Колонката на Георги Цанков: Кърт Вонегът, Елена Алексиева, Аксиния Михайлова и още

Беше ми хубаво, че текстът изникваше от съзнанието ми. Пишех леко и с огромно удоволствие. Така е, когато разполагаш с великолепни книги и особено щом осъзнаеш, че всъщност си се отказал от заниманията с литературна критика и си превърнал срещата си с творбите в личен, изповеден разговор, в който се опитваш да въвлечеш и колкото е възможно повече мислещи хора, тъй като темите ти се струват значими.

==

И изведнъж екранът угасна! Два часа и половина чаках да пуснат тока, ядосвах се на поредната ненавременна повреда, но си мислех, че тя няма да ми попречи да завърша започнатото. Бях натискал многократно квадратчето за запомняне. Когато обаче влязох отново в започнатия текст, ме обля леден душ. Тук-там бяха останали отделни изречения, но десетте изписани страници просто ги нямаше. Нямаше ги и всички файлове от сутринта до ранния следобед – време, през което изваждах нови заглавия от безбройните руски сайтове за книги.

==

Не ми обръщайте внимание за употребата на компютърни термини – пълен дилетант съм, но пък съм се снабдил с „Речник на новите думи“, безценно издание на „Наука и изкуство“, за което ми се ще в близките седмици да поговорим по-подробно. Навежда на куп мисли – и радостни, и тъжни. Всички осъзнаваме, че езикът стремително се променя, нашето поколение вече почти не разбира жаргона на младите. Те пък не могат да си представят през какви години сме преминали и колко унифицирано е било словото. Още малко по темата ще поразсъждавам, когато стигна до празничната поява в културата ни на събраните разкази на Вонегът.

==

И така, текстът беше изчезнал. Получи се нещо като заглавието на подготвения от мен за осмисляне том с разкази на Елена Алекова „Прекъсването на самсара“. Самсара е понятие от източните религии, буквално означава „кръговрат“. В речника четем, че е „веригата на ражданията и смъртта под формата на колело, което винаги е в движение“. Когато веригата бъде прекъсната, получаваме освобождение и встъпваме в нирвана. Според будисткия учител Гампопа: „Природата й е пустота. Проявлението й е илюзия. Характеристиката й е страдание.“

==

Понятието „самсара“ напълно отговаря на онова, за което ми се ще да си говорим днес, а и на случилото се с изчезването на десетте ми написани страници. Написаното е илюзия. А между пустотата и страданието преминава целия ни живот. Или, както гениално го е казала Емили Дикинсън: „Животът като център / неизразен - / той съществува тихо / и в теб, и в мен. / Красив е, но безплътен / като мечта, / за да не го окаля / реалността. / Не може да го пипне / никой с ръка - / като небето крехко / или дъга. / И ден след ден към него / ти се стремиш, / както светецът – Бога / да приближи. / Не стигнем ли в живота / докрай целта, възможност се отваря / във вечността.“

==

==

Понякога си мисля, че тази невероятна Емили е изпратена на Земята, за да възвести ново евангелие, тя прониква не просто в съзнанието ни, а ни обсебва, преобразява, облагородява. Нещо подобно изпитвам, когато се докосвам до поезията на Аксиния Михайлова. Тук е мястото откровено да призная, че възприех изчезването на текста като малка смърт. Беше си отишла безвъзвратно част от мен, докато споделях усещанията си за духовната близост с тази поетеса. Преди да излезе вълшебната й книга с избрани и нови стихотворения „Изкуството да се сбогуваш“, поредното елегантно чудо на „Жанет 45“ с мощно въздействащата намеса на художничката Ирина Василева, Аксиния ми изпрати съобщение, че се притеснява дали думите на френския есеист Никола Крус, предназначени за гърба на корицата, не са прекалено хвалебствени. Ще ги повторя тук, тъй като те всъщност са страхотно обобщение за онова, което избухва в мислите и чувствата на благодарния читател:

==

„От картините в поезията й струи мощна и дълбока красота. Това е песнопение на жена, което разтърсва. Глас на рядка птица, чиято мелодия, отекваща в едно балканско небе, омайва и заслепява. Аксиния Михайлова е алхимик. Тя си присвоява думи, които всички ние смятаме, че познаваме, отвежда ги другаде, претопява ги в кладенеца на живота си и ни ги връща преобразени. Дадена ни е голяма поетеса. Това е дар от небето.“

==

Да, и Аксиния ни е изпратена от небето. Онова, за което тя говори, не се измисля, не се съчинява, то бива диктувано от неведоми сили, които се опитват да въдворят хармония сред тревожния хаос на дните ни. Трима са българските поети, достигнали пълно признание във Франция. Първият беше Николай Кънчев, събратът на Кенет Уайт и на Генадий Авги, на Ив Бонфоа и на Збигнев Херберт. Той разговаряше с тези титани на поезията като с равни, продължаваше виденията на Езра Паунд и на Анри Мишо.

==

После дойде ред на Кирил Кадийски, приет с почести в академията „Маларме“, носител на безброй международни награди, сред които от 2002 г. е и „Макс Жакоб“ за цялостно творчество. Наградата „Макс Жакоб“ се присъжда „за да се прославят творби, в които няма нищо скалъпено, никакви превземки, творби, изразяващи искрени неща, с ясна мисъл, написани с уверена ръка и възвисяващи човека. Няма място за никакъв глицерин, разните му там глицинии, гланцове, сладникавости, сапунени мехури и словесни еквилибристики”. Това е написал в завещанието си френския поет, художник и есеист, побратим на Пикасо и Аполинер, на Брак и на Кокто, арестуван от Гестапо като евреин и хомосексуалист през август 1944 г. и починал в концентрационния лагер Дранси край Париж от бронхопневмония. Наградата на негово име е учредена през 1951 г., а от 2001 г. се присъжда и на чужденци.

==

През 2020 г. Аксиния Михайлова я получи за издадената си в знаменитата „бяла поредица“ на „Галимар“ поетична книга „Целувката на времето“. Тя вече имаше и „Гонкур“-а за поезия – наградата „Аполинер“, присъдена й през 2014 г. за „Небе за изгубване“. Притежава и българските задължаващи награди – „Христо Фотев“ и „Милош Зяпков“ за „Разкопчаване на тялото“, както и „Иван Николов“ за „Смяна на огледалата“. Благодарни сме й за чудесните антологии на латвийската и на литовската поезия , а република Латвия я удостои с най-високото си отличие „Рицар на Ордена на Трите звезди“.

==

Случи се и нещо още по-невероятно: тя беше първата българка, включена в стартиралата през 1966 г. най-престижна поредица на „Галимар“ - „Поезия“. Книгата „Небе, което да изгубиш“ и „Градината на хората“ вече заема достойно място сред томчетата на най-значимите класически и модерни световни поети. Михайлова много рядко превежда написаните си на френски стихотворения. В един разговор, след като става лауреат на „Макс Жакоб“, споделя:

==

„Не ми е чужда представата за времето, в която минало, настояще и бъдеще са просто три пласта, които вървят заедно, случват се едновременно. Този клик, проблясък, става мигновено, в процеса на писане, когато в приплъзването на тези едновременно битуващи времеви пластове се получава процеп и можеш да провидиш нещо в бъдещето или да зърнеш картина от миналото. Също като при сънищата. Случва се рядко, но когато стане, европейската представа за времето, като линейно случване на събитията, вече е разколебана.“ Кръговратът е прекъснат, токът спира, а илюзията се изпълва със страдание и „възможност се отваря във вечността“.

==

За „Изкуството да се сбогуваш“ не бива да се разказва, още по-малко да се рови с псевдонаучна терминология. Тези сънища, този „процеп във времето“ трябва да се изпитат като ласка, като шок, като прозрение. Ето ви едно нейно програмно стихотворение, което е далеч по-важно от всичко онова, което аз бих могъл да кажа:

==

„Сам в реката на времето, / в долното й течение, / отпуснал весла, с очи впити в небето, / където крилата на чайките / оставят белези във въздуха, / където мислите оставят белези в душата, / вечерният вятър още го няма, / а сърцето е изпълнено с любов и покаяние. / Пътува към своите начала човекът, / към корените си, / в самия край на есента, / преди да се превърне в капка дъжд, / в листо от клен и в пръст. / Полюшва се в реката сянката му, / бавно се плъзга по течението, / скоро ще стигне устието й / с трите ръкава на времето: / сегашно, минало и бъдеще, / как иначе да разположи себе си? / Единна е реката на времето, към океана на любовта влачи водите си, / човешкият живот познава само делата й / и в бреговете на един-единствен ръкав / се блъска лодката на живота му, / ако разтвори ръце, / ще ги обеме в прегръдка. / Но уморен е човекът, уморени – мислите му, / и лакътят, подпрян в носа на лодката, / която с години дълба. / Щастлив е човекът в есента на живота си, / като любими и верни жени / лежат веслата от двете му страни. / Заслушан в шепота на вълните, / най-сетне намират покой мислите му / и няма значение по кой ръкав / ще поеме, / душата познава пътя, / единна е реката на времето, / в долния й край – океанът на любовта.“

==

За мен дори преписването на стиховете на Аксиния Михайлова има терапевтично въздействие, същото изпитвам и когато повтарям изреченото от Николай Кънчев. При Кирил Кадийски е друго: стихът му изригва като лава, затова е и толкова съвършен при превеждането на „прокълнатите“, но за него ще си поговорим отделно, защото току-що получих по пощата новите му стихове, а и издателство „Колибри“ посвети на 200-годишнината от рождението на Шарл Бодлер изумителните му преводи на „Цветя на злото“ с илюстрации от Улрих Мертенс. Докосването до подобни творения е наистина „прекъсване на самсара“, усещане за „нирвана“.

==

Николай Кънчев много се дразнеше, когато го наричаха „енигматичен“. Също като Жакоб той ненавиждаше превземките, „глициниите“. Все още не съм сигурен дали съм натрупал опит, за да изповядам съпреживяното с неговата поезия. Злите езици говореха, че подражавал на чужди образци. Но и той, и Кадийски, и Михайлова изявиха себе си на територията на едно от най-великите пространства на поезията. Аксиния е пределно откровена: „Ако поетът диша фрагментарно и вижда света така – прекрасно. Но ако диша в цвят, мирис, образ и иска да ги подтисне, просто защото това не е „модерно“, защото другите не пишат така, защото няма да е котируем тук или в чужбина, толкова по-зле за поезията.“

==

Усещам могъщия медиум във всяко нейно стихотворение. Тя чува звуците на вселената и „белезите в душата й“ пулсират върху белия лист. „Всичко, което е част от теб, / има право да съществува“, изповядва в „Изкуството да се сбогуваш“ и с всеки, продиктуван от Небесата ред защитава това си право. Оказва се права, че „земната гравитация е несъвместима с гравитацията на сърцето“ – тези неща са блестящо обяснени от Мирча Елиаде в изследванията му за Йога и за тайните на шаманизма. Екстазът никога не се крие „под шапката на очакването“, той е в „мястото, където ще се разпознаем в един друг живот“.

==

Тя не се бои да „призовава духовете на езическите си предци“, но не за чалгаджийска възстановка, както често се случва напоследък в съмнително езотеричните текстове, а за изготвянето на нова небесна карта: „съзвездия на смирението“. Всеки ред от „Изкуството да се сбогуваш“ е магическа разходка из териториите на тази карта – в нейния „преносим дом“ има място и за „радостта от дребните неща“, необяснима за дребните души, но и за „кладенците навътре в думите“. Толкова естествено и същевременно стряскащо истинно е цитираното от нея откритие на поета Ги Гофет: „защо да плачем… всъщност, смъртта беше тук от самото начало“.

==

Трудно ще ни е да се върнем в „подредената си вселена“, подгонени от „варварския й смях“, но това всъщност е билето, с което са запълнени всички стихове в предложеното ни от Аксиния Михайлова „преместване на сезоните“ „на отсрещния бряг на съня“. Слава Богу, че още не съм изпратил текста: щях да забравя изкуството на художничката Ирина Василева, която има сетива за магията на Аксиния, тя е изваяла и корицата на появилия се преди дни том на латвийски „Белези в небето“ на издателство „Даугава“ в превода на прекрасните поети Дагния Дрейка и Улдис Берзинш – още едно доказателство, че сънищата за щастие на Михайлова са универсални, въздействащи навред по света.

==

==

И преходът към мисленето на Елена Алексиева изниква от само себе си. Повечето й разкази, новели и романи могат да се обяснят със стихове от Аксиния Михайлова, но най-неочаквано се доближих до поредната й книга, когато прочетох за намерението й да потъне в еротиката и мъдростта на великия роман от 10 век „Сказание за Генджи“ от придворната дама Мурасаки Шикибу. От младежките си години вдъхвам атмосферата на тази японска „Хиляда и една нощ“, благодарение на разказите на великолепната преводачка на „Записки под възглавката“ от Сей Шонагон Цветана Кръстева. Тя се запиля някъде из огромната Япония, чувах дори, че преподавала старояпонски в света обител, но голямата й мечта беше да представи на българския читател „Сказание за Генджи“. След като се случи чудото с политическата промяна, руснаците веднага предложиха тритомно, богато с бележки и коментари издание на невероятния епос.

==

Алексиева отлично познава и „забранените удоволствия“, които предлага Юкио Мишима. В знаменитото си есе „Слънце и стомана“, писано непосредствено преди ритуалното му самоубийство, японският модерен класик споделя, че вече не изпитва симпатия към така наречената художествена литература, а създава изповедна проза, съчетана с есеистика – нарича я „критическа изповед“. Точно за това говорех и аз, когато споменах, че се чувствам освободен от оковите на литературната критика.

==

Благодарение на слънцето и на стоманата, Мишима усвоил нов език – езика на тялото, и осъзнал, че когато нормалното човешко съзнание се издигне на недостъпна за околните висока и постигне усещане на болката, на опиянението, на невероятната острота на взора, тогава се ражда Трагичното. Според Мишима тялото по-лесно възприема всичките тези усещания от духа, затова човекът-творец може да определи тялото като метафора на идеите. Постепенно достига до осмислянето на абсолютната Сила, подобна на лъчезарно сияние. И постепенно литературният му стил се сдобива с мускули, с необяснима за плиткия ум Сила. Накрая стига до откритието, че пустотата е листа, върху който Словото извайва своите картини в очакване на Абсолюта.

==

Затова и „мадам Мишима“ в едноименната монодрама на Алексиева, превърнала се в оръдие на пожеланата смърт, има право да каже: „Мишима също се беше научил да мълчи, само че отвътре. Той, който говореше толкова много, та чак ставаше досаден. Понякога от мелницата на думите му излизаше някакво страшно мълчание, което оставаше да се взира в теб с присвити очи от страниците на книгите.“ И още: „Гласовете на собствените ви желания ви проглушават и на вас ви идва да си отрежете главата, за да се отървете от тях. Имате всичко, но нищо не ви стига. Реката на писането, реката на театъра, реката на тялото, реката на действието една по една пресъхват. Залива ги реката от кръв, а после пресъхва и тя.“

==

Ако вникнем в този монолог, ако се прехвърлим от вселената на Мишима, на любимия и превеждан от Алекова Уилям Фокнър, към нейния заливащ ни с мелницата на думите свят, непременно трябва да усетим тежестта на „страшното мълчание“, „прекъсването на самсара“. Тя е елегантна и изобретателна в играта с жанровете и с идеите, както принц Гендзи с диренето на наслада. Елена Алексиева умее да преобразява времето и пространството, да сгъстява или да проточва случващото се и да го подчинява на невероятната си поетика, в която има и елементи на готика, и модерно отстранение, има мистична връзка между пластиката на тялото и хореографията на словото.

==

Както сама признава, разказва за сложния и динамичен свят, „без да го лишава нито от мракобесието му, нито от безумния му смях“. „Леко дивичка съм, вътрешният ми темп е много висок. Омиротворяването за мен е като нирвана, която в някакъв момент бих искала да постигна“. Когато четях книгите й, в които откриваме и заплетени криминални сюжети, и абсурдни преходи във времето и пространството, и вглеждане в дълбоките пластове на „юродивия“, усещането за връзки с японската и американската литература не ми беше достатъчно. Случайно разбрах, че е писала дисертация за „Горски цар“ на Мишел Турние и почти физически усетих въздействието на разказите му от сборника „Горският петел“, за който навремето писах предговор. Без нито за миг да подозирам открито влияние, камо ли пък заимстване, вселената на Алексиева, особено в томовете с разкази, най-вече напомня за странния езотеризъм на Турние, може би претворен на кино от режисьор като Дейвид Линч.

==

Особено силно е това чувство след като човек прочете няколко пъти виртуозно написания разказ „Златната стая“ от новата книга. Да не забравя, „Прекъсването на самсара“ е издание на „Жанет 45“ с великолепната корица на художничката Люба Халева, която е разбрала за светогледа на белетристката повече от всеки критик. Особено, сякаш сред сивеещия пейзаж е разположила своята „Мона Лиза“ – оранжевата котка на петна, която преминава през повечето разкази на Алексиева като красива и заплашителна енигма. Ужасът на учителя-емигрант Добрев от зазиждането на „източния прозорец“ в класната стая, юродивият син на Светлозар Михайлов и падащите от небето птици, лудият с беззащитно сърце от „Ловът“, болната съпруга на Ам-гъл и неговото преображение, всичко това са „метеорити“ като в романа на Турние; герои в състояние, при които нормалният кръговрат рязко се прекъсва, а увереността ни, че сме единствените интелигенти същества с чувства и с разум и имаме право да налагаме разбирането си за свобода на свят, който сме узурпирали, не ни прави щастливи.

==

След успеха на романа „Нобелистът“ у нас и по света (в Русия всеки ден от разни пиратски сайтове си го „дърпат“ по над стотина души) Алексиева признава и за пристрастието си към скандинавския криминален роман, дори споменава името на Хенинг Манкел. Там е работата, че големите скандинавци също дишат въздуха на Турние, за мен това е истинската и модерна, и надвременна литература. Възхищавам се от смелостта на белетристката да отсече: „Никой в англосаксонска среда не говори с категориите „мъжко“ и „женско“ писане, с изключение на някои академични среди, които си чоплят за своя радост подобни теории.“ Затова и си мисля, че само Светлозар Игов, с присъщите му мъдрост и проницателност, е разчел проникновено посланието на романа „Нобелистът“ и е почувствал свеообразието на таланта на Елена Алексиева.

==

Все се надявам да ми остане време да се върна към предишните й книги, защото в томовете с разкази, в романите й, дори в стиховете се открива визия за света, близка до поетиката на Аксиния Михайлова и до онези надвременни постижения, които със интелектуалната и емоционалната си стойност се надсмиват дискретно над подражателните маймунджулъци в съвременната ни литература и очертават реалното й европейско, а защо не и световно значение, макар някакви гномчета непрекъснато да се опитват да ни приписват балканска малоценност и провинциалност.

==

==

И за да бъде усещането за пълноценност хармонично, се чувствам съблазнен да преобразя „двойката“ в триада, да въведа в този особен свят на напълно чуждите на еднаквостта и на скуката послания още едно име, това на поетесата, журналистката и, най-вече белетристката Гергина Дворецка. Единственото неудобство е, че имам честта да съм редактор на тома с разкази „Островът Уикенд“, да съм изразявал възторжено удивлението си от философските и интимните й открития в романа в разкази „Откриването на Дагоберта“, в другия й, най-значим роман „Искрено ваша“, в стиховете, събрани в антологията „Сняг и нежност“, и в следващата й поетична книга „Балада за птицата Феникс“.

==

Елена Алексиева беше писала някъде, че – извън писането – най-силното й желание е да изпита щастие. Много малко са писателите, особено пък съвременните, които дръзват да разсъждават за реалното постигане на щастието. Кой смее да се противопостави на гиганта Толстой: „Всички щастливи семейства си приличат, всяко нещастно семейство е нещастно по своему“? И преди това, а и след „Ана Каренина“, писателите се лепят като мухи на мед на болката и на страданието, надпреварват се да дирят корените на плача и на страха, анатомизират страданието.

==

Гергина Дворецка дръзко поема по най-трудния път: нейната героиня се радва на безоблачна взаимна любов с чудесния си съпруг и обожава талантливия си син. Точно както е и в живота: тяхното семейство никак не прилича на скучните щастливи семейства, защото успява да осмисля детайлите на подареното от небесата щастие. В историите, разказани в „Остров Уикенд“, също има доста котки – както във фейсбук страницата на Гергина, не знам точно за колко мустакати и лукави любимци се грижат тя и съпругът й Владо. И така, плод на изострената й чувствителност, на мистичната способност да разговаря с котараците, носителката на френския орден на Академичните палми може едновременно да представя разпалено мароканска или нидерландска поезия и проза, да следи всички новости във френския и въобще в европейския културен живот, и същевременно да се приютява на своя остров, откъдето да се заема с най-трудната задача: „хората, които обичам, да вкусят моето вдъхновение“.

==

Също както кани приятели, за да се насладят на поредния й кулинарен деликатес, Гергина – без да се вълнува кой претенциозен критик ще раздразни – припомня, че „приказките са обикновено с щастлив край“ и модерният човек, колкото и да се прави на отчужден и недостъпен, също от време на време сънува красиви сънища. След първия прочит на ръкописа, веднага й изпратих съобщение: „От куклените спектакли в неделя сутрин, незабравими за воденото от баща си впечатлително момиченце, до любещата съпруга и майка, която приема присърце чуждите радости и неволи, в твоите разкази и новели магически оживяват невидимите с просто око чудеса в живота ни. Ти безпогрешно откриваш „свободните души“ и ни подаряваш незабравими срещи с тях в „голямото село“ на съвременния шарен свят.“

==

Струва си да запомним финала на едно нейно старо стихотворение: „И всеки, свикнал другите да мами, / ще възхвалява мойта артистичност. / Измамникът, повярвал в любовта ми, два пъти повече ще ме обича… / И само вас, наивници небрежни, / ще съхраня от точните куршуми - / не вярвайте в пресилената нежност / и в лесно произнесените думи!“ Цитирах двата куплета, за да ви предпазя от снизходителността, с която бихте пристъпили към белетристка, изповядваща съпружеската и майчинската обич. Тя също не е беззъба, дори се оказва, че в докосването до осъзнаването на емпатията, истинският творец става още по-непримирим към фалшивите гримаси, към преображенията на интимния и на идеологическия фалш.

==

Великолепният „Морски триптих“ на Гергина ни среща с различни типове перфидност, маските на „тартюфите“ внезапно се свличат, също както във френската класическа и модерна комедия. Като все си мисля за прилики, защото истинските творци по цял свят непринудено водят бурни диалози, си спомням посланията на безсмъртните френски филми „Нещата от живота“ и „Един мъж и една жена“. А новелата „Нейният марокански филм“, освен че е страхотно кинематографична, ми напомня за изпълнените с философски наблюдения и с екзотични характери пътешествия на незаслужено пренебрегвания у нас Пол Теру. Краткият разказ „Преродената Джейн Остин“ и новелата „Къщата в полумрака“ пък издават други способности на перото на Дворецка – неслучайна е привързаността й към изпълнените с окултно обаяние котки.

==

И постепенно привидно баналната история за щастливото семейство ни пренася в съвсем друг филм, който носи посланието на разказа й „Пролуки в пространството и времето“. Ето че и тя, като Аксиния и Елена, като Мишел Турние и Уилям Фокнър, като Мишима и Пол Теру, като всички онези визионери, които винаги са привличали вниманието ни, е поредният пътешественик във времето и пространството, който не признава ограниченията на посредствеността и на униформеността.

==

Обещавам ви в следващите четвъртъци да ви срещна с други, изскочили дръзко извън „провинциалната ограниченост“ нашенци, които със стиховете, с прозата и с есетата си са пълноценни граждани на света, познаващи стресовия и терапевтичен ефект на прекъсването на самсара. Романът на Антония Апостолова „Нас, които ни няма“ все още ме държи в здравата си прегръдка. Не съм готов да се откъсна от неочаквания Бургас от 90-те години и от един от най-интересните и сложни автопортрети, на които съм попадал. Огромно предизвикателство е срещата с поредната „мисия“ на Алек Попов в страната Туран, която елементарно мислещите тутакси може да възприемат като гавра с теориите за историческото минало на племето ни, докато тя е далеч по-сложна и многоизмерна. „Библия за прелюбодейци“ от Ана Боянова е вълшебна бутилка на страстите с много дъна. Доста ще се поизпотя и с двете, допълващи се трилогии на Христо Карастоянов. Всички заявки, които направих в пътешествието си из панаира на книгите, бих искал да осъществя, ако е живот и здраве.

==

Особено държа на антологията „Свидетели на свечеряването“ от неостаряващата Рада Александрова, която по думите на Екатерина Йосифова „от хаоса успява да се докосне до много чисти състояния и образи“. Предизвикателство е и докосването към поредното катарзисно откритие в слисващия роман „Дългото лято на вечността“ от Силвия Томова. Не ми се сърдете, че нямам сили да побера цялото разнообразие на събуждащата се за нов живот родна литература, но непременно трябва да отделя и достойно място за онези световни образци, които рязко прекъсват монотонния кръговрат на всекидневието и ни отвеждат в по-висша сфера на (не) битието.

==

==

Наскоро гледах повторенията на режисираните от безсмъртния Крикор Азарян пиеси на Чехов. Слушах го как обяснява на актьорите концепцията си, представата, че всичките герои на писателя искат нещо, което навярно никога няма да постигнат. Издателство „Лист“ ни поднася два тома, събрали за първи път всичките седемнайсет пиеси на Чехов - великия предшественик на Йонеско и Бекет. Корицата и дизайна на изданието са шедьоври, излезли изпод ръката на художничката Капка Кънева. Покорява ни музиката в словото, преведено от Димитър Подвързачов и от Рачо Стоянов, от Атанас Далчев и от Христо Влахов. Новото име сред тези корифеи е на съставителката Боряна Даракчиева, която е подготвила и кратките, но изключително смислени и нешаблонни коментари.(Тя е „виновна“ и за издаването на български от „Лист“ на един от най-великите американски романи през 20 век „Херцог“, за който също непременно ще поговорим)

==

Представете си вечерта на 25 февруари 1830 г. в Париж. Премиера на драмата на Юго „Ернани“. Теофил Готие си спомня: „Достатъчно беше да хвърлим поглед на тази публика, за да се убедим, че това не е обикновен спектакъл; че две системи, две партии, две армии, дори две цивилизации – от все сърце се мразеха.“ Стендал нарича това противопоставяне „Расин и Шекспир“. В Русия то ще се разрази на премиерата на „Иванов“, но е заложено още в младежкия опит на Чехов „Платонов“. Дори Александър, братът на драматурга, не го разбира, нарича случващото се на сцената „лъжа“. Зрителите на „Иванов“ в Петербург скачат на крака, свиркат пронизително, а публицистът Кичеев определя Чехов като „безсърдечен клеветник на идеалите на своето време“. Станиславски се досеща, че представените от писателя „добри хора“ са „мили и смешни“, но когато се съберат заедно, атмосферата се оказва „скучна, ненужна, отегчителна, безжизнена“.

==

Да си призная, в младите си години и аз не разбирах нито „Три сестри“, нито „Чайка“, но едно представление в Краков, през 1973 г., не просто промени представата ми за писателя, но и силно повлия на възприятията ми за изкуството. Не помня името на режисьора, нито дори в кой театър се случи чудото, не съм забравил само, че навън беше януари, минус 30 градуса, а в салона цареше необикновено веселие. Играеше се точно това, за което Чехов беше мечтал и настоявал, че представяните му обикновено като трагедии пиеси всъщност са весели комедии, разкриващи абсурдите на общуването, срутването на Вавилонската кула, объркването на езиците в семейството, в интелигентските компании. И, разбира се, комичността на патетиката, на онези възвишени идеали, които са толкова присъщи на въобразената руска душевност.

==

Москва на трите сестри е блян, но тя не съществува. Ще си замине и вишневата градина, а чайката е простреляна. Всички говорят почти едновременно, но никой не слуша другия – „очакването на Годо“ е в пълна сила, а именията и будоарите са пълни с „носорози“. Доближаването до автентичния Чехов е изключително трудна задача, особено след натрупаните през десетилетията клишета и възторжената оценка за таланта му, изразена от самия Ленин. Някои от глашатаите на „политкоректния новоезик“ пък вече го обвиняват в женомразство - дори в Русия се появи том от почти 700 страници, посветен на този проблем.

==

Разбира се, постепенно започваме да се осъзнаваме, че писателите не са ангели, а от техните „пороци“ обикновено се раждат не „цветя на злото“ (не забравяйте, че и Бодлер, и Флобер са били изправяни пред съд от „моралното мнозинство“, което направи доста поразии и в САЩ, а в бившите социалистически страни дори изпращаше „непослушните“ в психиатрии, че и на по-злокобни места). Не е ангел и Франсис Скот Фицджералд, а още по-малко пък съпругата му Зелда. Появиха се куп романи, повечето измислени и преувеличени, за веселия им живот сред скъпи напитки и шеметни флиртове, а след това – сред унижения и клиники без изход. Немалко читатели си го представят подобен на Гетсби, нищо че „модерният“ Холивуд се готви да превърне емблематичния американски герой в поредния чернокож, след като смяната на кожата сполетя и клетата жертва на Хенри VIII Ан Болейн.

==

==

Когато гледам тези изблици на едва ли не инквизиторско правоверие, понякога направо ми идва да счупя телевизора. Но никога не бих посегнал на оригиналите на Фицджералд. Въпреки тежките запои, той е успял да сътвори истинска енциклопедия на великата епоха на джаза и на сухия режим, която едва ли ще се побере дори в десетина тома. Така че, въпреки преводите на големите му романи, има още много какво да научим за таланта на белетриста, както и в някакъв момент да решим – дали ще повярваме безрезервно на „Безкраен празник“ на Хемингуей, който винаги е виждал в приятеля си и опасен съперник, или ще се доверим повече на великолепно издадения от „Пергамент Прес“ том „Американски мечти“, в който са включени 33 христоматийни разкази. Съставителят Станимир Йотов е основният преводач, а също и Красимира Христовска, а стилната корица е дело на Екатерина Рудолф.

==

Някъде ми се мерна мнението, че заглавието на тома било неподходящо, но да се угоди на всички никога не е възможно. Разбира се, на корицата може да стои и названието на някой от емблематичните разкази: „Трохите на щастието“, „Зимни блянове“, „Семейство в бурята“, „Гореща и студена кръв“, но те само изострят апетита на млади и стари, които до този момент не са се докосвали до магията на един от онези неподражаеми американци, умеещи невероятно забавно и дори в ритъма на суинга да разказват за много сериозни неща и да проникват в трагикомедиите на светския блясък, на суетата, на несвършващия театър, за който от другата страна на Океана не по-малко компетентно и талантливо ни осведомяват Хенри Джеймс, Голсуърти и Съмърсет Моъм.

==

==

Тук е мястото да вметна, че и издателство „Бард“ поднесе своя принос към темата, като реши да ни разкаже за съдбата на младия приятел на Гетсби Ник Карауей, но преди срещата между двамата. Романът на Майкъл Фарис Смит „Ник“, преведен от Катя Перчинкова, е сред съвсем пресните бестселъри на „Ню Йорк Таймс“. Отвежда ни в окопите на територията на Франция, а после във вертепите на Париж и сред екзотичната еротика на Ню Орлиънс, за да потърси истината за „изгубеното поколение“, видяна през очите на писателя от 21 век. Уверявам ви, че докато четете, ще ви е интересно и ще се забавлявате, но бързо след това ще забравите предисторията, а в съзнанието ви ще остане само Гетсби на Фицджералд, за да се убедите, че продълженията на великите класики са пъстри балони, но бързо се пукат от докосването до надвременните образци. Разбира се, няма да се учудя, ако и това приключение намери своя режисьор и високобюджетният филм очарова все по-привикващите с „ментетата“ млади зрители.

==

А сега впрегнете фантазията си и се опитайте да си представите следната картинка: при класика Емилиян Станев са дошли на гости Георги Господинов и Алек Попов. За какво ще си говорят, ще се разберат ли въобще? Надявам се да, защото – колкото и да сме се променили – нещо от лукавството на автора на „Антихрист“ е останало в нас. Всъщност, срещата е между други трима мъже: Дейв Егърс, звездата на модерния американски роман, с преведените на български „Кръгът“, „Холограма за краля“ и с току що появилия се пак от „Жанет 45“ негов шеметен дебют „Шедьовър покъртителен на гений изумителен“ (за тази необикновена книга ще говорим отделно) и „лошото момче“ Колсън Уайтхед, два пъти носител на наградата „Пулицър“ за шашващите романи „Подземната железница“ и „Момчетата от „Никел“, през 2000 г. отиват в жилището в Манхатън на поклонение при самия Кърт Вонегът.

==

Майсторът на горчивия парадокс Егърс представя автора на „Кланица номер пет“ чрез последното изречение от разказа му „Честта на едно вестникарче“: „Съзря уморен старец и осъзна, че се е уморил и е остарял от усилията си да направи света такъв, какъвто си го представят десетгодишните.“ Да, тази среща е напълно автентична, автентично е и усещането на новите господари на литературната сцена, че „удовлетворението да съзрем морална яснота и ред, вкарани в сложния, измъчен свят, е наистина неоценимо“. Те са изречени по повод паметно събитие в културния живот: огромният (над 1400 страници) двутомник „Събрани разкази“ от Кърт Вонегът.

==

==

Празничното българско издание е дело на издателство „Сиела“, дизайнът е поредното постижение на художника Дамян Дамянов, а преводите са поверени в ръцете на опитни и вещи творци на интерпретацията – Надя Баева, Венцислав К. Венков, Владимир Германов, Марин Загорчев, Петя Петкова. Доста сборници с разкази на Вонегът са издадени през годините на български, както и всичките му романи, но интересът към все още ненапълно осмисленото му дело расте, а изданието съдържа и много съвършено неизвестни досега текстове. Съставителите Джером Клинковиц и Дан Уейкфийлд са си свършили перфектно работата: те са намерили най-убедителния начин да ни омагьосат в атмосферата на един от първомайсторите на американската модерна класика, като са подредили тематично 91 разказа.

==

Циклите са „Война“, „Жени“, „Наука“, „Романтични връзки“, „Работна етика срещу слава и богатство“, „Поведение“, „Диригентът на оркестъра“, „Футуристични“, като предговорите към всеки от тях са не по-малко интересни от самите истории. Хората на моята почтена възраст си струва да прочетат всичко това, тъй като Вонегът е поразително точен говорител на нашето поколение, а младите, такива като Егърс и Уайтхед, като Господинов и Попов, ще се потопят във времето, когато смисъла на голямото творчество е бил благородния опит „да вкара разум в обзетата от безумици и насилие планета“.

==

Писатели като Вонегът изнесоха на остроумните си пера войната срещу тоталитаризма и бездуховността, малко наивно (по днешните критерии) противопоставяха духовната чистота и идеализма на политическия и социалния регрес. Достатъчно е да си припомните „Армагедон в ретроспекция“, за да осъзнаете през какви бездни е преминало поколението на Вонегът. От чудовищната бомбардировка над Дрезден, на която писателят е неволен свидетел, до трагедиите в Корея и във Виетнам, в Унгария и в Чехословакия, става ясно едно: „Съдбата на човечеството, изглежда, се бе изплъзнала от контрола на човешките същества. Всеки ден беше изпълнен с отчайваща безпомощност и с по-лоши новини от новините от предишния ден.“

==

И тогава сатирикът „открива причината“ – Дяволът се е завърнал. „Политици от всички страни се втурнаха към микрофоните, за да заявят, че са против Дявола“. И се започва наддаването, което продължава и до днес: бързо ще се отървем от Дявола, „трябва само да го пратим по дяволите в щабквартирата му в Кремъл“. В отговор руснаците изтеглят делегациите си от сатанизиращите ги международни форуми. И, естествено, накрая д-р Люцифер Мефисто изпраща своето послание. Той тържестуващо заявява, че Дяволът е прогонен и допълва: „Ако сега някой друг отърве земята от суетата, невежеството и мизерията, човечеството ще живее щастливо за вечни времена.“

==

Напълно прав е Егърс, че за съжаление, вече никой не дръзва да предлага подобни „политически некоректни“ истории. Д-р Мефисто диктува „хиперреални разкази за некрасиви съдби без надежда за промяна“, втълпява ни се „изначалната несправедливост на света“. И все пак, добре е, че ги има Вонегът и Бредбъри, Стайнбек и Фокнър - говоря само за отвъдокеанските мъдреци и няма как да не благодарим на издателствата, които ни припомнят техните обобщени в безсмъртното изречение на Фокнър надежди: „Аз вярвам, че човекът не само ще оцелее – той ще надделее“.

==

Когато наблюдаваме с трезви очи какво се е случвало през последното столетие и какво се случва сега по света, не би било лесно да се освободим от преливащия от модерната литература и от вестникарските съобщения песимизъм. В това отношение особено отвързани се почувстваха руските писатели, които бяха насилствено принудени да скриват истината, да не дръзват дори да я прошепнат. Не че ръкописите на Булгаков, на Пастернак, на Цветаева и Ахматова, на Шаламов и Соложеницин изгоряха, не че руската политическа емиграция не извисяваше глас, но друго си е да можеш да изровиш погребаните тайно трупове и смело да покажеш системата на палачите.

==

Изключително много са имената на безкрайно талантливите изразители на трагедията на смачканите под болшевишкия ботуш народи - за щастие, опознахме Евгений Водолазкин и Сергей Лебедев, надявам се да ни предстоят още куп поразителни открития, но като че ли особено близка и до руския, и до европейския, и до българския читател е Гузел Яхина, родена в края на 70-те години на миналия век, чийто дебют „Зулейха отвори очи“ се превърна в световна сензация. Сега отново издателство „Колибри“ ни поднася втория й бестселър – „Деца мои“, а третият – „Ешалон към Самарканд“, си чака реда.

==

==

Голямата, недокосвана през застойните години тема е гаврата на Сталин с обитаващите огромната страна националности. Зулейха беше страховит разказ за трагедиите на татарите, а в „Деца мои“ вниманието е насочено към руските немци от Поволжието. Прекрасната корица е на художничката Люба Халева, а преводът е поверен на винаги безупречната Ася Григорова, която има страхотен нюх за нюансите на езика – и на оригинала, и на българския. Високохудожествени страници, посветени на жестоко разбити човешки съдби, се редуват с откровена публицистика, посветена на осмислянето на човеконенавистническата същност на болшевизма.

==

Това, което безмилостният вожд и неговите слуги методично осъществяват, по същество не се различава от геноцида, налаган от нацистите. „Генералният план за прочистването“ включва и разправата с руските немци. Почти неизвестно е, че в Сибир и до днес живеят над 300 000 немци, започнали да се заселват по покана от Екатерина Велика още преди повече от 250 години. Със специален декрет, издаден през 1929 г., когато „арестува“ над милион руски немци в границите на Съветския съюз. Веднага след нахлуването на Германия много от тях са депортирани и осъдени на принудителен труд в Сибир и в Централна Азия. Волжската германска автономна съветска социалистическа република е премахната и около 438 000 души са депортирани. От тази чудовищна трагедия Гузел Яхина е измъкнала материал за сложен, психологически плътен и много човешки роман, който непременно си струва да прочетете.

==

==

И накрая, с експерта в областта на руската организирана престъпност Марк Галеоти, благодарение на издателство „Летера“ и на преводачката Ирина Васева, ще се пренесем в подземния свят на Путинова Русия. „Ворите. Руската супермафия“ е много важна и актуална книга. Тя изследва промените в някога следващата строгите закони на мафията общност на „вори в законе“. Вече „в законе“ няма, а съществуват неопровержими доказателства, че „крадците“, престъпниците са превзели финансови и политически структури, най-способните от тях са се превърнали в олигарси, които воюват помежду си, но и дърпат конците на авторитарно управляваната държава, без да се съобразяват с никакви етични или въобще човешки правила.

==

Всичко това е не просто интересно и важно, то трябва да ни отвори очите за онова, което се случва и у нас. Ако има някой, който най-малко желае връщането към така наречения социализъм, то са бившите негови кадри, които мълниеносно се ориентираха, че прилагането на правилата на „дивия капитализъм“ ще им донесе максимална финансова и властова облага. В интерес на истината, тъй като много се говори за пълновластието на цензурата, тази книга, както и безброй руски и чуждестранни изследвания за режима в Русия, незабавно се появяват в руски превод и дори безпрепятствено могат да бъдат теглени от невероятно щедрите руски сайтове за книги.

==

Подробен индекс, свръхбогата библиография, куп обяснителни бележки правят изданието на „Летера“ безценно. Надеждата някой да ни поднесе подобно изследване за българските „вори“ е почти нулева, но поне имаме утехата, че хубавата литература талантливо ни води към прекъсването на убийствения кръговрат и се опитва да ни лекува с красивата илюзия, че страданието и усещането за пустота могат да бъдат преодолени, ако повечето от нас, мислещите тръстики, открият своя „остров уикенд“, недостъпен за политиците, все още чертаещи „генерални планове за прочистване на другомислещите“.