Извънреден "четвъртък" на Георги Цанков: За новата журналистика (част 2)

Искам да ме разберете правилно. Не съм мистификатор и нямам никакво намерение да твърдя, че представените в тези текстове книги, представляващи значими образци на „новата журналистика“, съм прочел през последните седмици. Трупах ги дълго и внимателно, тъй като имам особена слабост към този така силно въздействащ жанр. Навярно сте забелязали, че основният акцент е насочен към изследванията на историята на 20-и и на 21-и век. Съзнателно съм се отказал от безбройните книги, посветени на научните открития, на овладяването на Космоса, както и на интимните проблеми, с изключение на най-съществените екзистенциални главоблъсканици. Последните представени в предишната част томове бяха посветени на сталинския тип тоталитаризъм.

==

Журналистическите книги за Руската революция също никак не са малко, загатнах за някои от тях, а „Десет дни, които разтърсиха света“ от Джон Рид си остава абсолютна класика, независимо че партийната пристрастност на автора понякога го заслепява. Ще продължа със сравнителните анализи за нацизма и болшевизма, които излизат от тесните рамки на академичната история и ни привличат под формата на увлекателни журналистически разкази, но преди това ще отделя няколко реда на едно според мен крайно пристрастно журналистическо разследване.

==

През 1947 г., точно когато нашите болшевики почти приключват разправата с опозицията, много удобно излиза „Големият заговор срещу Русия“ от Майкъл Сейърс и Алберт Кан, световно неизвестни американски журналисти, които представят действията срещу комунизма като ужасен заговор. Имало е доста подобни западни писачи, които са се полакомили за щедрата материална похвала от чичо Джо. Новата журналистика разрушава митове, но много често тези митове се разрушават от самите прочути автори, които излагат на повърхността склонността си да бъдат манипулирани. Тази им слабост се оказва добре известна на съвсем неглупавия диктатор Сталин.

==

Щом идва на власт, той започва да кани знаменитости и на любезността му се отзовават немалко „шарани“, кой от кой по-едри. Така се слага началото на поредицата от славословия за вожда, а в редиците на най-усърдните „бардове“ на болшевизма се подреждат Анри Барбюс, Ромен Ролан, Бърнард Шоу, Хърбърт Уелс и Лион Фойхтвангер. Примамен е и Андре Жид, но той дръзко отваря дума пред вожда за правата на хомосексуалистите. В крайна сметка се връща от Русия с разобличителната публицистика „Завръщане от СССР“. Луи-Фердинан Селин, обвиняван справедливо в антисемизъм, но доста преувеличено в симпатии към нацизма, безспорно гениален писател, също на висок глас изразява ненавистта си към болшевизма в „Mea culpa“.

==

Бестселър на съчетанието между „нова журналистика“ и историческо изследване е издадената в оригинал през 2020 г. книга „Заговорът срещу Ленин“ с подзаглавие „Историята на една непозната война“ от Барнс Кар. Българското издание е на „Ера“ в превод на Марин Загорчев. За съжаление, стремежът към сензация на всяка цена отвежда автора сред тези, които наливат масло в чинията на привържениците на англо-американския заговор срещу младата болшевишка държава. Самата теза, че през 1915 г. се усещали първите тътени от предстоящото земетресение е абсолютно наивна, тъй като десетилетия преди това Русия се тресе, а революцията от 1905 г. е генерална репетиция за онова, което ще се случи след малко повече от десетилетие.

==

Кар прокарва и доста опасната и невярна теза, че в периода между 1994 и 2000 г. САЩ се намесват в чуждестранните избори два пъти по-често, отколкото Русия. Тезата, че специалният агент на Форин офис Брус Локхарт, шотландец и запален футболист, заедно с руския авантюрист и спекулант Сидни Райли, вербуван от Сикрет сървис, и с Борис Савинков (представен едва ли не като патологичен убиец и конспиратор, а не и като талантлив белетрист, какъвто всъщност е) през пролетта на 1918 г. изобретяват гениален план за залавянето на Ленин и на останалата част от висшето болшевишко ръководство, е проигравана в немалко пропагандни съветски сериали и филми.

==

Иначе Кар развива увлекателната фабула по всичките правила на „новата журналистика“ : внезапни разкрития на събеседници, неочаквани находки в архивите. Противопоставянето между „добрия“ Ленин и лошия Сталин е отдавна прояден от молците мит, опроверган с неоспорими доказателства за чудовищната жестокост на водача на Революцията, който залага на насилието и несъмнено е пионка в някаква все още непонятна геостратегическа игра, започнала много преди раждането му.

==

Но да не се забърквам в теории на конспирацията, а да продължа с поднесените блестящо категорични факти. Един от много важните ми се струва саморазобличаването на емблематични за модерната култура личности. Сред тях, уви, е Никос Казандзакис, който никога няма да изгуби художествената си мощ, изразена в романи като преиздадения преди седмица в луксозната поредица на издателство „Ентусиаст“ роман „Алексис Зорбас“, в съвършения превод на покойния Георги Куфов. Все по-често се питам дали авторът на „Капитан Михалис“ и на „Последното изкушение“ щеше да бъде толкова четен по света, ако не бе възкресен от гениалните екранизации на книгите му – „Зорба гъркът“ на Михалис Какоянис с великия Антъни Куин и музиката на Микис Теодоракис, а също и предизвикателния шедьовър на Мартин Скорсезе за последните дни на Христос.

==

Напразно от доста време поетът и издателят Цанко Серафимов предупреждава, че никак не е очарован от хвалбите на Зорбас как е клал българи. Непознатият доскоро роман на Казандзакис „Братоубийците“, издаден от „Сиела“ в превода на Драгомира Вълчева, разкри лицето на левия партизанин, но цялата му, подкрепяща комунистическите идеи същност е проявена в най-новото луксозно издание на „Ентусиаст“ – „Пътешествайки“ в превод на Николай Костов. „Ако наистина комунизмът е една велика идея, която ще опожари и обнови света, тогава ние вече сме навлезли в първата огнена фаза.“ Няма що, тези редове са писани през 1921 г., когато Ленин вече е създал концентрационните лагери, а Казандзакис поетично – по-наивно и от младия Смирненски – възпява „червените ескадрони“:

==

„Червената армия премина, въздухът утихна. Но успях и видях тази вечер в Москва онова, за което копнеех: не Небето, нито Ада, а Земята, Земята, която от милиони години се бори, със собствената си пот и кръв, сред опасности, Голготи и лъкатушене, да върви напред и все да се изкачва нагоре. В нашата епоха тази борба на Земята е по-явна, по-пророческа и решаваща в Русия. В други епохи тя е била в други страни, днес великият Борец – когото едни наричат Господ или Дух, а други Материя – има за център на своята енергия, сиреч на собствената си агония и надежда, тази водеща измъчена Матушка Русия.“

==

Спасителят ли? „В този страшен момент Ленин спасил съветската Идея. Онова, което отличавало този човек, била изумително простата му връзка с реалността. В този изключително сложен хаос той начертал най-простия и сигурен път за действие. Не бил заслепен от теории, не служел раболепно на доктрини.“ Ненавистта на Ленин към кулаците напълно се споделя от Казандзакис. И затова: „Капиталистическите държави знаят добре, че времето работи в полза на нова Русия, но те никога няма да съумеят да се обединят и заедно да тръгнат на война срещу нея. Защото капиталистическите държави не притежават нито духовно, нито икономическо единство.“

==

Главата, посветена на „Червената армия“, е немислима дори за пропаганден текст на Зюганов. А заключението, че „Съветска Русия се управлява от един ритъм, строг, суров, мъжествен, който тласка морала и правото отвъд предела на личното щастие“, направо ме оставя без дъх. Оставям на вас да дочетете книгата, в която немалко страници са посветени на величието на Сталин и на Троцки, на осмислянето на новия, „по-висш тип човешко сътрудничество“ и се питам: трябва ли да четем през 2021 г. подобни книги? Отговорът ми е категорично „да“, особено ако разсъждаваме като зрели хора. Трябва да четем и „Основи на ленинизма“ от Сталин, и „Моята борба“ от Хитлер, но с лист и химикалка в ръка, като си даваме и ясна сметка за изгражданите от историците и публицистите митове за идеологии и за представяни като безупречни политически фигури.

==

Моят модел за осмисляне на миналото и за политическо поведение е недолюбваната от някои фанатични среди Хана Аренд – велик философ и политолог на епохата. Все още левите не могат да й простят „Тоталитаризмът“ – гениалното проследяване на механизмите на тоталитарната държава и категоричното доказване на общия знаменател между фашизма и комунизма.

==

В сравнителното си изследване „Хитлер и Сталин - тираните и Втората световна война“ (издателство „Сиела“, превод Марин Загорчев) шотландският документалист и журналист Лорънс Рийс, създател на поредица документални филми и популярен у нас с книгите си „Тайните на Втората световна война“, „Холокостът“, „Зловещата харизма на Хитлер“, в заключение на талантливо написаната книга решава да брои жертвите на двамата диктатори. Пет милиона са жертвите в началото на 30-те години (ще се върна към тях, когато насоча вниманието ви към страхотната документалистика на Ан Апълбаум), между милион и половина и три милиона пресмята загиналите в ГУЛАГ, около един милион предават Богу дух по време на насилствените депортации, чистката срещу „врагове на народа“ и „врагове с партиен билет“ също води до около милион погубени животи. В крайна сметка салдото води към цифрата 13 милиона.

==

Сега да видим как си представя документалистът злодеянието на Хитлер. Разбира се, първи в списъка са шестте милиона евреи, непосредствено след тях идват двата милиона поляци (всъщност, документите доказват, че немалка част от тях трябва да прехвърлим на „съвестта“ на Сталин). Най-малко седем милиона цивилни съветски граждани падат под дулата на германските оръжия. Рийс изрежда хомосексуалистите, циганите, свидетелите на Йехова, но забравя че Съветска Русия също не ги гали с перце. Крайната му сметка за германските убийства е около двайсет милиона. Според него тежката вина на Хитлер е, че докато Сталин убива най-вече съветски граждани, Хитлер се насочва към чужденци, а Холокостът е без аналог в световната история.

==

Няма как да се съглася с подобни изчисления. Защо в сметката на Сталин не са записани милионите невинни жертви в Източна Европа, чиято единствена вина е, че с безмълвното съгласие на съюзниците остават под ботуша на чичко Джо. И най-важното: къде да наредим жертвите от Втората световна война, безмилостното изпращане на смърт на милиони войници от съветските народи срещу категорично доказаната грижа за „човешкия материал“, следвана до край от германците.

==

Още по-ясно различията в трактовките на левите и на десните идеолози лъсват след излизането на големия шедьовър на „новата журналистика“ и на модерната политическа мисъл „Репортаж за баналността на злото“ от Хана Аренд, с подзаглавие „Айхман в Йерусалим“. Новото й издание дължим на „Сиела“, а преводач е починалият наскоро бивш министър на просветата Тодор Танев. Стига се дотам, че оспорват еврейската принадлежност на Аренд, заклеймяват връзката й с „нациста“ Хайдегер, ровят се в мръсното бельо, та дано изровят някоя гадост. Едно от „големите й провинения“ е благодарността за стореното в защита на евреите от България, Дания и Италия. Аренд е категорична, давайки този пример, че нацизмът и убийствата са можели да бъдат спрени.

==

„Голямата разлика – пише в предговора си Тодор Танев – между трите европейски държави и Германия е тъкмо в състоянието на гражданското общество – на едното място то е здраво и функционира нормално, а на другото е в остра криза от самото начало на режима.“ И вече се вдига шум до Бога – ама нали в България е имало фашизъм, нали фашистките окупатори са смазали нещастната Македония, нали са обявили символична война на САЩ и на Великобритания?! Най-страшната вина на Аренд е обаче, че поставя знак за равенство между еврейството и останалото човечество. Съденето на Айхман трябва да обслужва интереса не само на еврейския народ, а на всички нас – потвърждение на нейната правота са действията на съда в Хага, който строго се разправи с други изверги, пренебрегнали расовото равенство.

==

Тодор Танев много точно формулира най-голямата опасност от хора като Айхман – „приспаната съвест на Айхман го кара да изпълнява съвестно задълженията по осигуряване на хора за лагерите на смъртта“. Това е единственият адекватен начин да разберем, че отделните нацисти или болшевики не са патологични убийци, а бурмички в механизма на чудовищната тоталитарна система. Сталин в началото на 50-те години е готвил с пълна пара нов Холокост, но тъй като не успява да го осъществи, остава недокрай заклеймен. Затова трябва да гледаме истината в очите и да се съобразяваме с фактите, а Хана Аренд категорично доказва, че „Румъния е най-антисемитската държава в предвоенна Европа“. Тя не прощава и на организаторите на депортиранията от Централна Европа, не забравя да изтъкне и отвратително репресивния характер на антиеврейското законодателство, но за разлика от всевъзможните обвинители, осъзнава, че сравнително меката репресия всъщност спасява както самите евреи, така и местното население от гибелния германски гняв.

==

Крайно време е да осъзнаем, че България просто нямаше въобще да я има, ако се бяхме противопоставили открито на Германия, вместо да поведем с нея опасна игра на „котка и мишка“. След излизането на „Репортаж за баналността на злото“ срещу Аренд избухва организирана кампания, която в известен смисъл продължава и до днес. Стига се дотам, че философските и мъдри разсъждения за „манталитета на гетото“ преди началото на масовото изтребление бива окачествен като намерение на автора да представи жертвата на евреите като подсъзнателно „желание за смърт“. Сякаш обвинителите на Аренд забравят, че масовите убийства при Хитлер започват с програмата за унищожаване на „генетично увредените“ и на „неизлечимо болните“. Да изкараш отделни палачи психопати и дегенерати е фасулска работа, много по-мъдро и проницателно е да ги превърнеш в това, което наистина са: чиновници на злото, които превръщат масовата смърт в купчина бумаги и в технически проблем, нещо като онези безименни злодеи, които отвеждат на гибел господин К. в гениалния роман „Процесът“ на Кафка.

==

Противниците на Хана Аренд чудесно разбират това, но умовете им не могат да понесат най-страшното световно зло – тоталитаризмите, болшевишки и нацистки. „Всяка правителство поема политическата отговорност за действията и злодеянията на своя предшественик, както и всяка нация – за действията и злодеянията на миналото. Когато Наполеон взема властта във Франция след революцията, казва: „Ще поема отговорността за всичко, което Франция някога е извършила – от Свети Луи до Комитета за обществена безопасност.“ Друг е въпросът, че за неговата политическа отговорност по-късно вина трябва да поема едва ли не цялото човечество и най-„талантливите“ му следовници Ленин, Сталин, Хитлер доста са се постарали да не се посрамят.

==

Отделихме доста място на най-съвременните биографии на Сталин, да не пропускаме и Хитлер. Разполагаме с издадената през 1996 г. биография „Хитлер. Легенда, мит, действителност“ от починалия през 2007 г. немски журналист Вернер Мазер, който пръв доказа, че сензационно „откритите“ дневници на Фюрера са фалшификат. Можем да се позабавляваме с щуротията на специалиста по сензациите Антон Первушин „Окултният Хитлер“, да проследим историята на тези дневници в „Да продадеш Хитлер“ от Робърт Харис, да чуем версиите на „теорията на конспирацията“ в „Хитлер в Патагония“ от Георги Ифандиев и в значително по-съдържателното изложение на журналиста Абел Басти „Хитлер живя в Аржентина“, издание на „Дилок“. Мога да изреждам още куп спомени за диктаторите, свидетелства на хора от тяхното обкръжение, всеобхватни анкети с ръководителите на СССР и на Райха, но всъщност най-ценното свидетелство, при това отново изградено на сравнителния принцип, е двутомният труд „Хитлер и Сталин. Успоредни животописи“, издаден от „Милениум“ в превод на Георги Марков.

==

Книгата излиза в оригинал през 1992 г., а допълненото и разширено издание е от 1997 г. Лорд Алън Бълок е асистент на Чърчил, между 1969 и 1973 г. е заместник-ректор на Оксфордския университет. През 1976 г. кралицата го обявява за пожизнен пер на Обединеното кралство. Много от статиите в “Оксфордска история на модерна Европа“ са негови. „Хитлер и Сталин“ не е леко четиво. „За всеки последовател на нацистката и комунистическата идеология взаимното им противопоставяне е абсолютно – ако човек е нацист, той по определение е антимарксист, а ако е комунист – трябва да бъде антифашист. Компромис е невъзможен. Но за страничния наблюдател още от онази епоха и със сигурност в наши дни функционалните прилики между двете идеологии са също толкова важни, колкото и противоречията.“

==

Когато вече сме наясно, че възпяваната от Вапцаров Соболева акция е в защита на германо-съветския пакт за ненападение, известен като пакта Рибентроп – Молотов, чието предназначение е поделянето на Европа, като се започне от Полша, когато знаем за трескавия обмен на военни кадри преди войната, все по-трудно е да намерим различията между системите. Не е възможно да анализирам подробно огромната монография, но несъмнено тя е обобщение на изводите на модерното западно осмисляне на тоталитаризмите, видяно през призмата на сравнителния поглед между двама създатели на гибелни култове.

==

Все още издателите ни са ни длъжници да прочетем трилогията на Исак Дойчер, посветена на Троцки – троцкисти и до днес бродят по света, убедени, че световната революция не е мираж. Даже политологът Евгений Дайнов в огромната си автобиография признава, че в младежките си години се е озовал под влиянието на троцкизма. Съставителят на двутомната „Черна книга на комунизма“ Стефан Куртоа прекара цяла нощ в дома ни, за да направи съпругата ми Зоя страхотен разговор, прострял се на над 50 страници, с него. Той призна, че през 60-те години също е летял на крилете на троцкизма и дори е поддържал нелегално магазинче за оръжия в сърцето на Париж.

==

„Новата журналистика“ се е докоснала почти до всички политически фигури, определили трагизма на 20-и век и подготвили колизиите на бъдещето, в което живеем. Страшно много са и изследванията, посветени на Студената война, като може би най-значимото, познато у нас, е книгата на американско-полската журналистка еврейка Ан Апълбаум, бивш член на редакционния съвет на „Вашигтон пост“, обичан автор на издания като „Индипендънт“, „Дейли телеграф“, „Ивнинг стандарт“.

==

„Желязната завеса. Рухването на Източна Европа. 1944 – 1956“ е невероятен репортаж за съдбата на нашите, премазани от болшевиките страни. Тя е естествено продължение на шедьовъра на журналистката „Гулаг. Лагерите на смъртта“, преведен от Станислава Миланова. Първото издание на български беше на издателство „ЛИК“ от 2005 г., а „Изток – Запад“ предприе второ, луксозно издание през 2020 г. Третото чудо на Апълбаум е „Червен глад. Войната на Сталин срещу Украйна“, също издание на „Изток – Запад“, превод Юлия Гешакова, то се появи преди няколко месеца. Носителката на „Пулицер“ за „Гулаг“ през 2003 г. не се бои да търси ново осветляване на фактите след основополагащите трудове на Робърт Конкуест, британско-американския историк и поет, който придоби световна известност с „Големият терор“, може би най-важната книга за репресиите в Съветска Русия, публикувана на български от „Прозорец“ през 2000 г. – тези повече от 600 страници са истинско изпитание за психиката на читателя, но и са огледало на суровата истина за престъпленията на съветския режим. За съжаление, няма български превод на „Жътва на скръбта. Съветската колективизация и терорът с глад“, първото трагично разкритие на случилото се в Украйна и на чудовищните причини за обричането на смърт на милиони деца, жени и старци.

==

Огромен е дялът на изследванията, които „новата журналистика“ е посветила на „тайната война“. За съжаление почти не разполагаме с пространните разкази за създаването на ЦРУ и на ФБР, с биографиите на ръководителите на тайните служби. Преди десетина дни издателство „Изток – Запад“ представи „Безупречен шпионин. Рихард Зорге, най-добрият агент на Сталин“ от Оуен Матюс в превод на Юлия Гешакова. За мене тази книга е повече от учебник как трябва да се говори за вселената на шпионажа – без недомлъвки, но и без излишно идеологизиране.

==

Британският журналист Матюс, който е с руски корени, разказва невероятно увлекателно за „лошия човек, който става добър шпионин“. Ето как започва той: „Преди всичко Зорге е професионален симулант. Както повечето от онези, които са се прославили в неговата професия, той е подхранван от дълбоко вкоренена необходимост да мами. Измамничеството е негов специалитет и негова пагубна страст. През по-голямата част от живота си Зорге лъже всички около себе си – многото си любовници и приятели, колегите и господарите си. Може би лъже и самия себе си.“ Постепенно пред очите ни се сриват на пух и прах всичките митове, а лъжите на Зорге се оказват опасна игра, в която залогът е съдбата на света. Открояват се различията между системите и цинизма на политиците.

==

Също както безсмъртните романи на Джон льо Каре, които са не просто шпионски трилъри, а завоалирани обобщения за потайностите на безмилостната политика, тази журналистическа биография на Зорге е свидетелство за страшната истина: „Трагедията на Зорге е, че неговите господари са продажни страхливци, които поставят кариерата си над жизненоважните интереси на страната, на която той отдава живота си.“ Несъмнено Оуен Матюс знае за какво говори, тъй като от 2006 година до 2012 ръководи редакцията на списание „Нюзуик“ в Москва и има рядкото щастие да се възползва от отворените по онова време тайни съветски архиви.

==

Едва ли картината на отминалия век би била пълна без очертаването на противоречивия образ на още една водеща фигура в световната политика – активния участник в съдбата на света от началото на века, та до обявяването от него на Студената война в речта му на 5 март 1946 г. в американския град Фултън: „От Шчечин на Балтика до Тиест на Адриатика върху континента падна желязна завеса. Зад тази линия се намират всичките столици на старите държави в Централна и Източна Европа – Варшава, Берлин, Прага, Виена, Будапеща, Белград, Букурещ и София, всичките тези съветски градове се намират в съветската зона, подложени са не само на съветско влияние, но и на все по-тоталитарен контрол.“

==

Същият този човек доскоро не е разрешавал да бъде издадена притчата на Оруел „Фермата на животните“, да не би случайно да обиди приятеля си, чичо Джо. Същият този човек, на предложението на Рузвелт да бъдат прекратени безсмислените и смъртоносни бомбардировки над българската столица, отговаря с телеграма: „След като лекарството е свършило толкова добра работа, нека да продължат да получават допълнителни дози от него.“ Лорд Алън Уотсън обезсмърти политика в издадената от „Сиела“ през 2017 г. книга „Заветът на Чърчил – Как две речи спасиха Европа от комунизма“. Доколко тези речи я спасиха е друга работа – само ние, потърпевшите, си знаем. Апология за предшественика си пише и Борис Джонсън – издадената от „Хермес“ през 2015 г. биография „Факторът Чърчил“ е изградена напълно по законите на „новата журналистика“, но повече от ясно е, че тя обслужва политически цели. Затова възприемам като акт на гражданска смелост решението на издателство „Прозорец“ да ни представи една наистина „скандална“ книга – „Чърчил, Хитлер и „ненужната война“ от Патрик Бюканън.

==

Рицарите на политическата коректност незабавно ще подскочат до небесата. Роденият през 1938 г. политически коментатор, журналист и телевизионна звезда Бюканън е специален консултант на президентите Ричард Никсън, Джералд Форд и Роналд Рейгън, той е един от инженерите на последното сражение срещу „Империята на злото“. Либералите с отвращение го наричат „палеоконсерватор“, подвизава се в речника им и като „пещерен антикомунист“. Страшното му престъпление е, че през 1991 г. либералът Уйлям Бъкли-младши му лепва етикета „антисемит“, който „демонизира евреите“. Тези твърдения не са съвсем безоснователни, тъй като Бюканън действително изразява съмнения, че е възможно 850 000 евреи да са убити от дизелови обработени газове в газовите камери в Треблинка. Така че сблъсъка му с Ели Визел, едно от най-светлите лица на преследваното еврейство, и недостатъчното уважение към милионите еврейски жертви няма как да бъде забравено и простено.

==

Но в същото време той е непримирим и към хората от неговата черга. С грамада от документи и с отлично познаване на дипломатическите среди, успява в преведената на български от Стоянка Сербезова-Леви (не всички са фанатици!) монография в рамките на 500 страници да преобърне надолу с главата представите ни за Чърчил и да разруши митовете за него. „Палеоконсерваторът“ се изправя челно срещу друг палеоконсерватор и расист, за да разобличи тъмните му страни. Още първото изречение на книгата ни кара да изтръпнем: „Навсякъде около себе си виждаме как Западът умира.“ Неговата диагноза ми се струва повече от убедителна:

==

„През миналия век хората от западния свят претърпяха катастрофална загуба на вяра в себе си и в своята цивилизация. Фактът, че християнството в западния свят умира, изтласкано постепенно от войнствения секуларизъм, е безспорен, макар че причините за това все още са обект на дискусия. Безспорни са и физическите рани, които с времето могат да се окажат смъртоносни. Това са раните, нанесени от Първата и Втората световна война – две фази на Трийсетгодишната война, която бъдещите историци ще нарекат Великата гражданска война на Запада. Тези войни не само отнеха живота на милиони от най-добродетелните и най-смелите хора в западния свят, но и родиха фанатичните идеологии на ленинизма, сталинизма, нацизма и фашизма, чиято политика доведе до масови убийства и до повече жертви от онези, паднали по бойните полета през десетгодишния период на бойните действия.“

==

Можете ли да възразите нещо срещу всичко това, формулирано ясно и безупречно? Друго си е да бъдеш влиятелна фигура при трима американски президенти и да разполагаш с техните недостъпни за простолюдието архиви, почти толкова секретни, колкото заключените във Ватиканската библиотека съкровища. Ако внимателно прочетете цялата книга на Бюканън, ще видите в нова и неочаквана светлина много от събитията и движещите сили през 20-и век. Какво ще кажете например за откритието, че сред колониалните държави, най-варварски е действала Белгия. Ето и констатацията на Чърчил, който не се стряска особено от прояви на насилие: „Режимът на Леополд е толкова кръвожаден, че цената, която е платена в човешки жертви в резултат на убийствата, глада, болестите и намалената плодовитост, възлизат на десет милиона; половината от населението на страната. Няма нищо преувеличено в начина, по който Джоузеф Конрад описва „ужаса“ в книгата си „Сърцето на мрака“. В този текст става дума за Конго и след прочитането му започваме да се съмняваме дали геноцида срещу цели групи от хора всъщност не започва доста преди попиващите всички отвратителни примери в историята тоталитаризми. Толкова обсъждания и критикуван от аристократите в сериала „Имението Даунтън“ Лойд Джорж още през 1913 г. въздъхва: „Напоследък живея в един кошмарен свят…“ Той е ужасен от перспективата, очакваща човечеството, но вероятно и най-развинтеното въображение по онова време не е в състояние да прозре какъв Апокалипсис се задава.

==

През 1919 г. Чърчил остро критикува „гнусната палячовщина на болшевизма“. През април, в реч, произнесена в Лондон, заявява, че „от всички тирании в историята на човечеството болшевишката тирания е най-разрушителна и най-унизителна“. Но когато интересите му диктуват друго, забравя за „гнусните и долни палачи от Москва“ и пише на външния си министър Идън „за дълбоките промени, които настъпиха в руската държава и в руското правителство, за новото доверие към Сталин, което изпълва сърцата ни“. Нека не обвиняваме само Червената армия за поробването на Източна Европа, а да не забравяме огромния принос на онзи английски политик, който в Ялта вдига чашата си за наздравица и произнася: „Думите ми няма да представляват преувеличение, нито високопарен комплимент, ако кажа, че животът на маршал Сталин е много ценен за нас, защото вдъхва надежда в сърцата ни. Преминавам през света, изпълнен със смелост и упование заради приятелството си с този велик мъж, чиято слава се носи не само в Русия, но и в целия свят.“

==

Солженицин не забравя „заслугите“ на Чърчил и разказва в „Архипелаг Гулаг“: „В Австрия през 1945 година Чърчил предаде 90 хиляди казаци на съветското командване. Заедно с тях той предаде и обозите с възрастни хора, жени и деца, които също не желаеха да се върнат в Съветския съюз. Заповедта, която издаде този велик герой, чийто паметници изпълват Англия, обрече и тези хора на гибел.“ На 14 октомври 1944 г. в посолството на Великобритания в Москва Чърчил и Идън принуждават поляците да отстъпят половината от територията си на Сталин. За предаденото от Чърчил на Сталин хвърчащо листче, което решава съдбата и на България, не е необходимо да говорим. Руският диктатор е бил смаян от щедрия подарък. А през февруари 1945 г. в Ялта англичаните и американците отстъпват пред искането на Сталин новата временна граница между Полша и Германия да минава по брега на Одер и на Лужишка Ница. Това означава, че 11 милиона души, девет милиона, от които живеят в източните германски провинции, и 2 милиона – в предишната територия на Полша, ще бъдат прогонени от домовете си. Последицата е, че близо два милиона германци намират смъртта си по време на насилственото преселване – с какво то се различава от чудовищните преселвания и гаври с цели народи, извършвани от Сталин? Броят на загиналите германци е по-голям от броя на избитите арменци в турските кланета през Първата световна война.

==

Сред неизвестните „подвизи“ на Чърчил е и предприетата през 1914 г. блокада на Антверпен. Заповедта му е ясна: „Чрез глад да бъде подчинено цялото население – мъже, жени и деца, стари и млади, ранени и здрави“. Историкът Ралф Рейко, след задълбочено проучване, стига до ужасяващия извод: „Близо 750 000 германци бяха осъдени на глад и страдаха от болести, причинени от недохранване. Това е близо сто пъти повече от броя на цивилните граждани, които стават жертва на зверствата на германците в Белгия“. След всичко това, трябва ли да се чудим как на Сталин му е хрумнала идеята за „червения глад“?!

==

Не бива да пропускаме и стратегията на Чърчил, прилагана по времето на Втората световна война. „Не търсихме милост и не проявявахме милост. Великобритания възнамерява да разруши най-малко 20 германски града и няколко града вече са разрушени. Надявахме се, че ако се наложи, с напредването на войната ще успеем да разрушим почти всяка сграда в почти всички германски градове.“ В лекция в Харвард през 1960 г. лорд Чарлс Първи Сноу се обръща към аудиторията с думите: „Какво ще ми мислят за нас хората в бъдеще? Дали ще кажат, както е казал Роджър Уйлямс за индианците в Масачузетс, че сме вълци с човешки ум? Дали ще мислят, че сме се отказали от човечността си?“

==

На 21 септември 1943 г. Чърчил настоява да се премине към използването на химически и биологически оръжия срещу мирното население. Подготвен е секретен план за изработването на пет милиона авиационни бомби с антракс, които е трябвало да бъдат хвърлени върху пасищата в северната част на Германия, за да отровят животните, а с тях – и населението. През 2001 г. вестник „Глазгоу сънди хералд“ обяснява, че тъй като по онова време хората са нямали достъп до антибиотици, това е щяло да причини мъчителна смърт на хиляди, а може би и на милиони мъже, жени и деца“. И още едно „откритие“ на Чърчил. Страстен привърженик на евгениката, той заявява, че над 120 000 британци, страдащи от умствена изостаналост „трябва, ако е възможно, да бъдат изолирани в подходящи условия, за да може проклятието им да умре заедно с тях и да не бъде предавано на идните поколения“.

==

Още през 1920 г. възприеманият като привърженик на ционизма Чърчил твърди, че добре познава „машинациите на международните евреи“ и заявява: „Тази шайка от изключителни личности, принадлежаща към подземния свят на големите градове в Европа и в Америка, командва Русия и те се превръщат в неоспорими владетели на огромната й територия“. Расизмът на английският политик е пословичен: „Качествата на мелезите рядко са привлекателни. Кръстосването между араби и негри е довело до възникването на една жестока нисша порода, която е още по-шокираща, защото те са по-интелигенти от примитивните диваци“. По какво се различава този „велик политик“ от предшествениците си, които са натиквали в топовете въстаналите индийци и са ги изстрелвали под формата на живи снаряди?

==

Въобще, новата журналистика, особено когато е обективна, ни представя неограничени възможности за осмисляне на превратностите в близкото минало. Тя ни учи, че не само трябва да премахнем паметниците на „освободителите“-поробители, но и плочите, в чест на летците, сеели смърт сред българските деца и жени. Още веднъж ще припомня телеграмата на Рузвелт, с която предлага на Чърчил да бъдат незабавно прекратени бомбардировките над България. Категоричният отговор трябва добре да запомним: „След като лекарството е свършило толкова добра работа, нека да продължат да получават допълнителни дози от него.“ Можем да се замислим и за истината около мистериозната смърт на цар Борис Трети, след като знаем предупреждението на англичанина: „Каквото сполетя цар Борис, ще сполети също и други, които са на страната на Германия“.

==

Огромна е документалната литература, създадена от водещи журналисти и посветена на поуките от миналото. Приносът на издателство „Сиела“ в това отношение е огромен. Ще спра вниманието ви само на три основополагащи творби. Създателят на хитовата поредица „Хардкор Хистъри“ Дан Карлин, който само в Туитър има повече от 300 000 последователи, а милиони го следват в мрежата, ни поднася своето виждане за „апокалиптичните моменти в човешката история“ – „Краят винаги е близо“, превод Христо Димитров.

==

Идеологическото оцветяване на всеки политически текст е почти неизбежно. Представеният в книгата образ на Чърчил е съвсем различен. Изглеждал ужасен, когато изгледал кадрите с разрушените германски градове. Подскочил на стола си и извикал: “Ние зверове ли сме? Дали не прекаляваме?“ Дали път това не е било театър, предназначен за гостуващия му австралийски военен аташе? Така или иначе, чудесна идея е периодично да си припомняме фаталните мигове, в които човечеството е било на прага на Апокалипсиса. Най-добре е не да ни се предлагат сухи академични обзори, а темпераментни и дори крайно субективни разкази за събитията.

==

==

Шеста глава от книгата на Дан Карлин например е озаглавена „Пролог към пандемия“ и представя „неразгаданата и неразбрана смъртоносна атмосфера“, сред която човечеството често е попадало. Авторът прави изчисление какво би се случило, ако гибелна пандемия отнеме животите на 10% от човечеството. Това би означавало 700 000 милиона пресни гробове - десет пъти повече от жертвите на Втората световна война. Обсъждането свободно на най-значимите проблеми, пред които е изправено съвременното човечество, след разпространението на Интернет излезе от рамките на тесните специалисти.

==

Както пише Йордан Евтимов в чудесната си книга „Стратегии без тактики“, съдържаща есетата му, публикувани в Linkedin: „Най-съществената причина да използвам Linkedin като медия, обаче бе обстоятелството, че там пописвах от време на време съвсем на воля, без някой редактор гневно да настоява да му изпратя текста си на секундата. При това напълно безплатно. Най-важното качество на социалните мрежи е, че създават усещането, че хвърляш труда си на вятъра, а това е свързано с преживяването на писането като свобода“. „Преживяването на писането като свобода“ е и моят голям стимул да превръщам срещите си с книгите в диалози с широката аудитория, макар че предпочитам да не бъда съвсем наивен. Самото споменаване на думата „мрежа“ вече предполага възможността за манипулация, повече или по-малко грандиозна. Интернет е оръжие с две остриета: той може да наложи всевъзможни внушения, да разбуди атавистичната жестокост в индивида, да внушава страхове, политически послания, дори да ни принуди да поиграем на „Синия кит“… А и свободата на словото тук също е доста съмнителна – въпреки всичките му „грехове“, не мога да си обясня как бившият президент Тръмп е изхвърлен безапелационно от мрежата! Тогава да я затворят и за Путин, а защо не и за госпожа Меркел!

==

Открива ми се невероятната възможност да взема в ръце огромния красив том „Под различни небеса“ от Норман Дейвис, отново превод на Христо Димитров, и заедно с издателство „Сиела“ да потегля на „световно пътешествие в историята“. Роденият през 1939 г. в Ланкашър британски историк и журналист от 1971 г. преподава полска история в Лондонския университет. Някои еврейски историци го обвиняват в „полонофилство“ и навярно имат право. Носител е на ордена на Белия орел и на голямата академична награда „Еразъм“. Отношението към него доказва, че истински субективните и защитаващи дръзко вижданията си публицисти и журналисти са крайно необходими в готовия да затъне в дълъг период на стагнация и фанатизъм съвременен свят.

==

Издателство „Абагар“ от Велико Търново ни запозна с превежданите му по цял свят полемични трудове „Европа. История“ и „Европа във война“, но моето предпочитание е към „Под различни небеса“, том от 800 страници голям формат, който се чете като увлекателен криминален роман. Най-важното е, че вече притежаваме натрупана литература и документални свидетелства, за да превърнем разследването на хора като Дейвис и в наше. Наистина е вълнуващо осмислянето на епохата да носи елементите на откровен автобиографизъм, да четем не терминологичен справочник, енциклопедия от безброй дати и събития, а страници, изпълнени с лично отношение, с плам и съпричастие.

==

„Не съм от пътешествениците, които, по думите на Бодлер, „потеглят заради самото потегляне“. Не поемах и на възвишено поклонение като Бъниан. Целта ми вероятно беше по-близка до гьотевото „училище за виждане“ – да проверя умението си да наблюдавам, да забелязвам повтарящите се теми, да долавям убягващите детайли и после да разкажа историята“. Едва ли можем да намерим по-точно определение за целите и за смисъла на „новата журналистика“.

==

След проникновеното вглеждане в света през 21-и век, представата ни за нашата планета се променя. Пожелавам ви сами да преживеете вълшебството от това мащабно приключение, съизмеримо само с майсторството на американския журналист, лектор и философ от расата на Монтен Ерик Уайнър. От 1989 до 1991 г. е бизнес-репортер в „Ню Йорк таймс“. След това се прочува като разследващ журналист и задграничен кореспондент на Националното обществено радио. Възпитаникът на Колежа по журналистика в Станфордския университет има свои критерии за отразяване на действителността. През 2003 г. е обявен за „Рицар на журналистиката“, а бестселърите му „География на блаженството: един мърморко търси най-щастливите места на света“, „Човек търси Бог: моят флирт с божественото“, „География на гения: в търсене на най-творческите места по света“ и „География на блаженството“, издадени на български от „Фабер“, са много далеч от учените теории, усвоявани във висшите заведения по журналистика. Това са пълноводни романи-есета, полети на освободената мисъл, достъпни за всяка географска ширина и необходими на мислещите хора от всички раси и вероизповедания. През 2011 г. той разкри и тайните на „Сенчестият пазар“, като безстрашно посочи големите световни играчи и подготовката им за установяване на нов световен ред. Ако прочетете тази издадена от „НСМ – Медия“ книга, ще установите, че проницателният журналист е по-точен от самозваните пророци.

==

Британският историк, журналист и публицист от еврейски произход Тони Джъд също е сред най-мъдрите пророци в съвременността. Той никога не се е боял да критикува открито крайностите на ционистите и да призовава за създаването на единна многоетническа държава в Палестина, което очевидно е най-разумния начин за преодоляване на чудовищното насилие, властващо в тази част на света. Джъд е носител на наградата за мир „Ерих Мария Ремарк“, член е на Американската академия за изкуства и наука, на Британската академия, носител е и на престижната премия „Оруел“, както и на наградата „Хана Аренд“ – да, истинските хуманисти не се страхуват нито от нейната мъдрост, нито от прозренията на Тони Джъд, който ни напусна през септември 2008 г. след продължително и тежко боледуване.

==

Неговото политическо и човешко завещание беше публикувано от „Колибри“ - „Да мислиш Двайсети век“, поредица от разговори с политолога Тимъти Снайдер. Тази книга е доказателство, че с леви интелектуалци също може да се разговаря ползотворно и че тяхното вглеждане в съвременността няма нищо общо с мракобесието на болшевиките. Е, наистина глезотиите на част от френските леви интелектуалци често пъти ни идват в повече. Преди години в София щеше да пристигне близка сподвижничка на Жан-Пол Сартър и от Френското посолство ми предложиха да представя мемоарната й книга. Когато прочетох, че мечтата й била да замени петстайния си апартамент в центъра на Париж с комуналка в Москва, веднага се обадих и отказах срещата с нея. Обаче въздействието на този тип мислене върху немалка част от нашия „мъдър“ елит продължава да е пагубно. Познаваме почти всички либерали и левичари, но нямаме и най-малка представа от тъжните заключения на философа, журналиста и социолога Реймон Арон, който в забележителната си книга „Опиумът на интелектуалците“ доказва, че марксизмът броди из Европа, и то далеч не само в така наречения социалистически лагер, където е представен карикатурно в угода на властващите азиатски деспоти, а в демократични страни.

==

Доказателство за тази теза е и огромната „История на Европа след 1945 година. След войната“ от Тони Джъд, също издание на „Сиела“ в превод на Зорница Христова. Джъд например е убеден, че никъде в Източна Европа след политическите промени през 90-те години на 20-и век проблемът за осмислянето на комунистическото минало не е решен напълно справедливо, а опитите за лустрация са се оказали погрешни. Той обръща огромно внимание на борбите отвъд Желязната завеса за човешки права, но – след като убедително разкрива античовешката същност на болшевизма, - представя инакомислещите по доста различен начин, отколкото ние ги възприемаме. В неговото описание повечето от тях са хора с откровено ляво мислене, така че стотиците примери и обобщения, щем не щем, ни карат да преосмислим представите си за ляво и за дясно и да си дадем сметка, че нищо ляво няма в репресивна машина, подчиняваща насилствено умовете и действията на мнозинството.

==

В разкритията на Джъд няма да прочетете нищо за явления като горянството и други подобни форми на въоръжена борба срещу болшевишките режими, все явления, които са несъвместими с неговите убеждения. Може би тук се крие и отговорът на мъчителния въпрос защо в началото на „новата демокрация“ от редовете на управляващите бяха отстранени най-сърцатите антикомунисти, защо за Илия Минеков и неговите съратници не се отвориха пътища към промяна на „чипа“.

==

В това отношение откровено предпочитам мисленето на руския супержурналист и публицист Михаил Зигар, който в епичния си нон-фикшън бестселър „Империята трябва да умре“ (едно от невероятните заглавия в поредицата „Памет“ на издателство „Жанет 45“) успя да нарисува най-автентичната картина на гибелните последици от Болшевишката революция, а в издадената от „Слънце“ книга „Владимир Путин. Неизбежните войни“, позовавайки се на безброй сензационни интервюта, надминава прозренията на Политковская за стремежа на новия руски вожд да възвърне имперската мощ на Русия, но – това, което и до ден-днешен не се разбира добре, - като я избави от болшевишките извращения. Путин е опасен за съвременния свят не защото има намерение да реставрира комунизма, а защото е ръководен от, според мен, утопичната вяра, че бивша империя може да бъде възкресена. Не случайно неговите най-върли вътрешни противници са от редовете на Комунистическата партия на Зюганов, а смъртният му враг Навални е учредител на национално-демократическото движение „Народ“, в което активно си взаимодейства с личности като чугунения комунист Пьотр Милосердов и лидера за забранената петроградска Национално-болшевишка партия Андрей Димитриев, а един от най-върлите му фенове е писателят почти кафяв националист Захар Прилепин.

==

Наистина, не е достатъчно да си пълним главите с официалната информация и с внушенията на троловете от сайтовете. Трябва да се чете, да се запознаваме с документи, да участваме в оживения диалог между мислещите и можещите журналисти по всички краища на света. В това отношение несъмнено книгите на убитата безмилостно Анна Политковска са изключително полезни. Само изброяването на международните й награди би отнело десетина страници. А отправените послания в „Нищо друго освен истината“, превод Ангелина Александрова, в издадената през 2007 г. от „Бард“ „Русия на Путин“, превод Елена Кодинова, и в „Руски дневник“, пак „Бард“, пак 2007, превод Крум Бъчваров, задължително трябва да обогатим с не по-малко разобличителните разкрития на ненадминатата публицистка, основателката на дяснолибералната партия „Демократически съюз“ Валерия Новодворска, чиито книги „Моят Картаген непременно трябва да бъда разрушен“, „От другата страна на отчаянието“, „Сбогуването на славянката“ и „Поети и царе“ са модерни библии на инакомислието.

==

Новодрорская, Владимир Буковски, чиито антикомунистически прозрения съм имал честта да превеждам, Мариета Чудакова и още куп руски интелектуалци са не просто лицето на „новата журналистика“ в Русия, те проявяват разкрепостено мислене, което прави на пух и прах както имперските, така и болшевишките, а дори и крайно либералните залитания. Може би именно тук е мястото да продължа мисълта на съпругата ми Зоя, която в коментар към първата част на този извънреден книжен четвъртък припомни, че журналистическата професия е сред най-опасните в наше време.

==

Помислете си какво е рискувал Хемингуей по време на Първата световна война. Споменавам неговото име като обобщаващо за стотиците жертви на кървави конфликти, при които военните журналисти са мишени. Мракобесието ги преследва в империите на наркобароните, в обкръжението на трафикантите на оръжие, в лапите на безумно корумпираните политици и бизнесмени, за които човешкият живот не струва и пукнат петак. В това отношение, освен рискованите пътешествия по размирния свят на Елена Йончева, които по стар български обичай се отричат и омаловажават, тъй като нейната политическа ориентация не ни харесва, освен диренията на Григор Лилов (много често – пристрастни, но има ли нещо по-хубаво от това?!), освен темпераментните репортажи на живо на младия Иво Божков, едва ли можем да се похвалим с особени опити за „нова журналистика“.

==

Да, интересни и значими са книгите на Ана Заркова, която също пострада заради „любопитството“ си, с огромно удоволствие прочетох „Столетниците – благословия или орисия“ на телевизионната звезда Мира Добрева, може би пропускам нещо важно, но постиженията ни в една от най-процъфтяващите по света мисия на модерната журналистика са по-скоро хилави. Причините са ясни: знаем кой и защо плаща на медиите, но мълчим. „Партизанската“ журналистика и жълтурщината ни давят. Преди няколко години Тошо Тошев леко повдигна завесата на „задкулисието“ в документалната си трилогия за „Лъжата“, но върху него продължават да се изсипват всевъзможни (някои от тях – вероятно и заслужени) обвинения , така че самозваните „герои“ на медийната сцена остават странни екземпляри като Петьо Блъсков и Недялко Недялков, които „шлифоваха до съвършенство“ езика на омразата.

==

Но да ги оставя на съвестта им, за да представя вече съвсем телеграфно още няколко примера за могъществото и необозримите богатства на новата журналистика. Съвременният еквивалент на „Песента на палача“ и на „Хладнокръвно“ се нарича „Един от нас“ и е написан от норвежката журналистка Осне Сайерстад. Блестящият превод е дело на Анюта Качева, а издател е „Блек фламинго“. Тя владее немалко чужди езици, учила е философия в университета в Осло. Получила е куп награди като разследващ журналист. Била е кореспондент в Русия и в Китай. Отразявала е за Норвежката телевизия събитията на Балканите, включително и войната в Косово. На тази тема има и книга: „С гръб към света. Портрети от Сърбия“, която ужасно ми се ще да прочета.

==

Преди десетина години дъщеря ми Светла Паркър преведе за издателство „Прозорец“ нейния шеметен бестселър за събитията в Афганистан „Книжарят от Кабул“, от която до днес по света са продадени повече от два милиона екземпляра. За случващото се в Ирак, Сайерстад издаде „Багдадски дневник“, е през 2007 г. отново стресна света с „Ангелът от Грозни“ – възможно най-реалистичния репортаж за трагедията на Чечения. Но нищо не може да се сравни с въздействието на „Един от нас“. Предупреждавам читателите със слаби нерви, че това е един от най-травмиращо въздействащите романи на ужаса, пред който виденията на маркиз дьо Сад в „120-те дни на Содом“ изглеждат детска играчка.

==

Сайерстад успява да ни вмъкне в съзнанието на ненадминатия масов убиец Андеш Беринг Брайвик, син на дипломат в Лондон и в Париж, той написва 1518 страници програмна декларация „Европейска декларация за независимост“, разпространява я до 1003 адреса във Фейсбук, а на 22 юли 2011 г. атакува с кола бомба, заредена с игнадит, правителствения квартал на Осло, убива там осем души, а след това атакува младежки лагер на Работническата партия на Норвегия, където хладнокръвно разстрелва 69 момичета и момчета, сред които е и дете на 14 години. Общо жертвите му са 77, а ранените – 155. Нанесените психически поражения са неизчислими.

==

В затвора разполага с три килии: една да си почива, да спи и да гледа ДВД и телевизия, втора – да работи на компютър, като за щастие поне интернет връзката му е прекъсната, и трета, оборудвана като фитнес зала. Няма да коментирам всичко това, само ще с помена, че подзаглавието на разкритията на Сайерстад, представени със суров натурализъм, от които спокойно и на исполин може да му прилошее, е „един разказ за Норвегия“. Всъщност тя удивително аналитично представя не само образа на масовия убиец, но и обхваналото съвременния свят безумие. Битката между фундаменталистите и крайните либерали стремително ни води към гибелна бездна. Когато терористите нападнаха редакцията на „Канар аншене“ заради карикатурата срещу Аллах, стотиците хиляди, които излязоха с възгласи „Аз съм Канар аншене“ осъзнаваха вината само на едната страна. Това доведе и до крайния екстремизъм в посланието на Мишел Уелбек в дистопичния му роман „Подчинение“. Никой и не помисли да възнегодува срещу почти всекидневната гавра в изданието срещу християнството.

==

Под миловидния предлог за либерализъм и за борба с расизма, сме свидетели на усъвършенстването на езика на омразата. Да, терористите мразят и убиват безмилостно, но каква е ролята на онези, които непрекъснато сочат с обвиняващ пръст политическите си и идеологически противници, каква е разликата между привържениците и противниците на Тръмп? Може ли през 20-те години на 21-и век едно уважавано българско издание да парадира с принципа, че „не публикува текстове на автори, огласени като съпричастни към структурите на Държавна сигурност“, което автоматично означава, че професори като Георги Фотев и Георги Каприев, журналисти като Иво Инджев (ето едно българско име, което пропуснах, но неговото изследване „Измамата – Сан-Стефано“, както и книгите на Янко Гочев за гибелта на Левски и за руската имперска политика на Балканите са явления в съвременния културен и обществен живот) и Огнян Стефанов, литератори като непонеслия обвиненията романтик Владимир Трендафилов, пък защо не и като моя милост, колкото и да съм грешен, не могат да изразят мнението си от тази трибуна на „свободното слово“.

==

Може ли културата в България през 50-те тоталитарни години да се представя не по-малко едностранчиво, отколкото това правеха тъпите болшевики непосредствено след 1944 г.? Объркан и жесток свят – това е голямата идея на „Един от нас“ , книга, започната като статия за „Нюзуик“ и превърнала се в откровение за времето и в обвинителен акт срещу пораженията, които нанасят национализмът и шовинизмът.

==

Как се създава днес „нова журналистика“ можете да си отговорите, след като погълнете изследването, сякаш предприето от патоанатом, „Кой уби Джон Ленън?“ с подзаглавие „Животът, любовите и смъртта на най-великата рок-звезда“ от Лесли-Ан Джоунс, знаменита английска журналистка с повече от двайсет години практика, която с биографиите си на Дейвид Боуи и на Фреди Меркюри, както и с издадения си от „Колибри“ в превод на Мирела Стефанова пореден бестселър категорично доказва, че журналистите, устремили се към автентични портрети на великите личности, изтъкани както от гениални способности, така и от всевъзможни човешки пороци, са много повече от сваляне на маските, а значими обобщения за противоречията в света на политиката, на културата, на философията и на социологията, в които всеки изтръгнат извод със стотици интервюта и многократни проверки на съмнителните факти, попълва пъзела на голямата картина, противопоставянето на хлапашката деконструкция, която води единствено към разрушение.

==

Няма съмнение, че голямата фигура в този вид журналистика, която вае противоречиви, но убедителни и автентични образи, е американският журналист Уолтър Айзъксън, преминал през всички стъпала на журналистическата йерархия, за да увенчае постиженията си с поста президент и главен изпълнителен директор на института „Аспен“, една от най-уважаваните в света непартийна организация за образователни и политически проучвания. Имаме щастието да разполагаме с най-значимите му биографии, много по-интересни и значими и от най-добрите съвременни художествени четива.

==

„Стив Джобс“, „Леонардо да Винчи“, невероятното му постижение „Айнщайн“, превърнато в телевизионен сериал, спечелил милиони зрители по цял свят, както и „Иноваторите“, незабравима среща с дъщерята на лорд Байрон Ада Лъвлейс, с Бил Гейтс, с Джон Атанасов, с Лари Пейдж и с много други строители на нови светове, са биографични трудове от ново поколение, в които се срещаме не само с автентичните портрети на пратениците на боговете, но и с тенденциите в развитието на науката и на обществените отношения, които чертаят по-различна от хаоса, оптимистична, но не безкритична перспектива за бъдещето.

==

Преди да завърша, ще припомня още един особен дял от света на „новата журналистика“. Безбройни са книгите, посветени на света на модата с неговия блясък и нищета, трудно ми е да изредя значимите биографии на Коко Шанел, на Версаче, на Пиер Карден. Но издадената току-що книга от „Кръг“ „Живот на първия ред“ от Джери Опенхаймер е блестящ пример за безмилостно проникване отвъд светлините на прожекторите. Разбира се, стотици са подобните книги за потайностите на Холивуд, и в Европа, и отвъд Океана звезди като Франк Синатра, Мерилин Монро, Един Пиаф, Жан-Пол Белмондо и още десетки от тяхното равнище получават заслуженото внимание, което читателите пренебрегват, ако биографиите са написани „под диктовка“ – материална или продуцентска.

==

В това отношение скандалната биография на несменяемата вече от десетки години законодателка в модния свят и ръководителка на списание „Вог“ Ана Уинтор, на която беше посветен романтичния блокбастър „Дяволът носи Прада“, в който гениално се превъплъти великата Мерил Стрийп, се превръща в не по-малко предизвикателна и противоречива героиня на модерен епос от подгонената напоследък от „политически коректните“ Скарлет О`Хара от „Отнесени от вихъра“. Всички най-въздействащи средства на успешното художествено повествование са подвластни на Опенхаймер, безупречен е преводът на Пейчо Кънев, въздействаща е корицата на художничката Милена Вълнарова, а шоуто е не по-малко забележително от филм на Боб Фос.

==

Българските читатели, пък и въобще публиката по света, много обичат разкази за кралските семейства. Романтичните уж художествени разкази за принцове и принцеси нерядко са типични образци на „чалга“ за по-образованите й почитатели, но има и щастливи изключения. Такива са биографиите, появили се изпод перото на американката Сали Бидъл Смит, представяна у нас от издателство „Еднорог“, а второто издание на капиталния й труд „Елизабет, кралицата“ излезе в началото на тази седмица. Другата й преведена книга „Принц Чарлс: страстите и парадоксите на един невероятен живот“ също се радва на огромен интерес.

==

Въпреки че журналистката провежда стотици разговори с близки и познати на кралското семейство, въпреки че почти не се е доближавала до кралицата, с изключение на две мимолетни срещи, в тези биографии, както и все още непознатия за нас неин портрет на Лейди Диана и останалите три кралски биографии, които е издала до този момент, следим с огромен интерес майсторските психологически характеристики, но оставаме с усещане за леко гланциране, коренно противоположно на Бюканън, разобличителя на Чърчил.

==

Биографиите, предложени от Сали Бидъл Смит, ще ни накарат да се усъмним в някои от сензационните обрати в сериала „Короната“, но поне журналистката не поставя никакво съмнение за цвета на кожата на своята героиня. Как ли би изглеждало обяснението на създателите на сериала за Хенри Осми, че Ан Болейн е чернокожа – каква ще е тогава сестра й, първата любов на краля? Когато в посветения на младата руска императрица Екатерина Втора сериал, установих, че руският царски двор е многонационално сборище, ми стана мъчно за внучките ми, които гледат всичко това с широко отворени очи и попиват всички уж модерни митове, а всъщност проява за завидни тъпоумие и ограниченост.

==

С огромно облекчение забелязвам, че идва краят на този безкрайно проточил се текст, който несъмнено ще ми спечели и немалко врагове, тъй като по нашите земи оживените диалози отстъпват пред свирепите омрази и клевети. Необходимо ли е да припомням, че все пак това не беше монография за моите представи за „новата журналистика“, така че разказвайки за книги и тенденции, пропуснах много други предостойни примери, а понякога прибягвах до по-удобните простички обобщения, тъй като съм твърдо убеден, че абсолютната истина е израз на фанатизъм и на заслепление.

==

Може би ще ми простите споменаването на скандални имена, искрено се надявам, че няма да ме обвините в ретроградност и в патриархалност, след като открито съм защитил някои десни позиции. Позволете ми да завърша с издаденото от „Сиела“ изследване „Убийците от Оклахома и раждането на ФБР“ от Дейвид Гран, превод Камен Велчев. Това е невероятно разследване за трагичната съдба на най-богатия народ в света – племето на осейджите от Оклахомча, наследили правата върху огромни петролни залежи, открити в резервата им. Големият журналист от „Нюйоркър“ Дейвид Гран разказва за намеренията на овластени престъпници и бизнесмени да извършат етническо прочистване, замаскирано като поредица от мистериозни убийства. В историята има герои, палачи и жертви, и в крайна сметка тя се оказва разказ за раждането на ФБР. Книгата е вдъхновила Мартин Скорсезе, който скоро ще ни поднесе своя прочит на отвратителното престъпление, с неизменното участие на любимците му Леонардо ди Каприо и Робърт де Ниро.

==

Защо оставих тази увлекателна книга за накрая ли? Защото ми се ще да ви припомня, че голямата, истинската „нова журналистика“ всъщност е задъхан криминален разказ. Само че загадките, които тя разрешава, не се свеждат до гениалното разобличаване на убиеца, а подобно на модерното скандинавско криминале (не забравяйте, че и покойния Стиг Ларшон, автор на най-четената по света криминална поредица, е бил забележителен разследващ журналист) дълбаят към ядрата на проблемите и свалят маските на прикриващия упорито пороците си свят. Часовникът на Страшния съд, създаден през 1947 г. от Съвета на директорите на списанието „Bulletin of dhe Atomic Scientists“ безмилостно отброява секундите, които ни делят от гибелта на безумното човечество. Повече от ясно е, че политиците няма да ни спасят – надеждата ни остава в истинските журналисти, разобличители на митове, на корупция, на тайни, човеконенавистнически планове.

==

Да не пропускаме нито дума от задъханото им слово, да се включваме в оживените им спорове, а най-важното е някак си да се освободим от езика на омразата и от уж характерния само за болшевиките „образ на врага“. В това отношение светът отдавна се е събудил. За съжаление, политическата реалност в родината ни, безпринципното противопоставяне, лъжите и корупцията, не само ни поставят на едно от последните места по свобода на словото, те ни обричат на „балканизация“, на безмозъчно робуване на стереотипи и предразсъдъци – както в кръга на семейните и интимни отношения, така и, за съжаление, в общественото и политическото ни битие. В ролята на истински разследващи журналисти у нас се изявяват най-вече независимите издатели, които с реализираните си проекти чертаят единствения възможен път към прогреса и към надеждата.