Колонката на Георги Цанков: Кирил Кръстев, Красимир Димовски, Кевин Бари, Тома Клер и още

Няма как да не съм щастлив от огромното съпричастие, което срещат публикуваните от мен напоследък текстове: за Цанко Живков, за Алек Попов, за Ани Боянова. Това ми дава надеждата, че българската литература се чете, че сетивата ни за значимите литературни събития не са закърнели. Но съм и невероятно затруднен. Седмици наред осъмвам над книгите, до към 4-5 часа сутринта. На бюрото ми се натрупаха много достойни за представяне творби, а имам напълно човешкото намерение да си дам и месец почивка. Затова ще ми простите, това се отнася и за великолепните автори, че ще бъда пределно кратък и ясен, ще оставя на вас, читателите, да проникнете по-дълбоко в творбите.

==

Важното е да забелязваме не само „венценосците“, а и майсторите на словото, които понякога остават незаслужено пренебрегнати. Ще отделя специален летен четвъртък за българската и преводната поезия, затова нека издателства като „Сонм“, „Жанет 45“, „Парадокс“ и др. не си мислят, че откритията им са забравени. Та нали само новите издания на „Поезия в проза“ от Емил Верхарен, романът „Мъртвата Брюге“ от Жорж Роденбах и трите тома на Фьодор Сологуб, поднесени ни от „Сонм“ са истинска пещера на Али Баба с надвременните си послания.

==

Има и книги, които категорично съм решил да оставя за септември. Те предизвикват и размисли, и вълнения, така че изискват специално внимание. Отсега ще спомена „Софийски разкази“ от Кирил Топалов, издание на „Бард“, разказите на Милко Кръстев „По съвест и други истории“, които задължително трябва да бъдат свързани с великолепната му историческа трилогия „Виното на надеждите“ и с проникновения му роман за близкото минало „Орехова поляна“, епичния роман „Орфей Божественият“ от Павлина Павлова, останали почти непознати за критиката, удостояваща с внимание само любимците си…

==

Но днес, тук е мястото да споделя своето възхищение от културно събитие с непреходно значение, подготвено от издателство „Лист“. Внушителната „История на изобразителното изкуство“ от Кирил Кръстев е чудо на полиграфията, радост за очите и за всичките ни сетива. От художественото оформление на Милена Вълнарова, през редакторите Гергана Димитрова и Елена Кръстева, та до усилията на Централния държавен архив и на Националния литературен музей (там се съхраняват архивните масиви от литературното наследство на Кирил Кръстев), с помощта на научните редактори, на екипите на Националната галерия, на Софийската градска художествена галерия, на Националния археологически музеи и на още много благородни хора е постигнато съвършенство, което ще достави духовна наслада не само на нас, но и ще предаде на наследниците ни есенцията на художествената култура, която по нищо не отстъпва на най-значимите световни образци.

==

==

Разбира се, цялото начинание си има диригент, изумителен, бих казал, и това е писателят, продуцент и преводач Иво Милев. Изследването му „Животът и смъртта на Людмила Живкова“, романът „Случаите на инспектор Тюхчев“, вдъхновените му преводи на Хуго фон Хофманстал, Георг Тракъл, Фридрих Хьодерлинг и Дюренмат са доказателство за умението му да вижда и да създава прекрасното, да открива скритите връзки между съвремието ни и миналото, да се стреми да участва в автентичното пресъздаване на духовната среда, която ни обгражда.

==

През 2014 г. той, заедно с покойния вече Цветан Марангозов и с Георги Господинов подготвиха за издателския център „Боян Пенев“ (към Института за литература) тома „Манифести. Статии. Есета“, в който представиха непознатия за широката публика млад авангардист Кирил Кръстев с блестящите му художествени открития, направени от 1922 до 1939 г. Попълването на белите петна в културното ни наследство се осъществява много бавно и непоследователно, отлагаме променящи пейзажа на изящното слово срещи с изгниващите по архивите произведения на Димитър Шишманов, на Любомир Лулчев, на Чавдар Мутафов, дори на доктор Кръстьо Кръстев… Напълно сме изоставили посланията на богата политемигрантска литература, липсват ни изповедите на десетки премълчавани и забранявани през петдесетте години болшевизъм творци, но това е друга тема… Важното сега е стореното от Иво Милев.

==

Оказва се, че през 20-те и 30-те години на 20 век, дори в дълбоката провинция, в случая в ямболското гимназиално списание „Кресчендо“, с вещина се е говорило за авангардните течения в изкуството, обсъждали са се постиженията на архитекта Корбюзие и на дадаиста Тристан Цара, Гео Милев е превел специално за ямболските си приятели стихове от Ричард Демел и от Аугуст Щрам (кръвта вода не става – не случайно този град даде на съвременния ни духовен живот дарования като Георги Господинов, Христо Карастоянов, Любомир Котев).

==

Горещо ви препоръчвам да потърсите в „Книжен пазар“ екземпляри от есетата на Кирил Кръстев, за да прочетете безсмъртните му есета „Съвременната любов“ и „Последният Париж“, да се възхитите от новаторския му „Опит за естетика на киното“, предшествал дори откритията на големия теоретик на масовата култура Зигфрид Кракауер. Но сега имаме рядкото щастие да се потопим в първата „История на българското изобразително изкуство“.

==

Кирил Кръстев не е успял да я събере в един том, но през целия си живот той е създавал портрети на големите ни художници, търсел е тенденции, откривал е неосъзнати от другите ни изкуствоведи новаторски сияния. Наскоро се появиха и критическите статии от художественото наследство на друг бележит живописец и есеист – Сирак Скитник; братът на покойната вече Милена Бойчева – Ясен Бориславов, без да получи помощта на издател, сам е сторил необходимото да държим в ръце „Следите на скитника“, 330 неизвестни страници от първия директор на Националното радио, артистичния секретар на Народния театър, председателя на дружество „Родно изкуство“.

==

Все още остават в небитието невероятните художествени изследвания на Андрей Протич „Петдесет години българско изкуство“, „Новото българско изкуство“, „Същност и развитие на българската църковна архитектура“, които биха правили чест на всяка уважаваща се световна култура. Да не говорим, че променящите представите ни за Третата българска държава и за културния и личния живот в нея дневници на Протич навярно никога няма да се измъкнат от задръстените с воплите и разкритията на принудени да заглъхнат гласове.

==

Несъмнено най-значимият продължител на делото на хора като Сирак Скитник и Кирил Кръстев е професор Димитър Аврамов, без чиито открития истината за противоречията в културния ни живот и за богатствата на българското художествено въображение би била непозната. През месец-два изваждам някоя от книгите му и непрекъснато откривам нови и нови прозрения, които могат да отворят неочаквани пътища за интерпретация както на тоталитарните манипулации с творчеството, така и ярки портрети на свободни интелектуалци – „Летопис на едно драматично десетилетие“, „Етюди върху модернизма“, най-вече „Естетиката на модерното изкуство“ са монографии, категорично надминаващи по дълбочина и мъдрост обобщенията на прехвалени съвременни световни изкуствоведи.

==

От такъв калибър е и „История на българското изобразително изкуство“ на Кирил Кръстев. Неговите пионерски тези за Българското възраждане при Асеневци и наблюденията му за Търновската книжовна школа, както и аргументите му за Възраждането при цар Иван Александър са без аналог в родната теория на изкуствата. Кръстев пише увлекателно, бих казал – с дуенде. Словата му за Борис Георгиев и за Иван Милев са не просто незабравими портрети, те са поезия, която се прелива в багрите на преоткритите картини. Наблюденията на Кръстев за постиженията на кръга „Родно изкуство“, за новаторите от 30-те години са забележителни.

==

Той умее да разкрива връзките между първомайсторите на четката, но и да откроява индивидуалните им постижения. Съвременните изкуствоведи могат само да се поучат как истинският откривател на големите художествени истини пише ясно, с душа, без излишни емоционални изблици, но и без бездушно мъгляво теоретизиране. Трудно ми е да изчисля колко са великолепните цветни репродукции, но във всеки случаи те са повече от 500 – истинска величествена изложбена зала, която получаваме в домовете си, заедно с вещото тълкувание на културните закономерности, изпълнено от съвършен познавач и на изкуството, и на духовността.

==

И накрая, няколко думи за жизнения път на този корифей на есеистиката и на изкуствознанието. Роден е близо до морето, в Бургаско, през 1904 г. Завършва философия в Софийския университет и специализира изобразително изкуство в Париж. През 1922 г. създава списание „Кресчендо“ в Ямбол. Редактира библиотека „Знание“, а след това и „Съвременно изкуство“, „Реалистично четиво“. Желан сътрудник е в „Литературен глас“, в „Слово“, в „Златорог“ и във „Философски преглед“. Неговите „Спомени за културния живот между двете световни войни“, издадени през 2019 г. от „Ера“ все още могат да бъдат намерени в съкровищницата на книжнината в София, книжарница „Български книжици“.

==

От ученика му Димитър Грозданов научаваме, че в последните си години Кирил Кръстев е имал сериозни финансови проблеми. Наложило е да се раздели с безценни картини от богатата си колекция. Бил е близък с Жорж Папазов, ходил му е на гости във Франция, автор е на най-значимата монография за художника. Поклонник на нежния пол, ръбат, винаги готов да спори и да отстоява възгледите си, след кончината му през 1991 г. на 87 години остават много неизвестни за личния му живот, както и навярно изгубени негови произведения. Затова стореното от издателство „Лист“ и от Иво Милев има особена стойност: то е неоценим дар за изпитващите пиетет към красотата съвременници, които обичат понякога да се скриват от озъбената и настръхнала действителност в приказния, но и магически свят на изкуствата.

==

Да останем в него със следващите заглавия, които съм подготвил за днешната ни среща. Припомням уговорката, че ще ги представя сравнително немногословно, не защото не заслужават задълбочен анализ, а защото се страхувам, че мога да пропусна книги, които биха се оказали близки до вашето светоусещане, до чувствителността ви. Още в началото си поставям самоограничение – десет заглавия, седем български и три преводни. Продължението на този „книжен четвъртък“ планирам да ви предложа следващата седмица. То не се знае, разбира се, тъй като в неделя отивам на втора имунизация и човек трябва да е подготвен за всякакви изненади. Но непременно бих искал да напиша разсъжденията си за онова, което очаквам от голямата журналистика, още повече, че съм натрупал богат материал.

==

А сега, за да не е необходимо да ви измъчвам с досадни обобщения, ще започна с една пиеса, която спечели всеобщо внимание, заслужени награди от зрители и критици, пиеса, която дори със заглавието си казва най-важното за нашето време и за съдбите ни. Елена Телбис е съвсем млада, трийсетгодишна търновска болярка. За мен тя изгря в чудесния филм „Каръци“ на Ивайло Христов. На въпроса как би обяснила на петгодишно дете това, което създава, тя отговаря: „Правя се на различни хора и разказвам истории“. И на екрана, и на сцената, и с перо в ръка това изкуство да се превъплъщава и да открива най-важното за съвременниците си великолепно й се отдава. Затова и спектакъла на същия този човек-оркестър Ивайло Христов „Боклук“ в „Театър 199“ вдигна толкова шум, получи наградата „Аскеер“ за най-добро представление през 2021 г., накара хората да преглътнат страха си от пандемията и да участват активно в пререканията между сестрите Касиопея, Андромеда и Вероника в апартамента на току-що починалата им майка, където – въпреки натрупалите се през годините противоречия и омрази – се събират, за да изнесат „боклука“, непотребните на пръв поглед предмети и спомени, без които вярват, че ще заживеят по новому.

==

Оказва се, че Уилям Фокнър е абсолютно прав: „Миналото не е мъртво. То дори не е минало.“ Негова е и друга страшно важна сентенция: „Този, който познава греха само с думи, не знае нищо за спасението, освен само на думи.“ Тази истина е кардинално важна за нашата епоха, за нашите нрави, за слепотата ни както за греховете, така и за пътя към спасението. Младата Елена Телбис е успяла да надари героините си именно с прокълнатата добродетел да не загърбват неудобните истини, да превръщат разговора между глухи в постепенно разбуждане на емпатията. Разбира се, тръгваме от съпоставката с Чеховите „Три сестри“, но общото на нашите дами с тях е само умението на онази чародейка, която успява да бръкне в душите им, да изкарва от там скритите страхове, комплекси, плахи надежди…

==

Сестрите на Телбис не мечтаят за Москва, едната от тях дори почти е покорила света, разделят ги не разстоянията, не провинциалните комплекси, а изгубената способност за пълноценно общуване, екзистенциалната самота, която толкова ни учудваше във филмите на Бергман и на Висконти, създадени в общество, което за нас олицетворяваше финансовата и духовната свобода. „Искам да чувствам някакви неща, а не просто да си внушавам, че ги чувствам, искам наистина да ги чувствам, искам децата ми да растат с щастлива майка, а не с такава, дето се преструва на щастлива!“ Постепенно преструвките изчезват и в езика на героините, и в постъпките им, но наистина е ужасно трудно да се измъкнеш от черупката, в която доброволно си се затворил, да се обезопасиш от манипулациите на медиите и на политическите Сирени, да общуваш не само чрез интернет, а с хора, на които безрезервно вярваш – лице в лице. Наистина страшно много боклук има за разравяне, но внимавайте – сред боклука се намират и неподозирани съкровища.

==

Ще ги откриете в томовете с разкази „Жираф в чашата“ от Николай Ценков (издателство „Колибри“, с поредната чудесна корица на Дамян Дамянов) и в „Кутия за спомени“ от Константин Петров (издателство „Жанет 45“ , художник Димитър Келбечев). Не е далеч от тях и посланието на полиграфическото и художествено бижу „Линия девет, или когато пресъхнаха чешмите“ от Теодора Николова, чиято оформителка Мила Янева – Табакова е постигнала изумително въздействие (и тази книга е от бездънния портфейл на „Жанет 45“). Николова е сътворила поетичен сън в проза, в който се смесват картини от гениални филми, лични спомени, фантазии. Тя е изтъкала пъстрия си вълшебен килим от фрагменти, в които участват Бергман и Андре Мороа, Варгас Льоса и Ролан Барт, Казуо Ишигуро и Мишел Турние, но не като натрапващи ни се примери за натруфена ерудиция, а като тъжни и красиви видения в съня на съвременница, съхранила в книжарничката на душата си съкровени видения, които „изведнъж се превръщат в твоя живот, в твоите дни и нощи, в твоите радости и прозрения, и неразбирания и чудения“. Това откровение с любими приказки и превърнали се във вечни спътници литературни герои се чете за не повече от половин час, но остава в съзнанието завинаги, защото Теодора Николова талантливо е уловила в мрежите си „линията, която свързва всичко“.

==

==

С лек финт се прехвърляме към магическата „Кутия за спомени“ на Константин Петров. Христо Карастоянов надниква и възкликва: „Великолепен език, отлично изтеглени сюжети и заковани поанти“. За сближаването с автора на чудесни детски романи и пиеси, сценариста на филми и на забавни предавания ще ни е необходим малко повече от час. Всичко започва с една грамота, която е получил през 1964 г., когато е бил на единайсет години – тогава е преплувал Дунава. Значи сме връстници и кутиите ни със спомени доста си приличат. Само че аз не съм сигурен дали бих могъл разбираемо за днешните тинейджъри да разтворя моята, а Константин Петров несъмнено се е справил брилянтно с трудната си мисия.

==

Помагал си е с избелели снимки от далечните години – на предмети, на банкноти, на корици на любими книги, но е успял да приюти във вълшебството на спомена и изгубеното, неизживяното, заплашително униформеното, а и красивото, неподвластното на идеологическото насилие. Как звучи само утопичната, забавна приказка на Николай Носов за „Незнайко в Слънчевия град“, когато се сещаме, че за да ни „предпазят“ от западното влияние, болшевишките „приятели на децата“ превърнаха Пинокио в Буратино, преместиха Страната Оз, преименуваха Винету в Сина на Великата мечка…

==

Константин Петров споделя възхитата си от героя Джак Бърдън на „Цялото кралско войнство“, шедьовъра на американеца Робърт Пен Уорън, поднесен ни като пример за гнилите нрави в страните на жестокия капитализъм. Но въпреки пакостната ръка на цензурата, ние откривахме близостта си с Колфилд, „спасителя в ръжта“, с бягащия заек и с кентавъра на Ъпдайк, с пътуващия проповедник на Колдуел и с чудаците от „Улица „Консервна“, в чиято чест сега бившият затворник, зевзекът на Созопол Савко Калата е издал поредния си увлекателен животопис „Созопол, улица „Рибарска“ (издателство „Лексикон“).

==

Константин Петров пише леко, забавен е, но новелата му „Картофени нощи“ е повече от емоционално прощаване с доброто и злото в миналото: на фона на внушителния портрет на Ленин и на редовно обираните стотинки от езерцето при Братската могила в Борисовата градина (тогава – Парк на свободата) някак неусетно се разгръща непознато за Флобер „възпитание на чувствата“, което ни превръща едновременно в загубено, но и в отнасящо се скъпернически към понякога жалките, а понякога и съкровените си истории.

==

==

От друга гледна точка наднича към нашето време Николай Ценков в „Жираф в чашата“. И докато в автентичната и невероятна изповед в интернет на живелия 55 години, 7 месеца и 19 дни джазмен Васил Пармаков, увековечен в разказа на Константин Петров „Самотният пианист“, звучи стонът: „Всичко боли… Не се крепя. Убиха ни. Или пък ние се убихме…“, Ценков с почти документална точност ни връща към заседание на Политбюро на ЦК на БКП, състояло се на 26.3.1963, посветено на вредата от „така наречените купони“, от пошлостта на „джазовата музика и на извратените танци“, след което създателят на първия на Балканите джазов оркестър (през 1942) Асен Овчаров, преминал през концлагерите, но за щастие избегнал ужасяващата участ на Сашо Сладура и на стотици като него, е поканен в кабинета на болшевишкия министър, за да се опита да обясни на чугунената глава каква е магията на джаза.

==

Николай Ценков сега свободно изрича на глас онова, което тогава си е помислил Овчаров, останал до края на живота си преподавател по акордеон в Музикалното училище в Пловдив: „Наричайте ни както искате – подпирачи на кьошета, упадъчни елементи, бивши хора, но зад мимолетната ви власт, от другата страна на вашите сдъвкани и нищо незначещи думи, другарю министър, са нашите неуловими мигове на щастие.“ За „неуловимите мигове на щастие“ разказва колоритно момчето, израснало през годините на прехода - с шумотевицата на ъгъла между „Патриарх Евтимий“ и „Фритьоф Нансен“, където се намираше знаменития „Кравай“, с неуловимата за безразличното око красота на „галерията за неудачници“ на улица „11 август“, но вече и с телепатичната връзка между тези топоними на душата и хипарската кръчма „Моргенщерн“ в Седми виенски район, където въображението на събеседниците внезапно ще съживи Джими Хендрикс и Джанис Джоплин.

==

В голямото световно село най-сетне от личен опит установяваш, че никога няма да разбереш „нещата в цялост“, че „съвършенството е по принцип недостижимо“, но същевременно, ако си обречен да извършваш „единствено възможни неща“, по-добре ще е да скочиш в движение от возилото на въображението си. Цензурата вече не е страшна, борбата с автоцензурата и с новите идеологически принуди са предизвикателства, които до голяма степен променят и сюжетите, и внушенията в изкуството. Но все повече зрители, читатели и творци осъзнават, че разрушението заради играта не води до никъде, затова хлапетата от Созопол от едноименния разказ на Ценков вярват, че „градовете обичат да се връщат към зачатието си, както и ние самите“, въпросът е дали го правим, за да изринем боклука или за да се самозалъжем и да се опитаме да се изтъкнем.

==

==

„Ела и ме спаси“, звучи страстният апел на Емилия Милчева в нейния том с разкази „Ела и ме спаси“, отново издание на „Жанет 45“, този път обгърнато в баладичната атмосфера на художничката Неда Ангелова. Втриса ме само която си помисля, че щях да пропусна тази книга, ако не бях се заслушал в проникновения разговор на белетристката с водещата на сутрешното предаване по радио „Дарик“ журналистка Пролет Велкова, която приютява и мене в рубриката „Арт ревю“ всеки четвъртък. Емилия Милчева е работила в БТА, в „Труд“, в „Класа“, в доста популярни сайтове, в телевизия BIT, а сега се подвизава в „Дойче Веле“ и в онлайн изданието „Тоест“.

==

Първоначалното ми хрумване беше да оставя книгата и в четвъртъка, посветен на новата журналистика. Но след това размислих и осъзнах, че художествените обобщения в тези разкази и новели са пълноценна, високоволтова белетристика. На пръв поглед всяка от историите може да се възприеме и като страхотен, освободен от лапите на идеологията и на принудата репортаж. Страшното е, че разказаното от Емилия Милчева наистина се случва около нас, но нашите сетива са закърнели за чуждото нещастие, отказват да го възприемат в рамките на цялостната картина на съвременния свят. И същевременно реалните събития са натоварени с мистична сила – погребението на един баща с единствения му костюм и с любимия му фотоапарат не е тъжна жива картинка, а стряскаща среща с Отвъдното и с контактите ни с отиващите си близки.

==

Посещението в онкологията, сякаш говорещият шевролет от 1985, изулият прилежно обувките си мъж, който се е обесил на дървото, и останалите безименни или страдащи герои и антигерои от разказите на Емилия Милчева ни отвеждат към онази зловеща поредица от „малки смърти“, които всъщност са „смяна на животите“. Психиатрите използват електроконвулсивна терапия, трият краткотрайната памет, за да „подредят мозъците“ на изгубилите посоката съвременници, а в автобусите, в хосписите, в домовете на мъжете-насилници и жените-прелюбодейки всекидневно се разиграват невидими за вторачените във вселенските проблеми “интелектуалци и философи“. Сякаш никой не чува и не разбира отчаяния вик „Ела и ме спаси“, защото дори бягството в бленуваната някога Швейцария вече не е спасение.

==

„Неблагонадежните“ са не подгонените от диктатурата на болшевишкото насилие, а от икономическата и бездуховната принуда, в която ключови думи като „Мишо Бирата“, „Луканова зима“ или дори „Движение за Нова България“ са изгубили смисъл, превърнали са се в нелепи клишета на политическия цирк, в който дори завиването на „50 човека с увреждания със стари войнишки шинели“ се превръща в зловещ фарс, олицетворение на абсурдите, сред които се опитваме да се реализираме. Оставам на вас, в предизборната треска, сами да прочетете и да осмислите последния разказ в сборника – „Трима в криптата“. Дали разговорът между бивш кмет, бивш президент и бивше Величество е приумица или наистина е записан на някоя флашка, навярно никога няма да разберем, но заключението, че „няма Голяма новина, няма стипендия за разследваща журналистика“ всъщност е метафора за съдбата ни.

==

Големите новини търсете в романите на Алек Попов и на Милен Русков, на Антония Апостолова и на Керана Ангелова… стипендии за разследваща журналистика няма да има, докато викът „Ела и ме спаси“ на обикновения човек остава без отговор. А и тези, които викат, никак не си помагат, но това е друга тема.

==

==

Тема за „Позорище“ – една балканска клоунада, режисирана талантливо от Добромир Байчев, младия мъж, който победи в десетия юбилеен конкурс за непечатан български роман на „Развитие“ и е носител на наградата за дебют на клуб „Перото“. Неговият бестселър „Глиненият цар“ беше безмилостен поглед към случилото се с българския елит в концлагера „Персенк“, потресаваща игра на шах между жертви и палачи, в която тоталитарното чудовище с лекота разменя местата на играчите. Преди година „Сиела“ преиздаде „Глиненият цар“ с многозначната корица на Дамян Дамянов, а сега художникът намира най-точните изразни средства, за да ни представи другото лице на белетриста, който с „Позорище“ вече излиза не само на балканската, но и на световната сцена.

==

Много пари ще са необходими, за да се създаде филм по тази плачеща на екранизиране история, в която „средностатистическият грък“ Костас Папуляс, непоправим поклонник на Мелпомена, потегля към Скопие, за да опита късмета си и да се превърне във велик режисьор. Свободен е от брачните окови, разполага със скромно, но достатъчно му наследство, само трябва да се пребори с конкуренцията, на пръв поглед – театрална, а всъщност – балканска, изтъкана от шовинистични митове и от епична битка за еврофондове.

==

Смехът в „Позорище“ е коренно различен от този в Мисия „Туран“ на Алек Попов – Добромир Байчев ни приютява под крилото на Ст.Л. Костов и на Нушич, като дяволито намига към Драгослав Михайлович, Душан Ковачевич и, разбира се, към толкова хваления и хуления Емир Костурица. За разлика от толерантните към балканските ритми наши съседи и сънародници, гъркът се отвращава от „мазния и лепкав кич“, но животът все повече го натиква в калта на всекидневието, заринато от боклуци, но осъзнаваме, че всъщност София, Белград и Солун съвсем не са толкова далече от бюрократичния Брюксел.

==

След поредица от трагикомични приключения, театър „Балканики“ се събужда за деня на тържественото откриване. Фоайето гъмжи от гости – актьори, телевизионни водещи, писатели и хора на изкуството, представители на едрия бизнес и политици. Само че всичко това е една грандиозна измама, в сравнение с която „В очакване на Годо“ е „шедьовър на реализма“, също като случващото се в романа на Алек Попов с Туран. Участниците в цирка се събират в ресторант „Лесковачка скара“, без главния виновник, гърка, който – според мълвата – или е отворил рибен ресторант в Кипър, или е забягнал в ЮАР. Поуката – извлечете я сами, но преди това се посмейте на воля.

==

Трябва да се научим да посрещаме с разбиране абсурдния театър, в който активно участваме, и да извличаме практичното и духовното от „позорището“. Само да не си въобразяваме, че случващото се е балканско недоразумение , а да добием самочувствието да го разполагаме сред изгубилия ориентирите си модерен свят, в който всякакви поучителни приказки за ценности са реплики в несъстоялата се пиеса на Костас.

==

==

Щеше ми се да отделя няколко страници на Красимир Димовски, за чието завръщане в литературния ни живот се изписаха потоци похвални слова. Няма съмнение, че томът с „13 невръстни разказа“ „Момичето, което предсказваше миналото“ е явление, а изданието на „Хермес“ с чудесната корица на художника Георги Станков е и духовен деликатес. Страшно се радвам, че появата на тази книга принуди Стойо Вартоломеев да излезе от ролята си на страхотен издател и да си припомни, че е бил сред водещите български литературни критици: „През погледа на детското светоусещане светът на възрастните изглежда различен, объркан и понякога необясним. Може би Бог така го е подредил. А кой е Бог и какви са неговите послания, ще разчетете в тринайсетте „невръстни“ разказа в сборника.“

==

Щедрият към забравените първомайстор на краткия разказ Деян Енев пък признава, че Красимир Димовски е сред най-добрите белетристи от неговото поколение и определя стила на писателя като „немислима смес между писането на Габриел Гарсия Маркес и Андрей Платонов“. Бях готов да добавя и моите наблюдения, но реших да изчакам. От Стойо Вартоломеев разбрах, че талантливият творец и великолепен редактор на куп млади таланти е представил още доста творби, които ще се появят в следващи томове. Искрено се надявам да ни изненада като Кольо Николов, който ни покори с втората си младост в „Котаракът на Рей Бредбъри“. Всъщност, „Момичето, което предсказваше миналото“ е почти преиздание на блестящия дебют на Димовски от 1987 г. „Ние, кавалеристите“. Той вече го надскочи с втората си книга – „Райската градина“, така че оставям на младите читатели щастливата среща с непрегракнал глас от близкото минало, който в „римейка“ (ама че думичка!) си ще ги изненада приятно.

==

==

Вместо Димовски се отвори място за един роман, чието представяне днес не бях предвидил. Той е доста обемен, цели 500 страници, но нощес успях да го дочета. Прочетох разказа за срещата на един от най-любимите ми съвременни белетристи Емил Андреев с авторката Бета Наур на премиерата в Брюксел на една от най-важните книги на последното десетилетие – издадения от „Жанет 45“ роман „Опитът“ от Русана Бърдарска, за който писах надълго и нашироко, книга, която продължавам да препрочитам и да осмислям. Та, Емил, който е бил модератор (още една безумна думичка!) на премиерата на Русана, отбелязва и запознанството си с авторката на „Скитниците“.

==

Истинското име на Бета Наур е Елизабета Джамбазова. Тя има доста произведения за деца, сътрудничи в канадски и френски литературни списания. Издателство „Лексикон“ представя „Скитниците“ с интересната корица на художника Любомир Славков. Мисля, че спокойно можете да поемете на почивка с този богат на събития и представящ драматични съдби роман. Няма да крия, че първите страници малко ме поизплашиха, но бързо-бързо сюжетът ме грабна и случващите се на територията на цяла Европа преплитания на пътища, криминални, любовни, политически и интимни приключения постепенно се свързаха в стройна нишка, от която няма спасение, докато не затвориш последната страница.

==

Бета Наур всъщност ни поднася интелигентно написан бестселър, в който нетрадиционната главна героиня Тера се сблъсква с предизвикателства, които тегнат над повечето мислещи хора в съвременния свят. Рускинята от Рига Ирина и противоборството й с мъжа, който се опитва да я унищожи, Добряка, открилите се във Финландия Тера и Йорго, противопоставянето им срещу най-зловещите московски мафиотски групировки е едно трескаво пътуване през променящия се в края на 80-те години на миналия век свят; то ще завърши през 2016, когато дъщерята на Тера Масима в романа си „Скитници“ ще се опита да разкаже за трагичните съдби на предходниците си, за голямото преселение на народите и ще търси внушението, че толерантността, взаимното уважение и емпатията са единствената надежда за добро бъдеще. Е, има и наивни, и излишни страници в този дебел роман, прекалено черно-бели ми се струват някои от героите, но Бета Наур умее да плете интриги и да задържа вниманието ни, а това е добър атестат за таланта й.

==

==

Остана ми още една българска книга, към която пристъпих без предубеждение, въпреки че се бях сблъсквал вече с трудно смилаемата за мене проза на Людмила Филипова. Не се съмнявам, че и новият й роман „Където се ражда слънцето“, издаден красиво от „Ентусиаст“, ще се радва на много читатели, както става и с книгите на Венета Райкова. Все пак Людмила Филипова прави задълбочени исторически проучвания, съпровожда развитието на интригата с подробни бележки под линия, които потвърждават тезите й. Но да си призная, писна ми от бестселъри, които търсят вниманието на читателите, като дават свои версии на знаменития ръкопис на Войнич, останал неразчетен и до днес.

==

А какво да кажа за спекулациите с мистериите на древнотракийската цивилизация, които звучат наистина неповторимо значимо в трудовете на Александър Фол и на Иван Маразов, но стават пародийни, щом тайните служби на Великите сили се скупчват около загадките на свещената Траке. Множество фотографии се опитват да придадат автентичност на разказа на Филипова, но нищо не успява да ме убеди в нейната художествена значимост. Гледам с удоволствие филмите за Индиана Джоунс, чета без особено да се оплаквам бестселърите на Дан Браун и на Стив Бери, но да понеса описанията на местността Бастет в Странджа и да следя със затаен дъх героичните подвизи на красивата Аяна и на смелия Елия (що за превзети имена!), простете, не мога!

==

Не отричам правото на Людмила Филипова да се радва на славата си, разбирам и читателите, които предпочитат родните фантасмагории пред преводните, но не ме напуска чувството, че професионализмът на големите имена по лавиците със сензационни бестселъри включва и задължителното условие за писателска сръчност, за нетрадиционно писане. Сцена като: „Смрачи се. Гората стана мрачна и зловеща. Единствено сиянието на луната напомняше на Аяна и Елия, че все още бродят в своя, а не в някакъв фантастичен свят. Най-сетне пътеката ги изведе до входа на пещерата“ – ми изглежда невъзможна за роман, преминал през иглените уши на редакторите на световни бестселъри. Както и повечето от останалите страници в „Където се ражда слънцето“.

==

Знам, че ще ми се сърдите, ако минем съвсем без преводни шедьоври. Те са извънредно много, но днес подбрах само три от тях – съвсем различни и по сюжет, и по стил, и по атмосфера. Издателство „Парадокс“ не признава традиционните решения – то винаги ни изненадва приятно с многопластови и полифонични открития. Точно такъв е романът „Жътвата на Хронос“ от Мойца Кумердей, словенка, доктор по философия, водещ художествен критик в родината си.

==

==

Избрах книгата не заради влизането във функциите си на Словенско председателство на Европейския съюз. Просто този получил високата награда „Прешерн“ и приза на словенската критика „Критишко сито“ за книга на годината исторически роман, който ни връща в 16 век, за да се озовем на територията на вътрешна Австрия (това е днешна Словакия) и да се набъркаме в междуособиците между местната протестантска аристокрация и властващата католическа Хабсбургска династия се оказа примамлив сюжет, който ми напомни за модерните колизии, познати от „Случаят Джем“ на Вера Мутафчиева и от „Убийство във Византия“ на Юлия Кръстева.

==

Прозата на Кумердей не е лятно четиво, не завиждам на танталовите мъки на преводача Георги Стойчев, който е трябвало да предаде драматизма на философските прения, да намери мярката между архаизирането на езика и внезапното му осъвременяване, да съхрани иронията, алюзиите, да намери съответствие за теологическите спорове. Достатъчно е да си припомним монолога на княза-епископ от 234-та страница, за да почувстваме как средновековните спорове се изпълват с актуално съдържание, а идеята, че след Сътворението Бог е забравил човечеството, прелива от изпълнените със словесни и междуличностни престрелки страници, за да стигнем до заключението, че непременно трябва да се преборим със „старите котараци“:

==

„Но ако не през пролетта, със сигурност нашият ред ще дойде наесен, а през лятото ще се поугоим, ще пораснем и ще заякнем. Тогава тия старци да му мислят! Въпреки че са по-опитни и имат пронизващи очи, чийто поглед младите трудно издържат, въпреки че с тромавото си придвижване ни показват, че трябва веднага да се махнем от пътя им, за да хвърчи козината като перушина, на нас младите все повече ни се струва, че тези местни господари всъщност са доста ощърбели.“ Тези внушения не са ви непознати, нали, всички си ги мислим, но макар и произнесени през 16 век, звучат добре – и малко утопично – в нашите дни.

==

==

Следващата книга, която избрах, пристига с Европейската награда за литература за 2012 г. Като гледам последното българско постижение, което ще разнася славата ни из „братските“ страни, вече нямам особена вяра в критериите на националните журита, но несъмнено през 2012 ирландското жури безупречно си е свършило работата, като е дало пропуск за европейския свят на дистопията „Град Бохейн“ от Кевин Бари. Българското издание е на ICU, а моето решение се дължи не само на качествата на творбата, но и на героизма на преводачката Елка Виденова.

==

Също както Георги Стойчев, преводача от словашки, Виденова е била поставена пред необикновени предизвикателства: буквално е трябвало да проявява словотворчество, което едновременно да не изневери на духа на авторовия стил, а и да не се окаже непреодолимо за българския читател. Преводачката на Джон Ъпдайк и на Гор Видал, на Колъм Тойбин и Джесика Парк, превела и редактирала и хиляди юридически и технически текстове, е постигнала съвършенство. Знам добре какво е буквално да се бориш с текста, за да го пресъздадеш на български, без да го опитомяваш или да го „подстригваш“. Случвало ми се е с „Галантните дами“ на Брантом и с „Ръкопис, намерен в Сарагоса“ на Потоцки. Но най-вече с трилогията „Консуело“ на Жорж Санд – най-новаторската и мъдра творба, която ми се е изпречвала на пътя – жалко, че българите като че ли не пожелаха да я преглътнат!

==

Кевин Бари е роден през 1969 г. в Лишмърик, Ирландия. От средата на трийсетте си години тръгва да пътешества и живее на седемнайсет различни адреса из цяла Европа, докато накрая се установява в графство Слайго в северната част на Ирландия, където може да бъде намерен и днес. „Град Бохейн“ е своеобразен Содом от бъдещето. Бандите и враждуващите управници сякаш са върнали времето в Средновековието. Още повече, че автомобилите, компютрите и джиесемите са изчезнали, а взаимоотношенията напомнят случващото се в „Игра на тронове“. Нелепа компютърна игра или завръщане в лоното на кръвожадните митове? А може би забавление за маниаци на сюрреалистичните ребуси? Единствената подобна книга, която съм чел през последните години, е знаменитото фентъзи „Черен леопард, червен вълк“ от ямайския сюрреалист Марлон Джеймс, тази книга на издателство „Лабиринт“ малцина издържат до края, но всички се надпреварват да цитират. Кевин Бари е далеч по-милостив към читателите си, а и Елка Виденова е сторила невъзможното, за да се докоснем до магията му.

==

==

Оставих за финал „Мъжът, който уби Ролан Барт и други разкази“ от Тома Клер, едно от най-значимите постижения за издателство „Алтера“ в чудесния превод от френски на Радостин Желев. 18 разказа, които ще запомните за цял живот. Те са и прекрасен преход към темата, с която имам намерение да ви занимая съвсем скоро – връзките между „новата журналистика“ и художествената проза. „Мъжът, който уби Роланд Барт“, „Мъжът, който уби Лейди Ди“, „Мъжът, който уби Джани Версаче“, „Мъжът, който уби Анна Политковская“, „Мъжът, който уби В.Д. Набоков“ (да, руският политик емигрант, бащата на автора на „Лолита“), „Мъжът, който уби Пиер Паоло Пазолини“, „Мъжът, който уби Исус“.

==

Да ви кажа право, за мен това би било напълно достатъчно, за да се втурна към книжарницата. Но поетът, есеистът, литературният критик, университетският преподавател не търси сензацията. През 2013 г. той получава наградата за разказ на Френската академия за „Мъжът, който уби Ролан Барт“. Вярвам, че не сте забравили романа „Седмата функция на езика“ от Ролан Бине, издаден от „Парадокс“ и посветен също на трагичния край на Ролан Барт. Това, разбира се, съвсем не е случайно. Теоретиците на разграждането, на деконструкцията, си отиват от насилствена смърт.

==

Метафора или гримаса на времето? Малко е да кажем, че текстовете в тома на Клер са обединени от темата за убийството. В тях е цялото многообразие на съвременния живот – от съпротивата срещу различните, през вавилонското стълпотворение на езиците и културите, та до механизмите на тоталитарното мислене и на насилието – физическо и вербално, идеологическо и интимно. Авторът свързва фактологията с откритията на модерната психоанализа, така че неговите „очерци за убийства“ се превръщат във вивисекция на модерната душа.

==

„Докато превеждах разказите, имах чувството, че се намирам в лунапарк: ту се возех на влакчето на ужасите, ту сменях различни въртележки, ту отивах на стрелбището или се качвах на виенското колело, и само от време на време (но много рядко) – хапвах по някое и друго лакомство, „за отдих“. Но в крайна сметка удоволствието от преодоляването на предизвикателствата бе несравнимо.“ Представям си, че точно така се е чувствал Труман Капоти, когато е слагал финалната точка на „Хладнокръвно“ или Норман Мейлър, прехвърлил хилядната страница на „Песента на палача“.

==

Е, след толкова примамливи предложения, как да се сърдим на човек, ако в неделя се увлече в уж въображаемия свят и забрави да се изпрати пред избирателната урна? Все си мисля, че когото и да изберем в залата на Народното събрание, Конгресът на героите от стиховете, разказите, новелите, романите и есетата ще е по-пъстър и по-мъдър, ще ни отведе в света, в който не ни е съдено да доживеем дните си, но поне сред „боклуците“ от миналото можем да открием някоя скъпоценна частица от себе си, която да ни приближи до Другия, нали?