибере при Бога. Тя определя чувството си така: „Може би това съвсем не е любов, но знаеш ли, само мъжете избират предмета на своята любов, а жените често примесват приятното чувство да бъдат обичани със съвсем различното от него чувство да обичаш.“ За разлика от Кремен в прословутия „Роман на Яворов“, безутешната Мина е разчела „кода“ на „мухата“, която се опитва да се превърне в колос“. Тя само загатва за тъмните материи в душата му, докато Лора – съвършен психолог и свръхталантлив модерен писател – ги изважда на повърхността, заедно с еротичната си енергия и със суицидните си предразположености. Тя се оправдава пред мъжа, когото боготвори, че ще му причини страдание, ако тика пред очите му „детето на Дренков“. „Но аз нямам това право, не го чувствам това право, да се откажа от него. Не ми се сърди. Ти знаеш, че те обичам повече, несравнено повече – отколкото обичам него.“

==

Единици са майките, които ще изрекат толкова страшни думи. Лора е готова да го дели дори с „русата му приятелка Анриет“, учителка по френски, при която „опечаленият“ от съдбата на Мина мъж е вземал „нежни“ уроци в Париж. Романът на Яворов е толкова интересен вече повече от столетие, тъй като е една от най-заплетените и трудни за отгатване истории в Пантеона на националната интимност. „Някога като дете, когато много силно исках някаква играчка и трябваше да чакам дълго, за да я получа, очакването тъй ме уморяваше, щото аз нямах сила да й се радвам, като я получавах. Същото би било сега. Твоята любов ще дойде много късно. Колкото по-силно – по-жадно я чакам, толкова по-безсилна ще бъда да й се радвам вече.“

==

Лора гледа на таро картите, с които шега не бива. И е максималистка: „Аз искам душата ти, сърцето ти, нежността, която да ти се налага против волята ти…“ Писмата на Лора са повече от злато за психоаналитиците. Представям си как биха се радвали Фройд и Юнг, ако можеха да ги коментират. Преди време приятелят ми Петър Величков издаде спомените на Дора Конова „Лора, Яворов и аз“. Там споменаваше, че съм открил в Института за литература оригинала и съм публикувал откъси от него във вестник „Труд“ през 80-те години. Истината е по-различна.

==

Компанията на сестрата на баба ми Вера Рашеева беше пъстра, а тя обичаше да ме води със себе си и да ме представя на приятелките си. Така, двайсетгодишен, срещнах и самата Дора Конова. Ще призная, че не забелязах в нея особено излъчване. Десетилетие след кончината й Фани Дренкова, майка на внука на Лора Петко, последната крепост на честта на голямата фамилия Дренкови, ми даде ръкописите на Дора. Прочетох ги и реших, че непременно трябва да стигнат до широката общественост, макар да бях сигурен, че написаното не отговаря на истината. Да, любимата на Михаил Кремен навярно си е представяла обятията на Яворов, но никога не се е озовавала в тях. Дори заради нея да е възникнал гибелния скандал на ревност, причините за него ми се струват много по-дълбоки и страшни: „Една муха замръзна връз стъклото на студения прозорец.“

==

Такава е участта на Яворов – няма да му помогне нито харамийската кръв, нито застъпничеството на приятели като д-р Кръстьо Кръстев и Тодор Александров. Александров описва на прокурора Милош Станишев „това небрежно, безмилостно, престъпно захвърляне на тоя заслужил българин в мизерия и отчаяние от българското общество и от българската държава.“

==

Ще ви разкажа и една забавна история, която изведнъж се появи в паметта ми. В щастливите ергенски години три красиви студентки бяха поканили на гости Николай Кънчев, Мишо Неделчев и моя милост в квартирата си, някъде на гърба на Полиграфическия комбинат. Настроени за приятна вечер, пристигнахме с пълни мрежи с напитки и деликатеси. Завърза се мил разговор. И точно когато очаквахме атмосферата да стане по-задушевна, едното от момичетата се обърна към Мишо: „Ще ни кажеш ли защо Яворов е убил Лора?“ – запита тя невинно. Големият яворовед пребледня като платно, изправи се и дръпна такава реч, която още звучи в ушите ми. Не можа да прости нечуваната дързост на наивната девойка и почти веднага след пледоарията му ние тримата се изнизахме в хладната нощ и по целия път двамата с Николай го ругахме. Сега си давам сметка, че е бил напълно прав.

==

==

Всичките тези размисли се появиха на страниците на обзора ми поради появата на том от над 700 страници “Из архива на П.К.Яворов - 1894 – 1914”. Това брилянтно издание на „Захарий Стоянов“, съставено от неуморимия професор Цочо Билярски, заедно с Василена и Донка Билярски, е своеобразно продължение на седемтомника „Събрани съчинения“. Включените писма и документи са над 700. Както ни препоръчва съставителят, добре е те да се четат успоредно с поместените в том 6 писма на поета и с летописа за живота и творчеството му, подготвен от Ганка Найденова.

==

Този огромен опус е много повече от незабравим роман – това е документ за великата епоха на строителството на нова България и за вътрешния живот на един от безспорните й гении. Абстрахираме се от всички внушения, поднесени ни дори от най-авторитетните анализатори, и сами, като детективи предприемаме невероятно трудно следствие. За себе си открих две свръхдаровити български писателки – Мина Тодорова и Лора Каравелова, проникнах в Светая Светих на кръга „Мисъл“ (с всичките социални и междуличностни противоречия), намерих и неочаквани гледни точки за освободителното движение в Македония. След великолепната пиеса „Нирвана“ на Константин Илиев дали и някой друг ще се осмели да се разрови в историята на тази нашенска подранила сексуална революция, която довежда до двойно самоубийство и едва ли не до тежка травма в националното съзнание?

==

Свързването на интимното с политическото и с общочовешкото в литературата ни неизменно води до създаването на шедьоври. Още от почти неизвестният днес ранен роман на Димитър Шишманов „Бунтовник“, спечелил възхищението на Иван Вазов, през изпълнените с еротична тръпка разкази и новели на Георги Райчев и на Георги Стаматов, читателите се подготвят за талантливия взрив на Димитър Димов с „Поручик Бенц“, „Осъдени души“ и „Тютюн“ – една своеобразна трилогия за мощта на интимността в хаотичния предвоенен и военен свят.

==

Дребни на пръв поглед детайли отличават тези творби от общоприетата представа за социални епоси. Само в „Тютюн“ на Димов ще можем да видим изпълнена с незадоволен еротизъм жена, която ще се опита да компенсира енергията си в жестоката партизанска война – във филма по романа Луна Давидова великолепно представи жадния за нежност и ласки поглед на еврейката Варвара. После читателите се преклониха пред емблематичната Катерина от Железният светилник“ на Талев и пред еротичната стихия в дарбата на любимия й зограф Рафе Клинче. Еротиката е една от движещите сили и в „Иван Кондарев“ и „Търновската царица“ на Емилиян Станев, тя блика от „Бариерата“ на Павел Вежинов, омагьосва ни в разказите и в романа „Времето на героя“ от Васил Попов. Йордан Радичков, Ивайло Петров… Недокосвана тема за безкраен разговор, който би опровергал категорично измислената теза за „срамежливостта“ на литературата ни, за подминаването на плътската красота. Та нима „Албена“ на Йовков въздейства само платонично, не е ли „престъплението“ й прилив на страст и жажда за емоционална свобода?

==

==

В съвременната ни литература вече бариерите на „автоцензурата“ стремително падат, но – странно! – откровено еротични романи и повести звучат измислено, не пораждат и следа от възбуда. Малко са бардовете на освободения ерос – и особено място сред тях, от край време, има Димитър Шумналиев. „Феродо“, „Соцроман“, „Храмът на осмицата“, „Бяло сладко“, „Компарсита“, а защо не и цикълът му за Абдовица или изпълнените му с плътски усещания разкази. Мисля си за този негов неоспорим талант, докато поглъщам новия му роман „Прошка“, получил първа награда в „Конкурс за исторически романи“ на издателството за българска литература „Лексикон“.

==

Доколкото знам, ръкописите се представят анонимно пред журито, но кой ли може да се мери с трепетния ритъм на този епичен разказ за епохата между двете световни войни? Кралят на късия разказ Деян Енев с право твърди, че „българското време оживява, наситено с любов, кървища и грехове, които оставят спомени. Експресията лекува мелодрамата, еротиката е с ореол на копнеж, а пътищата винаги стигат до Златидол, това Шумналиево „Макондо“. Мога да се подпиша под всяка дума – само Макондо не приемам, тъй като за мене Златидол е приемник на Абдовица.

==

Прозата в „Прошка“ не имитира Маркес, невъзможно е да я наречем „магически реализъм“, тъй като случващото се – дори и когато звучи приказно – е по-скоро зарево от знаменитото експресионистично „Хоро“ на Страшимиров. Всеки образ в този роман има своя миризма, своя харизма, своя предопределеност. „Добрите“ стават „лоши“, а „лошите“ – „добри“. Като диригент виртуоз Шумналиев направлява десетки съдби: от Мъзгала, чиято жена – волна хубавица, готова да изостави и деца, и дом заради повика на плътта – се хвърля от камбанарията, за да се обясни в любов на щенията на тялото си, та дo Соколов, Сокола, местния дерибей, виновен за жестоката смърт на най-красивата девственица Дивата и жестоко наказан от гнева на победилите болшевики.

==

Прошката в романа е на много равнища: „Любовта не понася хора без въображение. Понеже самата тя е фантазия. За да се влюбиш, трябва да си си дал прошка. Нещо важно да си отворил в душата – инак, за затворена душа, каква прошка да даваш. Понеже нищо по-нататък не ти е ясно. Любовта затова е вълшебница – все я объркваш с приказките от “Хиляда и една нощ”. А приказките се разказват, за да не свършат.“ Но има и друга истина: „В пасбищата на душата се хранят бесове. Човек е съставен от чужди вини.“ И още: „ Прошката не съществува без вина. Обвинението е нейното жило. Надгражда присъдата. За да ти дам прошка, значи съм я отгледала. Ама за да има прошка, значи има грях, чужд грях, който с времето става мой. Твой. Да поясня! Щом почнеш да храниш прошка, започваш да развиваш вина. Тя, тази никаквица, набъбва, развива злоба, придобива зъби и почва да те гложди. Да дам или да не дам? Ставаш съдия на другия, който чака благоволението ти. Но и му храниш вината. Значи този, който дава прошка, слага тогата на съдия. Прошката е присъда.“

==

Възприемам тези думи като проникновено есе за националната съдба, в което няма да откриете нито капка съжаление към едната или другата страна в братоубийствената схватка, което ще рече и към всички нас, техните лутащи се наследници. Но, освен в исторически план, прошката е особено важна и в интимните отношения. Затова огромната сполука на Димитър Шумналиев е и в образите на жените, около които се върти виелицата на прошката. Тя поглъща Дивата, въплъщава се в Луна Петкова, наричана Лунната пътека, блудницата светица, която се оглежда в сонетите на Шекспир, озарява щерката на попа Иваница, поболяла се по чара на комуниста Сашо, лудува в жената видение Асена с поглед гердан.

==

Така хармонично са размесени в романа обществените и интимните събития, че често пъти в рамките на една страница преливат от едно в друго. Опитват се героите на „Прошка“ да си укротяват душите, но все не намират покой. „Трябва да се научим как да не страдаме, деца!… Трябва да се научим как да не даваме прошка!…“ Последното изречение е разтърсващо. То ни връща към началото, за да осъзнаем, че всички заедно, жертви и палачи, градим и рушим собствената си вина и тя се превръща в травматична национална фантазия реалност.

==

Има страшно много начини да се разкаже за тази травма. Стига да не лъжем и да не я задръстваме с идеологически измислици. От фалшивата красота на „Червените ескадрони“ и на вапцаровото „Писмо“ (не онова за звездите над Фамагуста, а за Убития край Мадрид Фернандес) до изповедната тревожност на „Европа – хищница“ от Вутимски и до безнадежността на „Балконът“ на Далчев има море от нюанси, тъй като истината никога не е само с едно лице: Смирненски има и любимото на съпругата ми „Над сънния Люлин, прибулен с воала на здрач тъмносин…“, а Вапцаров – „и нашта мъка ненаписана сама в пространството ще скита“… Просто трагичните поколения от гнета под червената петолъчка имаха нещастието да бъдат обучавани от наследниците на Павлик Морозов и на Зарко от „Воля“ на Митко Горчивкин. А онези след нас? Децата ни, които са рожби на две епохи?

==

==

Една от тях е талантливата белетристка Деметра Дулева, която особено ярко успява да изрази „преобръщането“, страхотното сътресение от преминаването от народната република на еднаквостта и униформеността в сложния и съвсем не безпроблемен свят на демокрацията, в който границите между страните придобиват съвсем различно значение. Преди да поговоря конкретно за романите на Деметра Дулева „Странстващият албатрос“ и „Преобърнати съзвездия“ ми се ще да поразсъждавам над темата за принудителната и доброволната емиграция.

==

Няма да се връщам назад в историята, за да ви отвеждам в емигрантските центрове в Букурещ, в Цариград, в Одеса, където се коват основите на нова България. Ще спомена онези поколения, при които най-смелите и дръзки жени и мъже с риск за живота си преминаха в свободния свят. Повече от тях познаха „прелестите“ на емигрантските лагери, други изцяло се посветиха на идеологическата борба срещу жандармите на душите ни, трети успяха да се издигнат със способностите си и да станат уважавани бизнесмени, културтрегери, свободни творци… Всички те обаче тъгуваха неистово за родината, запазиха непокътната красотата на възможно най-чистия български език, живееха с надеждата, че все някой ден ще се върнат в освободената си родина. За причините за тежкото им разочарование също няма да говоря сега. Просто ще кажа, че младите, които прекрачиха Отвъд в първите години след промяната, бяха с коренно различно съзнание. Те разбираха, че истинската реализация ще е Там – бързо установиха, че ще е трудно, но не се отказваха. В тях вече нямаше искрицата България в сърцето, която болшевишките комисари успяха да угасят.

==

„Тази България ще свърши с нас… Нещата са такива, каквито са, и нямаме вина, че са се случили. Не всички сме жертви, но повечето сме потърпевши. С просто око се виждат печелившите. А ние бяхме принудени да се махнем.“ Тези думи са един от най-важните мотиви Деметра Дулева да започне да разказва. А също и представата за творческия акт на обичания от нея Ерик-Еманюел Шмит: „Обикновено животът е убиец на истории. Понякога сутрин на човек му се струва, че ще започне нещо, нещо пълнокръвно, чисто и изключително, а след това звънва телефонът и с това е свършено. Животът ни сече, разпилява ни, стрива ни на прах и ни отказва една-единствена чиста линия.“

==

В никакъв случай не търсете „една-единствена чиста линия“ в повествованието на Деметра. Но то привлича така властно именно заради умението на белетристката да преплита интимното със социалното, да представя превъплъщенията на епохата чрез изповедните, интимни и често пъти откровено еротични видения на героините си. Първият й роман през 2020 г. спечели наградата „Перото“ в категория „Дебют“ и втора награда в категория „Проза“ на „Портал Култура“. Едва ли успехите на Дулева сред критиката и най-вече сред читателите се дължат само на интелигентността й: да, тя жъне успехи на дипломатическото поприще, живяла е в четири държави, владее пет езика, като всичко това не й пречи да върти и страхотно семейство (няма какво да крием – неин съпруг е чудесният поет Цанко Лалев). По-важното е, че след като е открила темата си, писателката успява убедително да ни въведе в сложното битие на Габриела от „Странстващият албатрос“ и на Йоана от най-новия й роман „Преобърнати съзвездия“ (и двата са издадени великолепно от „Хермес“, а художничката на кориците Мариана Станкова ги е превърнала в символично обобщение на прочетеното). Доста размишлявах над заглавието на дебюта „Странстващият албатрос“ и най-сетне си спомних да вълшебните преводи на Бодлер, дело на Кирил Кадийски. Потърсих „Албатросът“ и последният куплет ми прозвуча като квинтесенция на въздействащата проза:

==

Поетът е събрат на принца на ятата,

сред бурите се носи, стрела не го лови,

но долу, заточен сред гмежа на тълпата,

крилата исполински му пречат да върви.

==

==

Крилата исполински пречат и на Габриела, и на Йоанна. Между тях има много общи неща – първата обич на девойките е завършила трагично, макар любимите им коренно да се различават един от друг. Следващите им крачки са танталови мъки за утвърждаване, преминаване през „преобразени съзвездия“. Габриела от „Странстващият албатрос“ носи в себе си вътрешната освободеност на покойния бард Нико, който не е издържал на униформеността и се е предал. Но тя слиза на Северната гара в Брюксел твърдо решена да се бори. Дебютът на Дулева е размисъл за отношението на сития Запад към икономическите емигранти, за постепенното спечелване на доверие към „другостта“, за трагичната нация „от милионери с празни хладилници“, за „дихотомията, която ни разкъсва и много от нас не издържаха“ – лишените от Бог и разколебани в новите си надежди деца на безвремието, децата, възпитавани да се преструват и да повтарят заучени лъжи.

==

Едни от тях, като кокетната хамелионка-Барби Нора, бързо ще се приспособят към новия измамен лукс, а Габриела, която усеща цветовете на градовете, трудно ще премине от сивата София през керемиденокафявия Брюксел, за да открие млечнобелия Париж. Интересно, нейното усещане за този магически град е доста различно от моето. Тя вижда безкрайните булеварди, чувства го почти достъпен, почти опитомен, безкраен, докато винаги съм имал чувството, че Париж съвсем не е онзи мегаполис, който те смачква в Лондон, а хората там ми се струват добронамерени само когато не усетят, че имаш намерение да се опиташ да станеш един от тях. Дори Юлия Кръстева ми е споделяла, че продължава да се усеща чужденка след тези предимно леви интелектуалци, повече, отколкото сред пъстрото многонационално многообразие в Ню Йорк.

==

В известен смисъл „Странстващият албатрос“ е подготовка за полифоничността на „Преобърнати съзвездия“. Най-добрият неонатолог в парижката болница „Некер“ Йоана Костова, щастливо омъжена за Андре, не може да забрави травматичната си младост в пансиона на Пловдивската езикова гимназия и страстното сексуално привличане към социалистическия плейбой Найден, който ще остане някъде в сърцето й, дори след като получи внезапната вест за ранната му смърт. Основното действие на романа се развива на остров Мадагаскар, където сред малгашите, на четвъртия по големина остров в света, с територия много по-голяма от Франция, но застинал в онази естественост, която Йоана помни от годините на социализъм, само че без усещане за първороден грях, без предизвикано идеологическо насилие, заменено от ранна смъртност и чудовищна бедност, младата лекарка се опитва да направи равносметка на живота си.

==

„Да се науча да съществувам незабележимо, ако искам да оцелея в този свят на тотален контрол, еднополовост и единомислие. Бързо трябва да изтрия цялото си възпитание, да забравя личното си мнение и да се изравня с останалите. И да правя всичко, което ми кажат.“ Дулева постига изключително правдива картина на близкото минало и на методите на възпитание, на дресиране на младите в годините на „късния социализъм“. Драматична е градацията на нейния бунт, желанието й да се освободи от униформеността чрез еротичния бяс в ръцете на Найден. Но любовта й много прилича на страстта на обсебената от страстта си към Макс Лучия в незабравимия филм на Лилиана Кавани „Нощен портиер“ . Героинята на Шарлот Рамплинг развива Стокхолмски синдром към палача си Хъмфри Богард – в романа на Дулева обаче нещата се преобръщат – жертвата не става палач, но намира в себе си сили да отблъсне издигащия се по комунистическа линия „казанова“, който след промяната, въпреки натрупаното богатство, умира самотен и изпразнен от емоции.

==

Сложната амалгама от преплитания във времето и пространството предопределя музикалността на текста, сякаш всяка следваща глава е с нов ритъм, а реминисценциите са като лаймотиви, атакуващи сетивата ни, за да не изпускаме нито за момент нишката на действието. Еротиката има първостепенна роля в повествованието: от „огромната сексуална възбуда“ при първото сливане с мъжкото тяло до мига на безропотното принадлежене, и оттам – към откъсването, омиротворяването. Над текста тежи и сянката на Чернобил – причината за проблемната бременност на Йоана, предупреждението за крехката надежда в бъдещето на човечеството. Нито за миг не забравяме, че изобразените в полет героини на Дулева завинаги ще усещат пречката от тежестта на гигантските криле, побрали в себе си и съня за щастие и неизменния товар на миналото. Или както ни казва поетът Цанко Лалев в цитираното от белетристката негово стихотворение:

==

Няма въздух. Кръвта е сгъстена

и отвътре сърцето залепва.

Много тясна е нощем Вселената,

много тясна и безкрайно нелепа.

==

Трудно е, дяволски трудно е да разкриеш тази теснота и нелепостта на Вселената, а същевременно да отвориш очите на читателите си за красивото и за „зажаднелите за ласка сърца“. Затова и успехът на Деметра Дулева е толкова убедителен, а лишеното й от превземки разказване непременно ще стигне до най-широк кръг читатели.

==

==

Следващата книга, която не излиза от мислите ми, вече е преводна: „Дневникът на прелюбодейката“ от Кърт Левиант, издание на „Колибри“, в превод на Александър Драганов и силно внушение на корицата от художника Стефан Касъров. Действието започва в малко мъжко еврейско училище в Бруклин, а повечето от момчетата са родени в този квартал. Не и Гуидо – с дългото аристократично лице, високото чело и правата дълга коса. Корените на семейството му във Венеция могат да бъдат проследени четиристотин години назад.

==

Порасналият Гуидо изпитва „хладна незаинтересованост към живота“. С лекота се запознава с момичетата, свири на чело, а любимото му занимание е да разнообразява скучния си брак с „вкусни“ изневери. Приятелят му Чарли е фотограф, който презира повърхностната американска цивилизация, а към жените изпитва в известен смисъл садо-мазохистично отношение.

==

Авторът Кърт Левиант е роден през 1932 г. във Виена. Докторатът му е посветен на средновековен труд за крал Артур, написан на идиш. Преминал е през училището в Бруклин, а „Дневникът на прелъстителката“ създава през 2001 г. Всъщност това е един от най-впечатляващите модерни романи за плътската любов, в който образът на учителката по виолончело, красивата Авива, напомня библейски образ на изкусителката. Тя застава между двамата стари приятели и променя представите им за заобикалящия ги свят и за отношението им към повеленията на плътта.

==

„Мисля, че се опитвам да проникна в душата ти, да вляза в кожата ти, да изпитам чувствата ти…“, говори Чарли на Авива, а в сънищата тя се раздвоява между двамата. „Доколкото аз виждах, тя не изпращаше сексуални сигнали. Всъщност бе сдържана в движенията на тялото си… Не кършеше снага, не пъчеше гърди. Въпреки това сексът се изливаше на талази от нея. Не се съмнявах, че много от мъжете, които среща, я събличат наум, въпреки преградата, която бе поставила за сексуалността си.“

==

Този роман продължава разсъжденията на великия Филип Рот по темата и стига доста по-далече: сексуалното се прелива в социалното, оттам в политическото, а в ушите ни, до голяма степен благодарение и на майсторлъка на преводача, непрекъснато звучи музика. „Виолончелото е секси“ – отсича Левиант и допълва: „Виолончелото има дълбока и животинска привлекателност. Достига емоции като любовта на дълбоко и проникновено ниво. Говори на вътрешния ни Аз.“ Този необикновен, откровен разговор с вътрешния ни глас е едно от най-ценните открития на литературата и въобще на изкуствата, в които вече няма табута – стига да не се превръща в досадно нравоучение за различната сексуалност и за нарушените права на еднополовите връзки.

==

==

За табутата и за изпращането им по дяволите, но не нравоучително, а невероятно лично и откровено, разказва неподражаемият Уди Алън в „скандалната“ си автобиография „Само да вметна“. Смелостта да бъде издадена на български дължим на „Кръг“ и на преводачите Василена Мирчева и Мартин Петров. Щом видя името на Василена, в съзнанието ми неизменно нахлуват скъпите спомени за непрежалимия й баща, прекрасния преводач от френски и ненадминат редактор Красимир Мирчев. Той беше един от най-свободните духом хора, с които съм общувал. Неговите преводи на Стендал, на Камю, на Чоран, на Юрсенар, на Гари са не само класика – те са израз на възможността да се съпротивляваш духовно на идеологическата принуда посредством мощта на словото. Ето че сега Василена уверено върви по стъпките му.

==

Отказват на Уди Алън да издадат книгата му в САЩ, защото бившата му съпруга, талантливата актриса Миа Фароу, за чийто талант той пише вдъхновено в книгата, го обвинява в сексуално издевателство над малолетната им осиновена дъщеря Дилън и никога не успява да му прости връзката с другата им дъщеря Сун-И, която става негова законна съпруга. Всеки ред от „Само да вметна“ е фойерверк от невероятно чувство за хумор – той не престава нито за миг да се глуми нито със себе си, нито с околните. Все си мисля, че точно затова хората без въображение клатят укорително глави сред поредния му филмов шедьовър или никога няма да разберат защо вместо да получи тържествено драгоценния „Оскар“ е предпочел да свири на саксофон в любимия си клуб.

==

Както героите от романа „Дневникът на прелюбодейката“, Уди Алън е израснал в Бруклин, малко по-рано от тях, през 40-те години. Изпитва дълбоко презрение към психоаналитичните анализи, но сам успява да ги поднесе по незабравим начин: „Минавах през същите въпроси като бившия принц на Дания: защо да отбивам стрелите на злощастната съдба, като мога просто да си намокря носа, да го пъхна във фасунга и повече да не се занимавам с тревоги, сърдечни болки и с вареното пиле на майка ми? Хамлет избира да не го направи, понеже се страхува от онова, което може да дойде в задгробния живот, аз обаче не вярвам в задгробния живот, та като вземем предвид мрачната ми оценка на човешкото състояние и болезнената му абсурдност, защо изобщо да продължавам?“

==

Всъщност, продължава, за да ни показва какви сме всъщност. Винаги е бил сред възможно най-либералните евреи, което му печели немалко критикари дори сред себеподобните му. Твърди, че писането му харесва повече от снимането, „защото снимането е тежка физическа работа при горещо и студено време в безбожни часове и изисква безброй решения по въпроси, от които почти нищо не разбирам“. Обожава да обикаля Европа с джаз бенда си, затова и Старата госпожица все още му отговаря с изключителна любов. Което обаче не попречи на голямото френско издателство „Ашет“ да се изплаши и да откаже издаването на автобиографията. Какво ли биха си помислили за съвременния свят преминалите през простотиите на „високонравствените“ превземки Хенри Милър и Чарлс Буковски? Сигурен съм, че вярната кохорта от критици на сатрапа Сталин доволно потриват ръце – сложиха ли ви юздите, а? Гаврата с Уди Алън напомня средновековен лов на вещици, така е и с Кевин Спейси… да не изреждам враговете на „неолибералистите - инквизитори“, яхнали метлите на перверзната цензура.

==

==

При романа, носител на „Пулицер“ „Олив Китридж“ от Елизабет Страут, строгите стражи на „новоезика“ няма за какво да се хванат. След като прочетох безупречния превод на Анелия Данилова и се насладих на привлекателната корица на художничката Мила Янева-Табакова, побързах да си припомня минисериала на режисьорката Лиза Холоденко с носителката на „Оскар“ за главна женска роля през 2021 г. Франсин Макдорманд. Тя е и продуцент на филма, заедно с Том Ханкс.

==

Родена е и е израснала в Мейн (също като Стивън Кинг), а още първият й роман „Ейми и Изабел“ от 1998 г. стана национален бестселър и по него беше сниман високобюджетен филм с Елизабет Шу. „Олив Китридж“ излиза през 2008 г., търговският успех се изразява в приходи от почти 25 милиона долара, а до 2017 г. само в САЩ са продадени над милион копия. Историята за Олив има и продължение – „Отново Олив“, навярно скоро „Кръг“ ще ни поднесе и него. Страут има и друга прочута героиня – Луси Бартън, която се подвизава в романите „Казвам се Луси Бартън“. Бестселър е и „Всичко е възможно“. Страут е съпруга на бившия главен прокурор на щата Мейн Джеймс Тиърни. Сравняват я с Джон Чийвър и с Рей Бредбъри. Огромен успех всичките й книги имат в Русия, където се радват на немислими за нас тиражи. А в списанието на Опра Уинфри я определят като „американския Чехов“.

==

Струва ми се, че лицето на непреклонната Франсин Макдорманд издава много характерни черти от характера на Олив. Има моменти, в които тя е трудно поносима, но и обкръжението й не е представено от светци. Романът е далеч по-богат на събития и на нюанси от минисериала, в който вниманието е почти напълно съсредоточено върху строгата учителка, която ще трябва да премине през тринайсет драматични препятствия – нещо като подвизите на Херкулес, - за да осъзнае, че нежността и добротата в живота са не по-малко важни от повелята винаги да казваш своята истина, колкото и неприятна да е тя за чуждите уши.

==

Образът на Олив е най-съвършеното съчетание между противоречията в интимния живот и в общественото битие. „Понякога, както и сега, Олив си даваше сметка с какво отчаяние се бореше всеки човек, за да получи онова, от което има нужда. За повечето то беше усещането за сигурност в това море от ужас, в което все повече се превръщаше животът. Суровият климат в щата Мейн, трагедиите във всекидневието на близките и на съседите, собствените „бесове“ превръщат тази жена в нещо повече от гневна героиня на роман – тя е своеобразен обобщен образ на съвременния свят: жесток, отблъскващ, но в черупката си жаден за нежност и за взаимност.

==

==

Страниците застрашително се множат, но не е възможно да се откажа от „черешката на тортата“. Един роман, който получава Европейската награда за литература през 2017 г. и е включен в краткия списък на номинираните за „Ман Букър“, несъмнено предлага идеално обобщение на темите от днешния ни разговор. Българското издателство е „ICU“ – едно от най-прецизните в подбора на стойности заглавия. Преводачката е Надежда Розова, а магистратурата й по индиология е от голямо значение за разчитането на текста. Носителка е на наградата „Кръстан Дянков“, на „Христо Г. Данов“, а в творческата й биография ще открием над 150 значими класически и съвременни творби.

==

Авторът е 40-годишният Санджив Сахота, британец с английски корени, запленен от магията на Салман Рушди, който пък – макар и крайно скъп на похвали – заявява: „Можете само да се оставите – с наслада – на неговото въздействие.“ И наистина е така: „Годината на бягствата“ е роман-река, който повдига някои от най-важните проблеми на съвременността. Разбира се, основната тема е емиграцията. Като си говорим за глобалното село, сякаш се опитваме да обгърнем като едно цяло емигрантите и бежанците от различните краища на света.

==

Големите романи на тази тема, както и сериозните документални изследвания, категорично опровергават подобно повърхностно и, струва ми се целенасочено елементарно твърдение. Помните ли издадения от „Жанет 45“ роман „Американа“ на свръхталантивата нигерийка Чимаманда Нгози Адичи. Белетристката ни помогна да осъзнаем колко различни са хората от африканския континент. Да, нейните герои са високообразовани и заможни нигерийци, но тяхното американско битие е знаменателно събитие, както в интимен, така и в социален план. Американците кореняци ги посрещат с уважение, макар в отношението към тях да се усещат нотки на зле прикрит расизъм.

==

Но расисткото пренебрежение към чернокожите от Харлем и от северните и южните щати е в съвсем други оттенъци и с напълно противоположни исторически корени. Мисля си за романите на Ясмина Кадра, два от които съм превел. „Кабулските лястовици“ и „Атентатът“ ни хвърлят в неразбираема за героите на Адичи среда – на повърхността излизат политически и расови проблеми, които водят до открито насилие – то и сега превръща в руини ивицата Газа. За разликата между политическите ни емигранти от времето на Възраждането, антикомунистите след победата на болшевиките и ориста на икономическите емигранти нерядко е била повод за размисъл в моите четвъртъци. И днес стана дума за всичко това, когато надникнах в романите на Деметра Дулева.

==

Санджив Сахота в „Годината на бягствата“ ни отвежда към огромната постколониална тема. Сигурен съм, че ще се намерят познавачи, които с право ще ми припомнят, че златната ера на постколониалния роман отмина. И все пак британецът Сахота е напълно наясно, че безбройните проблеми на Индия няма как да изчезнат в съвременна Великобритания. Тя привлича бившите „крепостни“ като яворовата муха, която отчаяно се блъска в стъклото на прозореца, отвъд което очаква да намери някакво илюзорно блаженство. Индийците нямат самочувствието на гордите и образовани нигерийци, нямат и проблемите на прогонените от войната сирийци, нито живеят с ужаса на избиваните мирни палестинци и евреи. Още по-малко ще се трогнат от драмите на източноевропейците, тръгнали да превземат свободния свят. Да, само преди столетие и половина индийските бунтове са били потушавани от колонизаторите като в дулата на топовете били натиквани живи индийци и изстрелвани за назидание. В кръга на губернаторите и техните свити от високопоставени чиновници се развивали романтични истории, увековечени от Едуар Морган Фостър, от Съмърсет Моъм и от мнозина други познавачи на бита и интимния живот на колонизаторите. Но сега всички вътрешноиндийски - все още неразрешими проблеми с пълна сила се пренасят сред емиграцията.

==

Водачът на рикша Тарлочан неизменно ще усеща презрението на „своите“ към „недокосваемите“, онези, които не получават дори медицинска помощ и затова хиляди болни от ковид в Индия мрат като мухи. Радип Сангхера е извикал фиктивната си съпруга Нариндер Каур не за да се опита да намери интимен контакт с нея, а за да му помогне тя да не се връща в родината. В романа от почти 600 страници ще се срещнем с невероятни съдби, ще се сблъскаме с религиозни, етнически и класови различия, чието преодоляване е дяволски трудно. Постколониалният синдром тегне жестоко върху жените и мъжете, заели се с почти непосилната задача да се отърват от „шестия пръст“, за който говори Деляна Манева в романа, който представих преди две седмици.

==

„Шестият пръст“ е и спирачка срещу глобалистката химера, и нещастие за хората, които все не успяват да намерят верния път към другия, да заживеят в разбирателство с различните от тях. Докосването до споделената обич е невероятно трудно – така е и в интимен, и в социален, и в политически план. „Часовникът на Апокалипса“, който застрашително тиктака вече повече от 70 години, показва, че до катастрофата остават по-малко от две минути. Голямата литература, с цената на огромни жертви и на дръзкото себеотрицание на поетите, белетристите, есеистите, драматурзите, сатириците, прави всичко възможно да отдалечи немислимото. Играта на зарове, за която ни напомни Маларме, продължава с пълна сила. „Странно как Бог ти дава всичко, което си желал, а в следващия момент те принуждава да се откажеш от него.“, пише Санджив Сахота. Тази парадоксална задявка с човеците от една страна стимулира въображението на творците, а от друга – все повече свива кръга на читателите, които се страхуват от истините, а предпочитат уюта и „напушването“ от наркотика на забавата. Можем ли да ги виним?