Колонката на Георги Цанков: Христо Карастоянов, Рада Александрова, Антония Апостолова и още

Винаги, когато се захващам за поредния книжен четвъртък, в главата ми се върти някаква обединяваща мисъл, която е свързана не само с литературните текстове, но и с тревожни усещания, превръщащи стиховете, разказите, романите, драмите, есетата в образи, в сънища, в кошмари или – по-рядко - в светли видения от моя живот. Представям си, че на сцената излизат поредните герои, родени в нечие чуждо въображение, за да се сблъскат или да постигнат хармония с невидимите ми „бесове“. Днес обаче, наистина нямам ясна представата накъде ще ме изведе приключението. Подготвил съм повече от невероятни събеседници - остава да се опитам да не падна под равнището им.

==

В двустишието си „Изкуството“ китайският магьосник на словото Бей Дао е пределно кратък, точен и мъдър: „ безброй блестящи слънца / в счупеното огледало се явяват“. Как така? Нали счупеното огледало е прокоба за нещастие. А не са ли големите творби енциклопедии на нещастията, които – осмислени и изповядани от провиденци – се превръщат именно в „блестящи слънца“? Ето че започнах със „Странстващия остров“ – така е нарекъл преводачът от китайски Веселин Карастойчев великолепния си послеслов към антологията „Пейзажи над нулата и други стихотворения“ , представена от Издателство за поезия Да“ (едно от най-храбрите донкихотовски начинания в почти лунния пейзаж на нашето безвремие).

==

Роденият през 1949 година в Пекин творец е преминал през ужаса на така наречената „културна революция“. Няма да забравя разказите на Тончо Жечев, когато се завърна фатално променен от тази страна. Беше видял отрязани глави, изхвърлени в кофите за смет. А почти 30-годишният южняк Джао Джънкай, роден по волята на случая на север, получава от съмишленика си Ман Къ псевдонима „Северен остров“ – Бей Дао. Преди това е преминал през превъзпитанието на село, а после цяло десетилетие е бил строителен работник.

==

Едва ли щях да разбера смисъла на поезията му и бездната на гнева му, ако не бях прочел преведения от съпругата ми Зоя (от френски) роман на десидента Йан Лианке „Цирк за Ленин“. И до днес никой не се решава да издаде този кошмарно смешен и ужасяващ епос за китайската тирания: в една провинция организират цирк от инвалиди, за да съберат пари и да купят от руснаците мумията на Ленин, та да се превърнат в световна атракция.

==

==

Един правоверен критик нарича стихотворенията на Бей Дао „поезия на забулената луна“, с други думи, по законите на маоистката естетика, обвинява го в мъглявост. От 1989 г. – „пекинската пролет“ – до 2006 г. многократно номинираният за Нобелова награда творец живее в емиграция, после се настанява в Хонконг. Но Карастойчев завършва есето си категорично: „Емигрирането в думите е до живот.“

==

Представяйки ни цялата му стихосбирка от 1995 г. „Пейзажи над нулата“ и блестящ подбор от други стихотворения, преводачът ни среща не със самопрогонил се от живота сюрреалист, а със „самотата на разбуден облак“, който ни стряска с картината на „денят, започнал да дими“. Цензорът ще се блещи пред зловещото видение: „слънчогледът се разрани / от сочене на пътя / слепци стоят върху / непонятна светлина / сграбчили яростта / убиецът и месечината / поемат към чужди земи“. От мрачните пейзажи постепенно изниква един враждебен, призрачен свят : „някой вкарва кучетата в историята / после ги изкопава / за да ги направи пазачи на портата /двама възрастни съпрузи се извръщат политат / и през рамо хвърлят злобен поглед“.

==

„Сърцето е куче пазач/ вечно обърнато към сърцето на поезията“. Колко съвременни бардове са верни на подобна максима? Докато дирят безплодния експеримент, с който да блеснат – най-вече в собствените си очи – истинският визионер прошепва: „ да се връщам у дома, да притварям портата на смъртта“. И това не е метафора, а голата истина в епоха, когато „един диригент татуира тялото на мрака“. Всеки изповеден стих на Бей Дао ни запраща в кошмара на миналото, „на дъното на океана / каменна камбана бие и кънти / бие и кънти, надигат се вълни“ – всъщност „за кого бие камбаната?“, във въображението завинаги ще остане „паметна плоча“, ще вали „черен дъжд“, ще зее „угаснало огнище“, а поетът ще ни въздейства толкова силно, защото „той жадува да види кръвта / своята кръв като лъчите на зората да се пръска“.

==

Не са ли роднини големите поети от целия свят, особено онези, които са натрупали и страшни, и красиви видения - „свидетели на свечеряването“? С лекота прескачам в трескавия и драматичен свят на Рада Александрова – мост между поколението на Блага Димитрова и на Николай Кънчев и това на Румен Леонидов, на Георги Рупчев, на Валентина Радинска. Всъщност, след огромната лъжа с уж „априлското поколение“, престанах да вярвам в силата на „общото“, докосва ме индивидуалното и се чувствам „роднина“ както на Нервал, така и на Кирил Кадийски, стига да успеят да ме накарат да чуя камбаната.

==

==

Рада отлично познава триковете на идеологическата принуда, която можеше да изглежда и ласкава, и брутално жестока, но тя успя да се опази от сирените на лъжата. Живееше „с луната, / дето яростно изплува / от кладенеца на сърцето ми“. Рано осъзна, че „ние някъде сме се изгубили“. И затова насън да ме бутнат, ще ви кажа някои от вечните й стихотворения. Например: „Умирахме без капка съжаление, / дори когато зима ни отнемаше дъха, / дори когато неочаквано ни блъскаха / дървета, самолети и решетки. / Когато бяхме птици.“

==

Ще разберете напълно това стихотворение, ако откриете един стар български нелош антифашистки филм „А бяхме млади“. Заложената в него трагедия продължава, а новите копои търсят яростно врага сред всички нас, мислещите и чувствителните хора. Разказът на Рада за „невъзможното бягство“ е едновременно толкова реален и красиво призрачен, а вселената на принудата, сред която живее, не успява да надвие огнения й темперамент. В това отношение тя е продължителка на стореното от „вечната и святата“, макар да не притежава нейната свобода. „И глас от мене тръпно пропълзя, / и стон разкърти устните ми ничии. / Душата взе от тялото сълза / и на пръстта до него коленичи.“ Добре, че цензурата все пак беше доста глупава – тя реагираше на първосигналното ръмжене, доколкото го имаше, но не долавяше страданието в: „Още не сме си / всичко изпатили, / още ни чака - / ще понесем.“ Не реагираше на констатацията: „А може и наистина да сме живели.“

==

В ранния бяс на Рада Александрова има нещо от яростта на младия Фурнаджиев: „Моя черна и страшна земя, / безразлична към нашите мъки, / ослепях, като трън онемях, / като твоите недра едноръки.“ А неповторимата й „Приказка“ е достойна за най-представителната антология на световната поезия. Само си припомнете края: „Течеше черната вода, / а златната отмина. / Тук бяла ме изхвърли тя, / наполовина – синя. / Наполовина съм жена, / наполовина – песен. / Брегът е истински бедняк – намръщен и отвесен.“

==

Голямата Рада Александрова се е нагласила удобно в елегантното книжно тяло на издателство „Знаци“ с прекрасната, изчистена корица на художника Иво Рафаилов. Антологията със стари и нови стихове „Свидетели на свечеряването“ представя портрет на поетесата в полет. Следящият отблизо развитието й, непременно ще вмъкне между редовете пиесите „Полегати дъждове“, „Въздух за всички“, „Ангелът“, романа „Другия“ и недооценения й шедьовър с поезия в проза „Всяка вечер е петък“.

==

След като прочетем всичко това, или дори част от него, категорично ще отхвърлим тезата на Марин Бодаков за „гордо смирение“. Слушайте, тя сякаш изразява онова, което толкова упорито се опитвам да изповядам: „Фалшивото милосърдие на човечеството е напълно излишно за спокойния изход. Не, не съм милосърдна и не желая да доставям това чувство никому. Не защото ненавиждам. Не искам да участвам в моето заминаване. Точна съм – не пожелах да стана атрибут в един мъртъв ритуал, който цели успокояване на съвести и подхранване на лъжливо усещане за любов, милост, скръб. Трябва да призная, че скръбта съществува. Но единствено по отношение на собственото его, собствения страх, собствения ужас.“

==

Цялата тази откровеност, понякога граничеща с мазохизъм, е ясно доловена от възторжените й критици – Радой Ралин, Станка Пенчева, Розалия Ликова, Калина Ковачева, Надя Попова. Особено прозорлива е Станка Пенчева: „Ухо за всички звуци, око за видимото и невидимото, език за солената сладост на битието. Нейният търсещ ум непрекъснато задава въпроси, разговаря с Бога. Стихове, разтърсвани от преходността на всичко живо, но самите те – неуязвими. Елмазени.“ В миналото я преследват „напреженията и комунизмите“. Затова, докато мнозина от младите се гордеят с отказа си от национална принадлежност и с детинското си умение яко да рушат, дори през 2018 г. Рада може виртуозно да напише стихотворението „България“, и без следа от патетика да рече: „Аз съм тая, / която се връща / в нищото. / Къде отиваме, / когато залязва / месечината, /къде се прибираме, / къде, къде… / От планината / слиза майка ми, / от оня венец, от оня…“ И още: „Отвори се, небе, / като памет дълбоко и синьо. / Тя навярно е там - / оскърбената моя родина. / Ще изтрия лицето й, ще се вдигна / и в миг ще прогледна./ И сред нейните първи заселници / нека бъда последна.“ Изрекла святата дума „поезия“, Рада продължава: „Да отсееш себе си.“

==

Някогашното „неуправляемо дете“ тежко изстрадва обвързаността „със стоманените въжета на едно общество жестоко, несправедливо и затъпяващо неискрено“. Цял живот притискана, като всички нас, от отрицание на свобода, човечност и различност“, тя успява да ни дари с „моменти на кристална чистота“. „В езиците няма думи и понятия за това.“ Обаче нейните внушения са отвъд думите, отвъд смирението- защото смисълът на битието и на духовната й съпротива е поезията: „Дори слепците духом / да изчезнат до един, / да се изтребят в алчността, в глупостта си алчна, /и да угаснат / книги, думи, надписи, / тя пак ще съществува.“

==

==

Безрезервната вярност към поезията – като състояние на духа – е характерна за алтруистите, които умеят да проявяват емпатия не чрез сълзливи сантиментални жестове, а съхранявайки „старинната мелодия на живота“, долавяйки я в тъжната песен на късен щурец, който не забравя лятото. С тези думи преходът към света на друга интересна поетеса, помагаща ни да чуем гласа на тишината, не е труден. Виолета Воева никога не шуми около себе си, макар да дебютира много силно и запомнящо се с поетичната книга „Зимно море“ в далечната вече 1997 г. Родена е в Бургас, а в днешния преглед този град на тъжните поети и на великите актьори ще изпълнява специална роля.

==

„Най-нежният сезон започна. / Бургас в мъглата пак ще плува. / И винаги съм тук нарочно – да мога да се натъгувам.“ Няма да откриете това стихотворение в новия красив том на Воева „Суфльорът на сънища“, представен от издателството за българска литература „Лексикон“. Той започва със „Самата свобода“. Но аз помня по-ранен вариант на същата тема: „И любовта е като тази нощ. Без структура, сюжет, /сценарии и граници. / Дори земята и небето не могат да я сложат в рамка. / Защото е самата свобода.“

==

Сигурно вече сте забелязали, че не обичам творбите „със сценарии и граници“. Ще забележите как в „Суфльорът на сънища“ поетесата е усмирила потока на думите, станала е много по-голям скъперник на излияния, но затова пък въздейства ударно. Прочетете „Прашинка“ : „Нямам друго за тъгата, освен два облака в очите ти. /Преди да станат дъжд.“ Съвършено. Навярно именно затова, толкова чуждия на похвалите мълчаливец Иван Цанев е рекъл: „Написана със свой почерк – „любовното мастило на зората“ – новата книга на Виолета Воева „Суфльорът на сънища“ извисява малките неща и предметите в нашия градски делник. Образите в тази поезия са оригинални, ярки, чувствени. Поезия за тъгата, която може в един момент внезапно да обърне „подредения ни уж правилно квартален космос“.

==

Художественото оформление на книгата, замислено от самата Воева, е органична част от текста, сенките по страниците, изпълнените със скръб графики, виденията, с които „суфльорът“ допълва изповедите – всичко това въздейства мощно сред мрежата от облаци – „мансарди за ангели“, сред издигнатите от мъглите „стени на мълчанието“: в тома няма стихотворение „Суфльорът на сънища“, има „Ловец на сънища“ – и този трескав, неподражаем диалог между Суфльора (не случайно изписвам думата с главна буква – сещайте се!) и ловеца се осъществява магическа връзка. В „хамака на нощта“ сякаш проникваме в друга епоха, където „под суфльорството на щуреца“ изникват „богове, герои и предатели“. „Сърдечните пейзажи“ са неочаквани, заредени едновременно със страдание и с надежда. „Миг от космоса“ долавяме в „любовните думи в немерена реч“: те са отправени както към „фенерите на кварталните светулки“, така и към изпълнения с мек еротизъм вятър, но най-вече, към „мъжа от слънце, песен и сълзи“.

==

==

Има неща неназовимо, необяснимо в Бургас, който може да приласкае и Иван Пейчев, и Христо Фотев, а същевременно да нарани смъртоносно Петя Дубарова. Красотата и полъхът на морето винаги вървят паралелно със спотаената в дебнещата изневиделица буря. „Морето диша – ритмично погребение / на всеки устрем, /дори и да му липсва намерение. / Вълните се целуват със брега по навик, / с предателската ласка и спокойствие на Юда. / И всеки следващ прилив, с вкус на сол, / е прилив на живот – амбиция за вечност.“ Да, вечно младият Бургас не е само зовящата вината ни изповед на Петя Дубарова, той е и „Солената ябълка“ на Антония Апостолова.

==

„Винаги съм искал да видя смъртта си по лицето на моите близки“, започва като удар с камшик авторефлексията на Антония в отдавна очаквания й роман “Нас, които ни няма“ , издание на „Жанет 45“ със страхотната корица на художника Кирил Златков. Антония е по-малка от голямата ми дъщеря. От гърба на романа ме гледа лицето на красиво момиче от преди повече от двайсет години – почти същата е на обложката на поетичната си книга „Солена ябълка“, издадена през 1994 г. с бащинското съпричастие на режисьора, художника. поета и актьора Пейо Пантелеев, който я изпраща с думите: „Тази книга е една капка от Светлината, но толкова ярка!… една глътка от Водата, но толкова сладка, едва сълза от Небето, но толкова чиста, / едно зрънце от Земята, но толкова златно… / Книга, която само щедрата душа / на едно шестнайсетгодишно момиче / може да подари на нас – остарелите вече деца…“

==

Още в програмното стихотворение „Не аз“ Антония осъзнава, че е „двуполюсна - / обратното на себе си, / обратното и на обратното, / обратното на всичко…“ Смъртта й по лицата не само на нейните близки, но и на всички нас, би изглеждала като стих на Петя Дубарова, а „Нас, които ни няма“ възприемам като откровение на оживялата, на безсмъртната Петя. Още в „Солена ябълка“ Антония се задъхва от непреодолимото желание да каже всичко, което трябва да изкрещи в кладенеца. Тя иска „с устните си да запали вятъра“, „да захапе въздуха“: „А аз – солена морска ябълка - / единствен плод на есента, презряло изкушение, / перфектен еликсир от болка и тъга – отхапвам от плътта си…“

==

Първото отхапване беше в антологията с разкази „Потъване в Мъртво море“, за която преди време писах възторжено. Там белетристката доказа способността си да се превъплъщава в различни образи, да сменя магически самоличности, да дълбае мъчително в авторефлексията, за да разговаря възможно най-откровено с онези от нас, които са готови за този безпощаден диалог. Антония Апостолова не познава униформеното минало, но и не се опитва да скъса връзката с живелите в два свята поколения. Само не си помисляйте, че разказите от името на Мартин и на Антония могат да бъдат възприемани едно към едно. Нищо подобно. Нека си припомним цитата от „Скитник между звездите“ на Джек Лондон, който оправдава неговото „пътуване наум сред причудливи светове без граници“: „През целия си живот съм усещал други времена и други места. Усещал съм и други личности в себе си. О, повярвай ми, същото е било и с теб…“

==

Ето я тайната на Антония: нейният Бургас от 90-те години на 20-и век, с аурата на Иван Пейчев и на Христо Фотев, с рокерското павилионче „Елените“ (така се нарича един великолепен роман от Светлозар Игов, в който откривам много от атмосферата на „Нас, които ни няма“) и с поета и художника Валдеса, с “маман” на Мартин, с баща му, който се наслаждава на забранените съкровища в складовете на руските книжарници, с историята на родителите на Антония преди нейното раждане – всичко това е „Нас, които ни няма“, не защото сме изчезнали в миналото, а защото никога не ни е имало точно в тази конфигурация.

==

Развълнува ме отзивът, или по-скоро излялото се страдание, в откровението на B de Bruja в групата „Споделяй какво четеш“ – тя усеща сюжета като доближаване до американските филми за душевно болни и вижда в текста само внушенията на „Смъртта е занимание самотно“, а напълно отхвърля свежестта на „Вино от глухарчета“. Сигурен съм, че в атмосферата на прозата на Апостолова има по нещо и от двете състояния на Бредбъри, но голямата истина за същността на двойката от романа – двуполюсната солена ябълка - се съдържа в натрапващия се в съзнанието ни финал на „Соларис“ от Станислав Лем: „Не знаех нищо, но твърдо вярвах, че не е минало времето на ужасните чудеса.“

==

Ужасните чудеса, които ние, бащите, познаваме от горчив опит, а те, децата ни, подозират от прозренията на Ханлайн и на Лино Алдани, на Силвърбърг и на великия Лем, се превръщат в колективно и едновременно ярко индивидуално съновидение в стиховете на Керана Ангелова и Елин Рахнев, на Роза Боянова и Николай Искъров, бургаските цветя на тъжната прелест, вплетени в скелета на повествованието. И още много са буквалните и скритите цитати, които надграждат един непознато карнавален за българската проза свят, в който физическата болка (диабетът и сколиозата) драматично съжителства с плахото опознаване на сексуалността, което можем да усетим дори при изпълнената с багри и мириси разходка из бургаските потайности.

==

Наистина, особено място сред „ужасните чудеса“ заема страхът, един от главните герои в романа, преливащ в усещащите се като измъкнали се от стихотворението на Пейчев „хора от ъгъла, родени от своето безличие“. И в плътта на романа – като безпогрешен ориентир – внезапно се вклинява спомена за едно поетично тайнство, сътворено от художника Руси Стоянов и вдъхновено от вече споменатия Пейо Пантелеев. Изгрява „живата вселена на едно съзнание / задъхано от плътност“. Следващите думи са на Мартин, но те са прошепнати от „суфльора на сънища“ на Антония и са предназначени за всички нас: „За нищо на света нямаше да изгубя единственото, което Океанът ми беше върнал (мислещият Океан на Лем, разбира се – бел. моя, Г. Ц.) – твоята форма, истинска или привидна, но изпълнена с всичко, което винаги бях искал насила да предизвикам в живота си чрез наказанието на смъртта.“

==

В крайна сметка, притежаваме роман-чудо, в който се леят не думи, а звучи музика. В него няма травматично политическо минало, тъй като то отсъства от съзнанието на самата белетристка, но вместо него, и вместо традиционните балкански комплекси, откриваме една побрала много болка в „кръпките на съзнанието си“, но съзнаваща генетичната си връзка с Яворовото раздвоение творческа личност: „Струва ми се, че точно от твоя прозорец, пред обетования Бургас, под картата на света сме открили заедно страшната истина: че времето се измерва не с нарастване, а с изтичане. И винаги е така, както те плаша: мракът в мен посяга към светлината, донесена от някой. Струва ми се, че в това е нашата мнима разлика – аз живея в светлина с мрак, ти живееш в мрак със светлина. Но те обичам, обичам те. Като великата съблазън на гравитацията, като частицата своята античастица, като възпламеняващата първопричина, над която се трупат пластовете на този сгрешен при изчисленията свят.“

==

В този свят сме „нас, които ни няма“, с късогледството, с диабета, с отнетата девственост, с непрекъснатото дирене на Обетованата земя. Така се раждат книгите – събития, чиято пълноценна среща със затормозения от фалшиви загадки читател все още е проблематична. „Колко мъничък е животът, от колко малко на брой повторими неща е направен. Само няколко кадъра. И сякаш наистина от прозаични щастия, никога от вселенски болки. А значи само измамна памет, препарирана в светлината.“

==

Сигурно сте забелязали отсъствието в текста ми на измислените, според мене, теории за мъжко и за женско писане. Естествено, Мартин, или аз, или което и да е същество от мъжки пол, едва ли ще забележи всичките тези деликатно поднесени подробности, които се съдържат в аз-разказа на момчето от романа. Но това не променя общозначимостта на поставените от Антония Апостолова проблеми, не обременява текста и някакви си финтифлюшки на „уж женското писане“. Да, в повечето случаи мога да позная пола на твореца, държал в ръцете си перото или натискал буквите по клавиатурата, но вместо да се вълнувам от това, предпочитам да се замисля дали авторът ми казва нещо, което е важно за мене, а и за хиляди други читатели.

==

Ако си спомняте „пристрастеността“ ми към Емили Дикинсън, все ми е едно дали изреченото е от загадъчна дама или от мъдър господин. По-важното е, че бих мечтал да съм го изрекъл аз: „Лудостта е мъдрост, / а разумът – лудост, / но хората бъркат / правда със заблуда. / Щом си като всички, / на ръце те вдигат - / ако си различен, ти слагат верига.“ Сигурен съм, че прекалено шумните „различни“ с удоволствие биха взели стиха за девиз, но той е предназначен не за стряскащо карнавална различност, а за специфична духовна нагласа, която няма нищо общо нито с „традиционните ценности“, нито с „новоезичните моди“.

==

==

С тези думи, се опитвам да ви въведа в атмосферата на новия роман на Силвия Томова „Дългото лято на вечността“. Свикнахме с талантливите й капризи да ни разхожда от Античността до Възраждането, да скита из най-травматичните години на Третото българско царство и на съвременността, посрещнахме я неузнаваема в тома с разкази „Уважаема госпожо!“ – тогава написах, че ни освобождава от „интуицията, която подвежда“, от „надеждата, която се сгромолясва“ – води ни безстрашно из „града – кратер“, в който успява да подуши „копнежите на всички души“ – на погубените и на спасените.“ Не съм очаквал обаче, че ще ни отведе в no man`s land, там където, след като изпуснат последния си дъх, се озовават безразличните.

==

Свикнали сме да ги отъждествяваме със социопатите, но в натоварената със социално и етично съдържание на Силвия Томова те са нещо доста по-различно. „Минавайки през мрака на един човек, да успеем да напипаме надеждата – така съм си представяла писането винаги.“ В „Милост за приятели“ и в писания преди това роман „Дългото лято на вечността“ е решила да говори директно, без каквито и да било майсторски увъртания. „Между нас, за съжаление, застана много дърварски проявена и дърварски прилагана политика. Без истинско разбиране за ляво и дясно. И заживяхме в идеологеми и лъжи.“ Много важно е да усетим болката и искреността във веруюто й: „Въпросът е пишещият човек – писател, поет, разказвач – да не изневерява на вътрешния си глас и на съвестта си. Защото изневери ли, край! Той се е продал. Продал си е душата на дявола, продал се е за пет стотинки, продал се е за някаква политика, която е временна. Това е моето виждане.“

==

Най-откровено то е защитено в „Дългото лято на вечността“, макар – и това също е много интересно – в чисто художествено отношение той да отстъпва на най-значимите успехи на белетристката, като „Печатарят“, „Тит от Никомедия“ и „Грохот“. Срещата между покойниците в затвор, който не е нито Адът, нито Чистилището, е прекрасно хрумване. В един момент антигероят Марк се чувства спокоен и защитен. „Цивилизацията се бе разслоила върху нас като пластовете скали, затрупали динозаврите. Не можеше да ни помести нищо, освен катаклизъм и то стоварен ни от природата.“

==

Точно такова бе състоянието на самодоволното човечество преди развихрянето на пандемията. Но тъй като романът е писан без писателката да подозира какво ни очаква, ето поредното доказателство за изпълнените с вълшебство – понякога гибелно – предчувствия на значимите разказвачи. Доволните от съдбата си нехаят за трагедиите на другите. Нещо повече, те са готови по всякакъв начин да затворят устите на дръзналите „да взривят основите на замъка“. И ето още по-ангажирана оценка на Томова за ролята на личността в съвременността: „Адът е, когато си изплют във времето си, за да минеш през света необезпокояван, без да направиш нищо, когато нещата зависят от тебе. Адът е да си безцветно човече, да не притежаваш цвят, да си смачкан, да нямаш съдържание, просто да отстраняваш света.“

==

Цитирам тези думи и в процеса на писането осъзнавам, че „Дългото лято на вечността“ крие неподозирани дълбочини. Просто е необходимо време, за да осмислим нещо, което дръзко ни води срещу течението. Много лесно и доста позьорски започват да звучат думите „Адът, това са другите“, тъй като в тях усещам и бягството от отговорност. Да, адът е онзи ужасен Камю, който изведнъж решава да говори гръмко за болшевишките лагери, адът за „всепризнатия гений“ е да се появи „разбунтувания човек“, презрял брадатите истини; „Ако някъде, недай си Боже, избухне революция, парите ни щяха за миг да прелетят хиляди километри, за да ги изтеглим от другия край на планетата. А междувременно щяхме да финансираме контрареволюция.“

==

Теорията на конспирацията не винаги е творение на болни мозъци. И няма как да не припомня изнесените на гърба на книгата тревожни размисли на разказвача от Отвъдното: „Краят на живота е добър ориентир, но ако гледате на света от вашата си гледна точка. Аз пък ви казвам, че битката продължава и отвъд. И че нищо не сте разбрали от играта на стражари и апаши, любов и омраза, възход и падение, надежда и разочарование, богатство и бедност“. Разбира се, като всеки богат на внушения роман, и в „Дългото лято на вечността“ има още много теми за размисъл: кой и какво е Бог, възможно ли е той да е Мама? Пародия на теологичен спор или упражнение с „новоезика“? Паметта на покойните затворници пък ни връща към сътресенията на съвременността, а сюжетът е построен така, че нито за момент да не скучаем. В затворническото кино вървят документирани кадри от миналото на преминалите в агонията на „дългото лято“. И съм сигурен, че именно от тези кадри ще се появи и следващия разтърсващ роман на Силвия Томова, която е набрала такава инерция, че дори да ядосва правоверните, никога няма да разочарова мислещите и стремящите се да не вегетират като „безцветни човечета“.

==

==

За един от тях са следващите редове. Отдавна се готвех да напиша голяма статия за белетристичната му мощ, за „хулиганското“ разтърсване на наместваните по възможно най-удобния и фалшив начин исторически пластове. Сега обаче, когато неговата шесттомна епопея доби завършен вид, е време, дори и не с онази дълбочина, която заслужава, да я наредя сред модерната класика в новата ни литература, да я наместя сред корифеите – Талев, Загорчинов, Димов, Емилиян Станев, както и да я обособя на дължимото разстояние от тях, тъй като романите на Христо Карастоянов са отделна планета, еднакво отдалечена и от опитите за идейно осмисляне на миналото, и от постмодернистичната гавра с националните чувства на българите.

==

Абсолютно съм убеден, че в близкото бъдеще някой буден младеж с чувствителност към осмислянето на миналото ще напише докторска дисертация за ироничния поглед на Карастоянов към новата ни история. И така, ироничната дистанция и пародийността ги има в излишък. Помните ли обаче знаменитата диагноза на Лиотар: „Днес сме свидетели на раздробяването, на разцеплението на „големите истории“ и на появата на множество по-прости, дребни, локални „истории – разкази“. С други думи, стават на пух и прах „глобалните проекти“, такива като комунизма и фашизма. Всички определения, според мене, са сбъркани по принцип – голямото изкуство задължително се отскубва от учените анализи и заживява свой живот.

==

Големият нашенски „постмодернист“ Христо Карастоянов може да бъде впримчен в теоретични мрежи също колкото другите двама негови колеги, които чакат реда си на бюрото ми днес – Мирча Картареску и Дейвид Мичъл. И по нищо не им отстъпва, колкото и да робуваме на „провинциалните“ си комплекси. Може ли потайностите на българската история да заинтересуват външния свят? Причините за трагическото разделение на една нация винаги са били важни, независимо дали става дума за почти невидимо на картата княжество или за империя. Е, когато Йозеф Рот ни отвежда към „гробницата на капуцините“ или ни разказва „легендата за светия пияница“ , той ни въвежда в тайнството на разрушаването на Австро-Унгария. „Московската сага“ и останалите откровения на Василий Аксьонов ни хвърлят в бездната на тоталитарен колос на глинени крака. Христо Карастоянов създава неподражаем летопис на „бруталната логика в българската история“.

==

„Перпетуум мобиле“, „Кукувича прежда“, „Сбъркана хроника“, „Една и съща нощ“, „Животът няма втора половина“, „Т като Ташкент“ всъщност е един епичен роман от над 1400 страници (повече от шедьовъра на Картареску „Ослепително“) , черешката на тортата в огромното портфолио на издателство „Жанет 45“. Да, от гледната точка на изследователите на постмодернизма това е енциклопедия от малки локални истории, пъстро сборище от автентични и от фантасмагорични случки, в които участват повечето от известните политици и интелектуалци през последното столетие. Обаче точно както се случва с журналиста Любомир Попов от „Т като Ташкент“, стигаме до поантата, свързваща многотията от образи, багри, звуци в едно: „Видял кървавата нишка, която се изтегляла от събитие към събитие и минавала през този български двайсти век. Мислел си как ако не е било онова маниакално високомерие на Фердинанд и кобургският му мерак да влезе на бял кон в Цариград, е нямало да се случи онова, което се е случило през деветнайста година – отчаяно и яростно въстание, наричано ту Владайско, ту Войнишко, когато за първи път българи се изправили с оръжие срещу други българи“.

==

Събитията продължават да се точат: Стамболийски яхва избликналата взаимна омраза и управлява цели четири години. На сцената излиза Военната лига: офицерите, смазани от предателството на партиите във войната, „ненужни играчки“ от „обезкървената и съсипана от жестоките европейски победители войска“. Следва девети юни двайсет и трета, после се разгаря „гражданската война от септември“. На шестнайсети април двайсет и пета „земята се превръща в огромно гробище“- Кимон Георгиев възглавява преврата през май трийсет и четвърта. „В една друга история Богдан Филов – си мислеше той – е щял да продължава да си се занимава с онова, което умеел, и нямаше да го има първи март четиресет и първа, поради което нямаше да има и девети септември четиресет и четвърта…“

==

Ето го конспекта на шестте тома, първият от които излиза на 20 март 1984 г., когато тогава белетристът все още се чувства като „историк наивист“. Строгият свят на „голямото изкуство“ трудно приема рисунъка на Русо Митничаря, вероятно класически настроените читатели също отначало ще се дистанцират от умението на Христо Карастоянов да превръща подобието на хаос в политическия живот в трагична картина на разкъсващата се от противоречия нация. Може би най-хубавото е, че всяка страница от шестте романа поражда у нас желание за диалог, за спор. Нито за секунда не скучаем. Чак сега, когато сядам пред компютъра се замислям, че „Т като Ташкент“, книга, която изгълтах за една нощ, съдържа огромна информация, че тя доизгражда тезите на писателя, като ни издига (или срутва) на ново за поредицата стъпало.

==

Действието се развива в месеците около смъртта на Сталин, когато болшевишката система е чудовищно разтресена, и се трансформира от пролетарска гилотина в злокобен „обикновен социализъм“, но това е и възможност да огледаме цялата гибелна логика на озоваването ни в тази критична точка. Всъщност един от водещите „герои“ на сагата, полицаят-диригент на историческата неизбежност Никола Гешев (я, главният прокурор на Бойко му е взел презимето!), внезапно изниква, преобразен в хем пародийната, хем застрашително реална фигура на руския гражданин Николай Християнович Рошчин, който ще разкрие много тайни на жадния за информация журналист Любомир Попов, който пък – претоварен с информация, достойна за съвършената теория на конспирацията – ще изчезне на връщане от далечния Ташкент, приютил българските исторически архиви и техния диаболичен пазител.

==

О, само над колко сложни дилеми ще трябва да разсъждаваме, след като осъзнаем, че „лекото четене“ се е превърнало в куп почти нерешими ребуси, изтезание за ума и за усещането ни за историческа логика! Първият и най-труден въпрос е дали наистина в България е имало и продължава да има гражданска война? Веднага в съзнанието ни изниква кървавата вакханалия в съседна Гърция (в нея болшевиките ще замесят и нас!) – достатъчно е да прочетем романа „Братоубийците“ от Никос Казандзакис. След това ще потънем в темата за ролята на анархизма в събитията – откъде идват парите на Гео Милев за луксозното списание „Пламък“? Що за човек е Найден Шейтанов и има ли някаква „руска следа“ във влиянието му? Ами темата за отсъствието на Иисус Христос сред паноптикума от трескаво изникващи образи в поезията на Гео Милев – да не пропуснем, че накрая в „Дванайсетте“ на Александър Блок Спасителят се появява “в снежни бисери обкичен и с венец от бели рози“.

==

Въпросите се сипят като лавина: що за фигура е Кимон Георгиев, мотор на три преврата; диктаторът Стамболов прилича ли на някой съвременен негов двойник; оправдана ли е кървавата разправа на македонските четници със земеделеца; какво предопределя страха, който тегне над всички съсловия в България; защо болшевиките се оказват истински, а българският фашизъм е „менте“? Христо Карастоянов виртуозно разобличава митове и с удоволствието на лукав пакостник създава нови. Осъзнаваме, че Гешев е витрината на обраслото с фантасмагории минало, а истинските полицаи на Царството са Пане Бичев и Петър Амзел. Няма как да не се запитаме защо същия този Гешев е сред мъжете, понесли ковчега на Дядото (Димитър Благоев) ? И разбира се, историкът наивист от началото на сагата вече напълно е изчезнал.

==

„Т като Ташкент“ е хем сатира, хем хиперреалистичен документ за епохата на разюздания болшевизъм. И накрая сме като ударени от мокър парцал, когато осъзнаваме как ужасяващо робуваме на стереотипи: „Червен терор, бял терор… това са глупостите на баш терористите… Няма два чешита терор, комсомолец! И главно защото и в двата случая има десетки невинни жертви, точно както и в двата случая водачите се отървават невредими… А невинните жертви се превръщат в статистика, която се развява по площадите и кинохрониките от временните победители. Казват, че историята се пишела от победителите. То че е така – така е – но по-важното е, че колкото се пише, толкова се и зачерква. Идват подир туй следващите победители, пишат и зачеркват, докато самата история се стопи в мътилката на забравата.“

==

Този „Николай“ сякаш продължава монолога на Началника от пиесата на Георги Марков „Комунисти“: „Народ няма! Не е имало и няма! Има някакво географско пространство, населено от индивиди, самосъхраняващи се егоисти, хищни животни, които се дебнат един друг цял живот, и тук-там като остров някой, който се опитва да намери Бога. Или ще ми кажете, че народ – това е вашето чувство за отговорност пред другите. Позволи ми да ти кажа, че това е патологична идея, която се явява в главите на неосъществените хора, да! А свободата? Това е втората най-безсмислена дума, която има в речника! Никой никога не е бил свободен! Вашите философи са го казали, животът се движи от противоречията. Човек никога не може да се освободи от тях, остава вечен роб! Каква свобода?“

==

Христо Карастоянов, зевзекът, ироничният летописец, отговаря на предизвикателствата. Той се опитва да насочи трескавите ни мисли към зачеркнатите пасажи от историята, да прогони „мътилката на забравата“, не се плаши да греши, да се увлича, затова всъщност наистина се оказва свободен. И да, по своему търси Бога - “момченцето, което си играеше на Бог“ от румънеца Дан Лунгу или „детето Бог, което си играе“ от невероятната проза на Красимир Димовски, с която в някой от следващите четвъртъци непременно ще се срещнем.

==

==

А сега да прескочим в селенията на съседите ни от Север, които отдавна са се отървали от балканския комплекс за малоценност и затова литературата им триумфално шества по света, разбира се, придружавана от одумките на неолибералите, на които никой никога не може да угоди. Естествено, имам на ум печално известния донос на френската лява журналистка Александра Ленел-Лавастин „Забравеният фашизъм. Йонеску, Елиаде, Чоран“, книга, която в наши дни е на особена почит. Разбира се, румънката Марта Петреу й отговори по достойнство, но всички те, измъкналите се от лапите на болшевизма свободни духове, също като Христо Карастоянов, като Алек Попов, като Милен Русков и още няколко достойни нашенци, имат самочувствие.

==

Това се отнася и до най-модерните румънски покорители на европейското и световното литературно пространство: особено са ми скъпи вече споменатият Дан Лунгу, Ана Бландиана, виртуозът Матей Вишниек и, разбира се, титанът Мирча Картареску с двете модерни библии „Ослепително“ и „Соленоид“ – бисери в каталога на великотърновското издателство „Фабер“ и върхове в творческата биография на професора по история на българската литература, талантливия белетрист Иван Станков. Преводаческият му подвиг е съизмерим само с постиженията на Иглика Василева в представянето на Джойс, на Даръл и на Вирджиния Улф, на Кирил Кадийски и на Красимир Кавалджиев, на Любомир Илиев, нашият Вергилий сред класическата и модерната немскоезична литература… Изисква се огромна култура дори само да проникнеш във вселената на Картареску, пренаселена с биология, физика и химия, неврология, психиатрия, теология, семиотика,у та даже и квантова механика.

==

Признавам, че повече от година се борих с трите части на „Ослепително“ – „Лявото крило“, „Тялото“ и „Дясното крило“, появили се първо поотделно в издателство „Парадокс“. Според мене, прозата на Картареску спокойно може да издуха словата на повечето нобелисти от Сол Белоу насам, но какво да се прави – понякога пиететът на читателите е много по-важен и по-съществен от наградите. Румънецът ни потапя в мистерията на живота и на смъртта, в тайните механизми на обществата. Той успява да възпроизведе „смазващата архитектура“ на битието, да вплете историята на страната си в световния летопис, да „надигне безсрамно каменните фусти на музите“, да вплете историята и сънищата в „безсрамна оргия без граници“ и да превърне мръсните потоци на паметта в „ослепително“ зрелище на човешкото падение и величие.

==

В новия роман „Соленоид“ Картареску отива още по-далече. Критикът Флоран Жорж отказва да се сдържа и се провиква в авторитетното френско издание „Светът на книгите“: „Соленоид“ е най-великият сюрреалистичен роман, писан някога.“ Няма да ви лъжа, пък и знам, че няма да ми повярвате, ако река, че съм изчел всичките 750 страници. Имам особен избор на „книги за бавно четене“, предназначени за лятната почивка. Сред тях задължително са най-нашумелите криминалета през годината (вече съм отделил току-що представения от „Колибри“ световен бестселър на Жоел Дикер „Загадката на стая 622“ в съвършения превод на винаги безупречния Красимир Петров). Ще тежат в куфара, заедно с Картареску, но какво да се прави!

==

Първите десетина страници на „Соленоид“ са посветени на борбата на безименния разказвач с въшките. Той, несполучилият писател, летописецът на призрачния и непонятен Букурещ, учителят по румънски в кварталното училище, ще купи запусната къща, построена от изобретателя на соленоида, на онази, сравнима с изобретението на Франкенщайн, магнитна намотка, която има свойството да освобождава предметите и хората от мощта на гравитацията. Най-близката му жена е негова колежка, участничка в секта, изследваща „институциите на болката“ – гробища, морги, болници… Картареску гениално ни внушава страха, че отвъд света, „конструиран от най-обикновени материали“, „някой те гледа интензивно, че ти си негова плячка и че бавно се приближава към теб по хилядите свои лепкави нишки“, той издиша чрез неповторимото съчетание на думи и образи усещането за „безнадеждна самота“, повдига реалността на над-екзистенциално равнище и така продължава започнатото от Кафка, от Бруно Шулц, от сънародника си Йонеску, като извежда отново на сцената „носорозите“, изгражда парадоксална концепция за миналото и за паметта.

==

Последното изречение, което прочетох, дълго време ще ме държи настръхнал, сякаш без да ща съм попаднал в изпълнената със забранени апокрифи пещера на съвременния Али Баба: „ Колко ли много трябва да са страдали онези хорица с глави на големи хора върху криви тела на рахитични деца, колко омраза, непоносим гняв и отчаяние трябва да са чувствали: защо тъкмо те? Защо е трябвало да живеят в ада, лишени от надежда като осъдените навеки, в единствения живот, който им се дава на земята?“ Не знам защо, но инстинктивно веднага посегнах към конгениално преведените от Стефан Гечев „Песните на Малдорор“ от Лотреамон и усетих как всъщност духовете на прокълнатите носят странна надежда в този всъщност лишен от соленоид свят, в който над реалността, над блатото ни издигат възвишени умове, благословени да сеят в душите ни и смут, и надежда – все от някаква различна за недарвинистите Висша сила, която открихме и при Силвия Томова, и при Христо Карастоянов, но тя ни покорява посредством всеки излязъл изпод перото на Картареску ред, а гърми в прозата на един от най-великите белетристи и мислители на 20-и век: нобелиста Сол Белоу, за когото цитираният вече от мен Георги Марков казва в едно есе: „Ала знам със сигурност, че той е от малкото съвременни писатели, които обичам да чета и които за мен са създателите на красотата и на мистерията на съвременната литература.“

==

==

Заради непримиримостта си към тоталитарната принуда, Белоу беше скрит от погледите на жадните на истина български читатели. Само „Народна култура“ успя да ни намекне за значимостта му с превода на повестта „Не изпускай деня“ в библиотека „Панорама“ през 1974 г., превод на Ирина Калоянова – Василева. Белоу получи „Нобел“ и „Пулицър“ през 1976 г. за „Дарът на Хумболт“ (надявам се скоро издателство „Лист“ да ни дари и с този шедьовър ). Единствен, три пъти е печелил Националната награда за художествена литература, е през 1990 г. приживе получи медала на Националната книжна фондация за отличителен принос към американската книжовност.

==

Основанието на Шведската академия е „смесица от богат пикаресков роман и фин анализ на нашата култура, от забавни приключения, драстични и трагични епизоди в трескава последователност, осеяни с философски беседи, разработени от коментатор с остроумен език и проникновено вникване във външните и вътрешните усложнения, които ни карат да действаме или ни пречат да действаме, и това може да се нарече дилемата на нашата епоха“. Съвършено обобщение, особено подходящо за вече познатия ни епичен роман „Приключенията на Оги Марч“ (Филип Рот определя този шедьовър като „най-важната книга, публикувана на английски през втората половина на 20-и век“) и настолния ми любимец – лебедовата песен на Белоу „Равелщайн“, в който препатилия философ скептик Ейб Равелщайн е прототип на преподавателя в Чикагския университет Алън Блум, мяркат се и образите на консерватора Лео Щраус, на Мирча Елиаде, превъплътен в юнгианеца Раду Грилеску.

==

„Понякога ми се струва, че когато хората говорят за смъртта на романа, всъщност имат предвид, че вече няма значими личности, за които да се пише“, споделя Белоу. Е, той винаги намира тези значими личности и успява да представи тяхната безутешна самота и обречената им, но непримирима борба за хуманност в бездуховния модерен свят. Критиците го отъждествяват с доктора по философия Моузес Херцог, но самият Белоу се чувства по-близък до Юджийн Хендерсън от „Хендерсън – кралят на дъжда“. Той е от кохортата на онези свръхталантливи еврейски писатели, които – като Филип Рот в Америка, Исаак Башевис Сингер в Израел, ако щете, като Василий Гросман в Русия – изследват генезиса на „мащабните лудости през 20 век“. Скромното ми убеждение е, че Белоу е „най-навътре в материала“.

==

Издателство „Лист“ и блестящата преводачка Боряна Даракчиева ни помагат да почувстваме проникновението и неповторимостта му. „Херцог“ е и лесен за възприемане, и труден за осмисляне роман. Любителите на Ъпдайк и на Джон Чийвър ще разпознаят техния събрат, а почитателите на „Синдромът Портной“ и на тъжния и жлъчен хумор на Уди Алън ще се възхитят от способността на Сол Белоу да надгражда познатото. „Херцог“ е и пародия на класическия епистоларен роман, и поредното пикаресково приключение на оплел се в мрежите на емоционалната, сексуалната и политическата безпомощност доктор по философия, който също като Кандид на Волтер се надсмива над привидното съвършенство на нашия свят.

==

Огромната ерудиция на Белоу е втъкана в иронична плетка, която представлява почти невъзможен за нареждане пъзел на илюзиите и надеждите, с които са живели интелектуалците, сблъскали се в безцеремонността на тоталитаризмите. Към „Херцог“ изглежда неприложима представата за добрите в Рая и лошите в Ада, а за безразличните както си ги представят Алберто Моравия и Силвия Томова – в затвора на вечното лято). Херцог носи в себе си възрожденския патос на Джордано Бруно и на Джанбатиста Вико, скептицизма на Шопенхауер и цинизма на Ницше (макар да го презира), той пише писма до живи и мъртви авторитети, писма, които никога няма да изпрати, писма, изпълнени с убийствена ирония и с непобедима печал.

==

„Виждам как тълпата нахлува в дворците и в църквите и плячкосва Версай, тъпче се със сметанови сладкиши или облива с вино пишките си, облича се в пурпурно кадифе, граби корони, жезли, кръстове…“ Романът „Херцог“ наподобява жив музей на човешките химери и илюзии, отказва да схване „християнската и фаустовската идея за света“, определя се като „евреин, реликва, както гущерите са реликва от великата ера на рептилите“ (не забравяйте че, според теорията на конспирацията и нейния гуру Дейвид Айк рептилите са истинските господари на земята и проектанти на новия световен ред).

==

Очертава се страхотен интелектуален двубой – Томас Ман срещу Белоу, но не съм сигурен дали накрая двамата няма да си подадат ръка в подножието на „вълшебната планина“, защото няма съмнение, че „човешката душа е амфибия“, както казва Херцог, и тя успява да изплува след всяко жестоко изпитание, макар и все по-смъртоносно наранена. В крайна сметка, сред „дивата енергия на глутниците от братя, от войници, от изнасилвачи“, „мечтата на човека, колкото и да я отричаме и да се съмняваме в нея, е животът да се изпълни със смисъл. По някакъв непонятен за нас начин. Преди смъртта. Не ирационално, а непонятно осъществяване. Пощаден от тези тромави полицаи пазачи, получаваш последен шанс да познаеш справедливостта. Истината.“ Болшевиките се опитваха да ни я отнемат. Днес не сме кой знае колко по-обнадеждени. Но продължаваме да търсим и да се лутаме. Из безкрайните коридори на лабиринта на словото, където повечето „гласоподаватели“ се задоволяват с чистото развлечение и с „мъдростите“ на Иво Сиромахов и на Тошко Йорданов, дирим следите на преминаващата от поколение към поколение изстрадана мъдрост, която интелектуалните нихилисти, яхнали метлите на разрушението, се опитват да разпилеят. Но никой не е в състояние да изгори всичките съкровища, завещани ни от Александрийската библиотека.

==

==

Щом сме доживели 20-те години на 21-и век, няма как да не се озовем на „Утопия Авеню“. Трябва горещо да благодарим на издателство „Прозорец“, че ни разведе из невероятно многоцветната вселена на Дейвид Мичъл. Пътувахме през времето и пространството с „Облакът Атлас“, попаднахме сред „Хилядите есени на Якоб де Зут“, вмъкнахме се в тайнствения „Слейд Хаус“, надникнахме в “Написано в сянка“, не спахме нощи наред с главоломните приключения на героите от „Часовници от кости“.

==

Преводачката Петя Петкова като че ли се е сраснала с пълноводната река от образи и състояния на границата между реалността и фантазията, характерна за Мичъл, и сега изпълнява поредната си трудна задача за издателство „Сиела“ – да намери ключа към новото предизвикателство на 52-годишния английски белетрист и да ни разведе из изпълнения с нихилизъм и с полуанархистичен бяс свят на шоубизнеса.

==

Мичъл е живял и работил осем години в Япония, може би затова някои критици го наричат „европейския Мураками“ (е, не че японците не подозират европейската същност на автора на „Кафка на плажа“). „Още като дете знаех, че искам да стана писател – споделя Мичъл. – Но в Япония, където живях от 1994 година, изключително много се отдалечих от това намерение. Вероятно бих станал писател, независимо къде съм живял, но все пак си задавам въпроса какъв точно писател бих станал, ако живеех в Лондон, в Кейптаун, на нефтена платформа или в цирка? С книгите си отговарям на самия себе си.“

==

И ако сред многото екзотични герои в предишните романи завоите на виртуозно изплетената фабула прикриват поуките от самопознанието, през 2021 г. откриваме колебанията и страховете на днешния доста сбъркан в представите си интелектуалец в сътресенията, произтичащи от появата на лондонската сцена на четворката от „бандата“, утвърждаваща себе си сред тътена на сексуалната революция, сред потоците от сперма и дрога, заливащи един опитващ се да забрави ужасите на двете чудовищни войни свят, който много прилича на нашия, макар ние да тръпнем сред уж мирна изнемога и вместо сексуални авантюри да преодоляваме последиците от принудителна изолация.

==

Барабанистът Питър Грифин и басистът Дийн Мос, китаристът Джаспър де Зут и певицата Еф Холоуей са индивиди, чужди на анархистичния свят на неистовия шотландец Ървин Уелш, който е само с десет години по-възрастен от Мичъл. Уелш никога не се е интересувал съществува ли душата, неговото препускане през живота е „гавра“, „порно“, „престъпление“, съвсем по законите на разграждащия постмодернизъм. И Мичъл си задава фаустовския въпрос дали тази проклета душа не е плацебо „бебешко одеалце, превръзка на очите, която използваме, за да се предпазим от студената, сурова истина“, но при него героите преживяват болезнен катарзис, преминават през чистилището на Отвъдното, за да ни внушат някаква надежда с музиката си, с желанието си да разберат дали всъщност живеят в истинския свят или в неговото увлекателно описание. Всичките книги, които четем, ни отвеждат до този проклет въпрос, не по-малко труден от Хамлетовото „да бъдеш или да не бъдеш“. Холограма ли сме или реалност? Няма да разберем, но поне ще продължаваме да се чудим, докато могъщите духовни авторитети все по-майсторски ни задават дяволската питанка ребром.

==

==

Започнах с поезия, с поезия и ще завърша. В оформената като съвършено художествено тяло поетична книга „От мен до другото безсмъртие“ поетесата Ива Спиридонова (с активното съучастие на художничката Александрина Валенти, издателство „Библиотека България“) задава по свой, запазена марка начин, въпросите, над които разсъждавам вече непростим брой страници: „Можеш да избираш… от пустота до празнота, / с илюзията, че живеем.“ И: „Човекът, ако има вечност / не мрази непреодолимата си тленност.“

==

Едно от най-силните стихотворения в книгата се нарича „Сила“. Изкушавам се да го цитирам цялото: „Когато разбереш, че има сънища, / в които да изгаряш като в рана / и преболяваш в нечии свят, а тръните / са плод на мисълта ти неразбрана, / тогава пускаш в себе си пустините / от липсващите жестове и думи, / погребващи потока на годините, / които пропиляхме помежду ни. / И чакаш онзи дъжд, отмиващ болките, / и ден, сред който да ги изговориш, /а чудото възможно е дотолкова, / доколкото сърцето да отвориш. / Да проумееш – вените са ребуси - / аз в кода на кръвта ти съществувам. / И да признаеш истината в себе си, / че имаш право да си досънуван.“

==

Досънувани са всички чудеса, които изричат или изстрадват героите на творбите, пуснали в нас пустините от липсващите жестове и думи. Така е както с високоинтелектуалната и изпълнена с иронично възприемане на света проза на Сол Белоу или на Христо Карастоянов, така и с трагичните прозрения на Рада Александрова и на Антония Апостолова, или с „разпятията с различен ръст“, предложени ни от Ива Спиридонова. Разбрала е, че „с немилостива обич само оцеляваме“, и ни предлага елегии за обичта и за болката, в които няма и следа от измамните сирени на евтината любов, а нежността е „оповестена тайна“.

==

„Имай смелост да чуеш как гори светлина“, призовава ни поетесата и допълва: „Не позволявай да не можем да срещнем!“ Макар и в принудителна изолация, макар и с маски, зад които обаче не бива да крием кръвожадни измами, ето че се срещаме – на сцената на голямото литературно „позорище“, в което предразсъдъците, комплексите, миражите изчезват, за да повярваме в поредното, може би не по-малко фалшиво от предишните, зазоряване. Все пак, никой не може да го изхвърли от думите, които ще останат след нас, независимо дали ще се озовем в затвора на Силвия Томова, в Чистилище или Другаде.