Колонката на Г. Цанков: Кирил Топалов и неговите софийски истории. Спомен за Марин Бодаков

Затъжих се за вас, скъпи приятели, а и страхотно се притеснявах, тъй като страницата ми беше невидима на лаптопа и на телефона по време на почивката. Слава Богу, с помощта на вълшебника – компютърния специалист Градимир Градев, нещата си дойдоха на мястото ден след като се прибрахме в София. Горях от нетърпение да ви разкажа за книгите, които прочетох с упоителна наслада на морето, но все пак реших първо да посетя борсите и да събера най-ценното, което съм пропуснал. За ужас на милата ми Зоя, след два курса донесох с пуфтене 56 книги и самият аз усетих нещо, подобно на задушаване. Ами сега: въпреки лятната леност, издателите не са си почивали. С риск за пореден път да бъда наречен „всеяден“, имам намерение в рамките на месец-два, заедно с новостите, които се надявам да не растат лавинообразно, да ви представям онези заглавия, които непременно трябва да стигнат до очакващите ги читатели. Нали вече говорихме, че книгите не са неми като риби – когато ги погледнем, те ни говорят, примамват ни, по-скоро избиращите не сме ние, а тези хитруши, петимни да внесат положителна енергия в домовете ни. Да, дори най-разрушителните четива, дори модерните и класическите „опасни и еретични апокрифи“ излъчват светлина, нерядко водят до катарзис. Не че няма и такива, след които направо ти се отщява да живееш – но за тях аз обикновено си мълча, ако не ми кипне македонската кръв.

==

За огромно съжаление, само Бог знае кога този диалог със живите страници ще секне – плавно или стремително, но дори в такива случаи раздялата е само на физическо равнище. Връзката с духовното присъствие на напусналите ни остава, понякога дори – като по вълшебство – укрепва. Усетих върху себе си това чудо при зловещата вест за внезапната кончина на Марин Бодаков. Не си спомням някога да сме разговаряли с Марин, бяхме колеги в института по литература със съпругата му Зорница Христова, блестяща преводачка от английски и успешна стопанка на „Точица“ – детско издателство с характер. Не станахме приятели и със Зорница – човешките взаимоотношения са страхотна енигма! Следях телевизионните изяви на Марин, понякога се възхищавах от оценките му за представените книги, друг път мислено спорех с него. Винаги го свързвах със Силвия Чолева, тъй като двамата блестящо се допълваха и намираха нетрадиционни пътища за омайване на аудиторията. От невероятната поредица на издателството за поезия „Да“ също лъхаше на интелектуална свежест, сякаш в изданията откривах следи от духа на Николай Кънчев, на Георги Рупчев, както и на – за щастие – живия ни класик Иван Теофилов.

==

Признавам, че имах съществени резерви към тезите на Марин Бодаков за делото на Йордан Маринополски, за когото той написа интересна книга. Тъй като през моя живот най-много години съм отделил на д-р Кръстьо Кръстев, бях готов да защитавам страната на издателя на „Мисъл“ „със зъби и с нокти“. Но… завесата падна. И, както в криминален роман, всичко се оказа не такова, каквото съм очаквал да е. Първо чух в предаването „Панорама“ на Бойко Василев думи на Марин Бодаков за мисията на журналиста, после в „Библиотеката“ прозвучаха негови афоризми за изкуството. Дойдоха ми като гръм от ясно небе – внезапно осъзнах, че сме можели да бъдем съмишленици, че малцина от „литераторите“ ни разсъждават толкова мъдро и същевременно земно. Отидох в „Български книжици“ и имах щастието да открия две от емблематичните поетични книги на Бодаков – „Северна тетрадка“, 2013, и „Битката за теб“, 2016. Измъкнах от библиотеката си „Мечка страх“ от 2018. Като магическо пророчество ми прозвучаха думите на професор Александър Шурбанов: „Струва ми се, че поетът Марин Бодаков все повече се отдалечава от нас. И със самото си отдалечаване ни тегли след себе си. Там, накъдето е тръгнал, пътни знаци няма.“ Поетът, преводачът, ученият е доловил, че тази поезия е „енергия“. Улавят се само посредством „шестото чувство“. Нещо подобно усетих, когато ни напуснаха Николай Кънчев, Иван Методиев, Георги Рупчев.

==

Къде съм. От чия страна на сражението се намирам. Навсякъде повалени години. Там пръстта няма да ме остави сам. Тук небето няма да спусне победното знаме за мен, Няма да пусне дори снежна примка.

==

Това е видение от „Битката за теб“. А още в „Наивно изкуство“, 2011, Марин пише:

==

Разпервам рани – и политам през планини, мостове и тунели, и облаци, през жмичка между черкви към плащаницата от пръст и нищо

==

Да, много сме различни. Аз съм се превърнал в отвратителен скептик, той е дзен учител, който с всяка свое стихотворение ме води към друг, нереален, но и неземен свят, в който „гробовете на смъртта се раздалечават бързо един от друг - / да отворят място за мен.“ Неговото място обаче вече е рана в душите на онези – като моя милост, - които едва сега го усещат по-жив от живите и се опитват да вървят по следите му. Завеща ни, че светът може да се подобри с „малки стъпки, направо с точици“ – а издателството им, което Зорница непременно ще продължи да развива, е точно такава точица на добротата и на мъдростта.

==

Първата „точица“ от моя разказ е за града – реален и въобразен, без който животът ми вероятно би бил съвсем различен. Къщата на духовете, в която са отраснали, обичали, страдали прабаба ми и прадядо ми, баба ми и мама, се намира и до днес на улица „Бачо Киро“ 41. Точно отсреща е домът на сестрата на прабаба ми Йорданка – Евгения Бончева-Елмазова, с литературния псевдоним Евгения Марс. Нейният син е свръхталантливият оперен бас и блестящ комедиант Павел Елмазов – можете да го видите като дете на снимка с майка си Евгения и с Иван Вазов на площада с гълъбите във Венеция. От снимката и от пътешествието из Швейцария и Италия започват и типичните за нашенското махленство слухове, че вуйчо ми Павел е незаконен син на поета. Дори и аз като бръмбъзък не се стърпях и се включих в „арията на клеветата“. Когато началната ни учителка, другарката Пеева, ни разпитваше кой от какво семейство е, станах от чина и се изцепих: „Аз съм внук на Иван Вазов“. Е, тогава представите за „домашното насилие“ бяха малко по-различни, така че изядох от баща ми як пердах, а разказът за поведението ми в този първи час в училище се превърна в забавен семеен виц.

==

Съпругата на вуйчо Павел – Лили Елмазова, която напусна земния свят през август, и „лелите“ ми (връстнички, тъй като разликата в годините между певеца и съпругата му беше доста голяма) Евгения (тя също си отиде безбожно рано, но остави след себе си „светла диря“ като директор на учебния комплекс „Българско школо“ и като отдадена на децата и на музиката душа) и Мария – Мими (също надарена от Бога с естетическо и творческо съвършенство) превърнаха къщата в „жив музей“. Всеки любопитен доброжелател може да влезе там и да види автентичния, елегантен салон, в който са се събирали духовните ни първенци. Фамилията пази всички писма, снимки, документи, като предоставиха на издателство „Труд“ разказите, драмите, есетата и пътеписите на Евгения Марс, от които през 2015 г. изникна „Евгения Марс извън сянката на Вазов“. В чест на първата председателка на Клуба на българските писателки Евгения Марс, леля Лили и нейни верни приятелки, начело с неуморната белетристка и актриса Божидара Цекова, създадоха дейния в наши дни Дамски литературен салон „Евгения Марс“.

==

Премиерата на книгата „Евгения Марс извън сянката на Вазов“ се състоя преди шест години в библиотеката на БАН. Великолепно слово произнесе съставителката на тома професор Милена Кирова. После думата взех и аз, за да разкажа неизвестни неща за поета и неговата муза, с които днес няма да ви занимавам, макар да са доста интересни. Тогава проявих безумната суета да се похваля, че с издателство „Изток-Запад“ подготвям издаването на най-значимото творение на писателката – през 1928 г. тя подготвя илюстрования юбилеен албум „Полувековна България. 1878 – 1928“. Ненадмината е тази енциклопедия за строителите на освободена България – тя обхваща целия обществен, политически, стопански и културен живот, среща ни с големите българи, а като автори на отделните статии са привлечени най-авторитетните учени.

==

Впрочем вече можете да се убедите сами в надвременното значение на това съкровище, тъй като издателство „Колибри“ започна новия сезон с безценно фототипно издание на албума. Разбира се, прави чест на Министерството на културата, че е подкрепило финансово появата на този том, посветен на 100-годишнината от смъртта на Иван Вазов. Мога само да се поклоня доземи на издателството, откликнало на духовната необходимост от възкръсването на „Полувековна България“. Но ще си изкривя душата, ако не споделя и болката си. Моето издание на албума е единствено по рода си – то е облечено в скъпа твърда кожена корица, а сърдечното посвещение е за прабаба ми Йорданка и за съпруга й Тома Велев (този българин от Крушево до 1926 г. е директор на гимназията в Самоков, но е изтеглен в София и назначен за директор на една от най-престижните софийски гимназии , а негов заместник-директор е прочутия – за едни с добро, а за други със зло – литературен критик Йордан Бадев). Пазехме албума като реликва, занесох го с най-благородни помисли на стопанина на „Изток- Запад“ Любен Козарев, но, уви, не го получих обратно. Вместо това, години по-късно се появи въпросното издание с предговор на професор Милена Кирова – същата, която на премиерата на „Евгения Марс извън сянката на Вазов“ чу ясно моето намерение и основанията ми аз да се заема с това дело. Но, млъкни сърце!

==

Отплеснах се – старост, нерадост! – от спомена за „къщата на духовете“. Прапрадядото в рода ми по майчина линия, богатият търговец на дървени материали Павел Бончев построил на улица „Бачо Киро“ къщи-близнаци за двете си дъщери – Евгения и Йорданка. След смъртта на прабаба ми, която впрочем през 1925 г. била обявена за „най-красивата софиянка“, къщата й с 28 стаи била разделена между баба ми Катя и сестра й Вера. Тъй като живата до над 90 години енциклопедия на културните среди до 1944 „лелка“ Вера (не случайно я споменавам тук – тя ще се появи отново по-късно в разказа ми) обичала да разказва политически вицове, болшевиките й отнели половината къща, а майка ми и аз ходехме всеки месец да взимаме жълти стотинки от настанените в нашите стаи „работнически семейства“, като трябваше да им поемаме и ремонтите. Затова родителите ми побързаха на безценица да се отърват от своя дял. Изчезна кухнята, в която прабаба ми Йорданка, баба ми Катя и майка ми – също Йорданка – посрещнали плувналата в сълзи Евгения Марс, която ги покрусила с вестта за внезапната кончина на Вазов. Непокътнат остана „живият музей“ на Елмазови – една от прекрасните софийски сгради, които продължават да говорят. Да, не се лъжете – тук държа на асоциацията с невероятния двутомник на преводачката на Хари Потър и на още куп чудесни книги, журналистката и преподавателката в НБУ Мариана Екимова-Мелнишка и на доцент д-р Александър Геров, математик-информатик, правнук на Найден Геров „Къщите говорят“ и „Къщите още говорят“. Но за това издание на „Нов български университет“, което също получи втори живот, ще прочетете повече страници в замислен от мене следващ „книжен четвъртък“, когато темата ще е оживялата история – „митологизирана или разголена и без грим“. Накрая да кажа, че четирите гроба на фамилията ни са един до друг в една от алеите на Централните софийски гробища – там почиват и Елмазовите, и моите предци, навярно там ще легна някой ден – дано да не е съвсем скоро – и аз, но децата ми едва ли, тъй като тяхната родина вече е широкият свят.

==

Днес ще продължа разходката си из града на живота и на съдбата ми, представен като цветна феерия в издаденото от „Кръг“ „сандъче със скъпоценности“, облечено в твърди корици и наречено „Литературна София“ – поредния шедьовър на издателство „Кръг“. Възхищаваме се от изкуството на Хари Бенсън и на Джеф Уиденер, на Стив Маккъри и на Мери Елън Марк, на Дъглас Къркланд и на Чарлс Леви, на Алфред Айзенщад и на Арнолд Нюман, но защо да не наредим сред тях и Петър Папакочев, Иво Хаджимишев, философа и поета Цочо Бояджиев? И, разбира се, Иван Шишиев. Винаги съвсем близо до мене са неговите неповторими „Етюд-и-те на София“, също откритие на „Кръг“, които озариха домовете ни през миналата жестока пандемична година и ни вдъхнаха надежда. Но той продължава да ни омагьосва с обиколката на „Литературна София“. „Всъщност на книги ухае цялата столица. От скритите антикварни книжарници в безистените на площад „Славейков“ през хранилищата на библиотеките до уличните букинисти. От домовете на българските класици до ателиетата на илюстраторите или кафенетата, където новите поети и писатели творят. Литературния живот тук ми напомня пръстените на ствола на дърво – разширява се непрекъснато и се обновява. Така подредих и снимките в новия си албум.“, пише в кратичкия си предговор Шишиев.

==

И тръгваме след него, възпитаника на Софийската духовна семинария, завършилия богословие в Софийския университет. Сякаш Бог движи ръката и очите, които откриват магията на говорещата книжнина и на безсмъртния творчески дух. Преди време, при първата ми среща с Париж през 90-те години на миналия век, открих, че там на всяка крачка срещам духовете на героите на Юго, на Мопасан, на Аполинер, на Виян… След проникването на чудотворните пейзажи на творческото безсмъртие, и моята София вече е по-различна. Започвам да си мисля кога и как съм видял за първи път пред дома си на булевард „Христо Ботев“ (точно на ъгъла с „Неофит Рилски“) приятелите на скъпия ми дядо Стоян Стефанов (голям юрист, председател на Касационния съд и заместник-министър на правосъдието в правителството на професор Филов), Душечка (Константин Константинов) и Симеон Радев, как съм разглеждал картините на Ивайло Петров в дома му на „Солунска“, как с Николай Кънчев и с Мишо Неделчев сме обикаляли с часове руските книжарници, как на стълбите на Университета съм се запознал с Марин, брата на Тончо Жечев, а малко по-късно се появи и самият критик, от когото не просто съм се учил, а винаги съм го възприемал като втори баща. Сигурен съм, че всеки от вас, скъпи приятели, ще намери своите скъпи литературни кътчета в този обагрен от бяла магия пътеводител за ценители.

==

Той е моят пропуск за срещата със следващите книги в този преглед, първата от които превърна лятната ми ваканция в незабравим „безкраен празник“. На 70—годишнината на професор Кирил Топалов имах честта да произнеса реч за приятеля, за един от най-извисените съвременни българи. В препълнения салон на Университетска библиотека нямаше къде яйце да падне. Дочувам как разни литературни палета се зъбят срещу родолюбието му, но те нямат представа, че неговата страстна защита на българската Македония не е проява на национализъм, в нея няма и сянка от шовинизъм, това е смисълът на живота му. Ученият, общественикът, дипломатът, драматургът, белетристът черпи мощ – физическа и духовна – от охридския род на баба си Търпа, от дебърския род на дядо Тасе с огромните юнашки мустаци и от убития от арнаути дядо Вельо. Могат да го разберат само хора като мене – ние сме хиляди в България, които са закърмени с плисъка на Охридското езеро, аз самият съм богат и с разказите на баба ми Възкресия (какво красиво име!) – майка на баща ми Цанко, – за прадядо ни Григор Пърличев, за убийството на съпруга й през кървавата 1925 г. – офицерът-земеделец Георги Цанев, на когото съм кръстен, за ученическия спор със сестра й, който прераснал в доживотна омраза (като ученик реших сам да проверя „легендата“, в прогимназията ни заведоха на екскурзия до Охрид, намерих родната къща на баба ми, но нейната мила сестричка не ме прие!). Познавайки бащиния ми род и гостувайки всяка неделя за обяд в дома на баба Възкресия в къщата й с китна градина на „Генерал Заимов“ (разрушиха я и на нейното място изникна поредната грозна кооперация) се почувствах „у дома си и сред свои хора“, когато започнах да чета за Султана и Лазар в „Железният светилник“ на Талев. Та няма как Кирил Топалов да не е от людете, за които Македония не е географско понятие, а вътък на родовата памет.

==

Кирил Топалов често се е сблъсквал със завистта на колегите си – те гледали „отвисоко“ литератора, който придобива славата на белетрист. Подобно отношение съм забелязвал и към Боян Биолчев. Но на лекциите и на двамата студентите се тълпят, а разказите, новелите и романите им не се задържат дълго по витрините на книжарниците. Дори да не сте чели романите „Бъди благословена“, 1979, и „Не се сърди, човече“, 1982, няма начин да не сте гледали поне един от филмите по тях. Те бяха като „пистолетен изстрел в бална зала“, както се е изразил Стендал, ако можем да наречем „бална зала“ онази душна атмосфера на фалшивото“спокойствие по времето на късния социализъм. Впрочем, вторият филм успяха да видят малцина, тъй като творбата на режисьора Ивайло Тренчев мълниеносно беше свалена от екран. Та нима е възможно, в „най-страхотния от всички светове“, едно изоставено дете да завърши живота си със самоубийство?! Неопитните изоставени млади майки, сирачетата в сиропиталищата никак не пасваха на модела на тогавашния „положителен герой“. А Кирчо не се боеше „от мечка“ – и по-сетнешните му романи, както и великолепните му пиеси бъркаха безмилостно в кървящи рани.

==

Гледали ли сте „Аз съм Мария“? Адвокатът Стефан констатира: „Когато държавността стане едно цяло с престъпността, няма закъде повече да се подронва“, а режисьорът-документалист Николай допълва: „Глупаци като нас си мислят, че посягат на злото, а всъщност… Замахват в празно пространство. Защото злото е вездесъщо. Зловещо ни се хили отвсякъде. Като вампир с безброй лица…“ Искрено се надявам някой ден да подготвя достойна студия за безбройните таланти на Кирил Топалов, но днес ще се огранича с посланията на новата му книга, издадена красиво от „Бард“ – чух и възторженото мнение за творбата на стопанката на издателството Анелия Андонова. „Софийски истории“ е определена от автора като „разкази и новели“, но за мене, който я препрочетох поне три пъти в морския Лозенец, това е най-дълбокият и най-изповедният роман на писателя. Да съскат каквото си щат „злите езици“, творбата е съпоставима с най-значимите класически и модерни български художествени текстове. Тя не е ода или елегия за София, а безпощаден самоанализ на автора, изпълнен с народопсихологически открития и послания. Едно е да разказваш – подобно на Жан-Жак Русо – уж свръхчестно за себе си (доколко „Изповеди“ – те му са откровени, е отделен въпрос), а съвсем друго е да побереш в пространството между град Дебър, остров Белене, улиците „Оборище“ и „Черковна“, къщата в „Другарския квартал“, не просто семейната хроника, а „българската участ“ през изминалите почти осемдесет години.

==

На едно място в книгата Топалов споменава „Време секънд хенд“ от нобелистката Светлана Алексеевич – е, „Софийски истории“ е нашенският аналог на тази обиколила света съвременна хроника, а – с риск да бъда обвинен в пристрастност и необективност – въздействието на българския роман върху душата ми беше значително по-силно. Вероятно е изиграла ролята си и съучастието ми в разказа. От детайлите възкръсваха скрити дълбоко в гънките на паметта ми мъчителни спомени – например отечественофронтовските хайки за избиване на домашните и улични кучета или разпространяващите се разкази от ухо на ухо за арестувания кебапчия, който убивал случайни хора и си правел каймата от тях. Клиентите му си облизвали пръстите, докато един ден милиционерите пристигнали с белезниците. Градските легенди почти не присъстват в съвременната ни литература, а те са много важна част от атмосферата на всяка епоха.

==

Вилата на вече споменатата от мене сестра на баба ми лелка Вера се намираше на пет минути от спирка „Бункера“. На самата спирка имаше кръчма. Когато стопанинът й изчезна, и ние, децата, пък и възрастните бяхме твърдо убедени, че именно той е бил сатрапът с човешката кайма. Кирчо Топалов развенчава по неповторим начин още една знаменита легенда, тази за „чудовището“ Жоро Павето. Беше време, когато жените не смееха да се вясват без придружител по улиците, а разказите за десетките ударени из засада ни караха да изтръпваме. От тази история Топалов е успял да създаде незабравим разказ. Действието се развива по време на първата студентска бунтарска вълна в Париж, когато нашите „социалисти“ най-много се плашеха от изстъпленията на левичарите и на маоистите в Западна Европа. Да припомням ли, че и Юлия Кръстева и съпруга й Филип Солерс са ходели с „Малката червена книжка“ на Мао, че съставителят на „Черната книга на комунизма“ Стефан Куртоа не крие откриването на нелегално магазинче за оръжие за маоисти? Западната „левица“ пееше „Правете любов, а не война“, а родните болшевики гонеха младежите с дълги коси и хубавиците с къси полички. Хич не беше шега тази работа, защото някои от „зозите“ и „суингите“ никога не се върнаха от лагера на смъртта край Ловеч.

==

Та в разказа „Жоро Павето“ става дума за тези гонения, а героят бива изключен от университета за участие в купон в ресторант „Ропотамо“, където танцували под звуците на упадъчна музика и си разказвали политически вицове. Няма да ви разказвам подробно биографията на талантливото момче, блестящ тенор, само ще ви открехна, че той пуска слуха за похожденията на Жоро Павето. Всичко това щеше да бъде хем тягостно, хем забавно, ако зад въвеждащата ни във всекидневието „секънд хенд“ не откривахме великолепния анализ на механизма на раждането на идеологиите. Уж невинно, уж почти на шега, Кирил Топалов ни въвежда в модерното тълкуване на „теорията на манипулациите“ и мислещите читатели откриват как може да се роди не само Жоро Павето, но и мощта на ефрейтора, подготвил Бирения пуч или сатанинската стихия на бившия грузински семинарист, който най-вероятно е тръгнал от доносник на царската „охранка“, за да избие най-малко десет милиона души. Всъщност, тогава „народната милиция“ се постара да залови „чудовището“ и дори вкара за дълги години в затвора някаква неадекватно гаменче (то пък се оказа внук на прочутия доктор Кръстьо Кръстев!). Дали историята не се повтори и в наши дни, когато за телефонната заплаха на председателката на Народното събрание и на майка й за по-малко от 24 часа беше тикнат зад решетките младеж, който уж изпращал зловещите си послания от компютърен клуб в Стара Загора. Не си зададоха въпроса откъде момчето ще знае как се казва майката на Ива Митева и как арестуването му доста подозрително съвпадна с приемането на новия закон за НСО и отпадането на охраняването на немалко бивши и днешни „величия“?

==

Сигурен съм, че нито за миг няма да скучаете с родения в навечерието на Деня на българската азбука, просвета и култура и на славянската книжовност отрок, зодия „близнаци“, как властният му дядо заплашва, че ще го кръсти Търпо (на майка си), но се връща от кметството с кръщелно свидетелство, на което пише името, предопределило каузата на живота му – Кирил, свети Кирил. Всеки от разказите за възмъжаването на хлапето е повече от лично възпроизвеждане на „изгубеното време“. Няма да скрие той от нас какво му е коствала „обичта на Чърчил към България“ – по време на поредната бомбардировка, в суматохата, на път към скривалището, бебето изчезва от ръцете на майката. Намират го бързо, сред уличния прах и затварят семейството в сградата, където сега е „Малък градски театър зад канала“. Доста десетилетия по-късно ще се озовем там със съпругата ми Зоя на премиерата на новата му пиеса „Нерви за любов“. И пак премеждие – поради заболяването на актьор, представлението се отлага. После идва ред и на втория „фалстарт“. Явно не му е мястото на Кирчо в това пространство, но за щастие произшествията с него там винаги завършват благополучно – както се случи и с 15-те минути бурни аплодисменти след най-сетне появилото се на сцената „позорище“.

==

„Софийски истории“ непременно трябва да се чете бавно, с опит да се достигне до „подводните течения“, да се потърсят явните или скрити връзки с родната класика. Ще се сетите ли, че прекрасният разказ „Румбата“ е модерен вариант на Йовковата история за Люцкан, героя на една от най-съвършените новели в литературата ни „Последна радост“? Люцкан се подвизава в Подуенската махала, прилича на лошите великани от приказките на братя Грим или по-скоро дори на Квазимодо. Дрехите му са остатъци от войнишка униформа, сякаш я е свалил от гърба на Люцкан. Помня, че в детството ми софийските „луди“ бяха невероятно колоритна гледка. Имаше например един безобиден и винаги усмихнат гей – страхотен киноман, който не изпускаше нов филм. Откъде намираше пари за билети, не знам, но всички знаеха, че винаги си носеше специално изработена мека седалка, за да не нарани на грубия дървен стол дупето си. Обичах да се спирам и да разменя по няколко думи и с един намръщен и замислен като древен философ брадат мъж на неопределима възраст, който се мотаеше около ВИТИЗ и беше нещо като талисман на младите актьори и писатели.

==

Румбата е „скица“ от по-ранни години, той застава на някой ъгъл и започва да вика с пълен глас: „Слушай моята команда! Мирррно! Да живеят нашите вождове и учители Сталин, Тито, Димитров!“ Миналото на Румбата се оказва повече от неочаквано. Полусрутената къщурка, в която се е приютил, някога е била домът на родителите му – аптекари, завършили в Швейцария. Като дете той самият знаел перфектно няколко езика и мечтаел да отиде в Цюрих, за да усвои там благородната професия на майка си и на баща си. По девети аптекарите усетили, че ги очаква арест, и духнали в Швейцаришя, като не забравили да оставят пари за Румен, който по това време гонел немците и погребвал скъпи приятели, по разпореждане на „братушките“ и на съюзниците. Върнал се от фронта, опитал се да премине границата, за да се присъедини към семейството си, но го заловили и прекарал пет години в зандана, откъдето излязъл вече като „Румбата“ – лудия от квартала. През юли 1949 г. изчезнал безследно, то се знае къде, а Топалов завършва разказа си, в който дори „Последната радост“ е отказана на героя с думите: „Така, преди още да тръгнем на училище, бяхме научили от Румбата първия си политически урок – че смъртта на големите вождове и учители на народите дава властта на по-малките вождове, които обикновено не са по-добри, но ако поради тази причина лудите решат да предупредят нормалните да не се радват, им се случват разни работи, а и накрая никой не ги помни.“ Тези думи превръщат разказа за „Румбата“ в не просто актуална, а направо в надвременна история, каквито са и всички останали в тома.

==

Тук обаче ще си позволя да направя едно отклонение, което съм длъжен да извадя на бял свят, докато паметта ми не е пострадала от почти неизбежната деменция. Подобна история можеше да се роди още през 1982 г., преди да излезе от печат втория роман от епичната трилогия на Владимир Зарев „Битието“, „Изходът“, „Законът“. Един ден той ми даде да прочета откъс за лудия от Видин. Той притежавал чудотворното качество да чува в ушите си емисиите на чужди радиостанции. На 5 март 1953 г. излязъл на главната улица и се разкрещял: „Вождът на народите Сталин е мъртъв!“ Досещате се какво последвало. Прибрали го в участъка и го смлели от бой. Все пак се смилили и не го утрепали, даже го пуснали, а точно когато, няколко дни по-късно, щом Велможите решили, говорителят на Московското радио съобщавал с надгробен глас за смъртта на вожда, а покритият със синини и кръвоотоци луд вървял по главната улица и бодро крещял: „Сталин е жив! Сталин ще живее вечно!“ Такива ми ти работи… Само че тогава се намесил татко Пантелей и страниците, посветени на видинския луд, изчезнали. Навярно Владо е забравил за тях, иначе непременно трябваше да ги възстанови в новите издания. Но още тогава, както имаше смелостта да крие на тавана си архива на Дънов, така посмя да напише и наистина значими творби.

==

Връщам се към „Софийски истории“, за да проследя генезиса на първите белетристични успехи на Кирчо – спомените му за упоритите тренировки, довели го до участие в олимпийския отбор по бокс, разбираем комплекс за епохата, в която се ценеше физическата сила, а на четящите и мислещите деца прикачаха срамни прякори – от всичко това се ражда ранния му роман „Бягай. Обичам те!“. Подобни талантливо разказани истории на „спортна тема“ съм чел само от Стоян Йорданов и от Атанас Мандаджиев. Незабравими са и страниците, посветени на трите години служба във флота. Настръхвам като си спомня разказа „Все още имаме шанс“ и историята за катерите, с които настигали и разстрелвали в морето чехите, унгарците, поляците и гедерманците, тръгнали с надуваемия лодки, за да се спасяват от болшевишкия рай. „Заповедта била – българите да се залавят живи, за да пропеят и за други като тях, които се готвят да направят същото престъпление по отношение светлото бъдеще както на българския народ, така и на световния пролетариат, а чужденецът да се праща да храни рибите.“ Наивният младеж си мислел, че с подобни „мокри дела“ се занимават „закоравели супермени убийци“, но се оказало, че още при първото запиване на момчетата от школата мнозина от тях описвали с „неописуемо въодушевление, настигайки в открито море единични или по няколко накуп, значи семейно, с децата си, такива народни врагове, са вдигали калашниците и: „Та-та-та-та-та-та… Айде сега при рибите, мръсни фашисти… Ще бягате, а!… Вашата мамка вражеска…“ Чували сте и за немалко граничарчета, получили месец домашен отпуск и сериозно материално възнаграждение за очистването на „гадове, тръгнали да предават родината си“. Къде ли са сега всичките тези мили хора? За коя ли партия гласуват? Само не си мислете, че непременно са в БСП! В същия разказ, възмъжалият и помъдрял бъдещ писател възкликва: „Май тогава се убедихме с теб, че душата на човека, както казват някои класици, е огромна и тъмна като морска бездна, в която се въдят неподозирани чудовища.“ Сещам се за Вапцаров и за неговите помръкнали „звезди над Фамагуста“, за въпросите му към историята, на които все още никой не е отговорил. Само че за разлика от Кирил Топалов и той, великият поет, след като се е сбогувал с мечтите си, доброволно се е присъединил към онези, които с „неописуемо въодушевление“ – или от немай къде – са викали: „Та-та-та-та-та-та…“

==

Настъпва времето на Манастирските ливади, простиращи се в пространството от Мотаписта до булевард „Гоце Делчев“, притежание тогава на чорбаджиите Янчевите и Куртевите. Те гонят хлапетата-пакостници, децата си отмъщават и запалват купите им със сено, но идват комисарите и обвиняват богаташите, че сами са си запалили ливадите, изкарват ги „душмани на народа“. „А ние, несъмнено без да го разбираме точно, тогава сме научили и първия си урок по марксизъм – че класовата ненавист и пролетарският бунт могат лесно да запалят днес ливада, утре държава, в други ден половината свят, не дай Боже, и целият.“ (както си е мечтаел идеологът на световната революция Троцки, убит по разпореждане на сатрапа Сталин!). Над ливадите се разпростряла властта на Лозан Фатмака – партийния секретар, който давал свидетелства за благонадеждност и препоръки за университета. Пречило му обаче кучето на Кирчо, верния и прекрасен Рекс, който – за зла врага – налаял дъщерята на болшевишкия дерибей Цветанка. Лозан дал препоръка на юношата, но му застрелял кучето, взел му част от душата. Не го сторил лично, а накарал овчаря дядо Милош да му натроши костите с якия си кривак. Болшевиките нищо не дават даром – откупа платил с живота си големият немски дог. Направете си услуга, стигнете сами до философските и политически дълбини на включените в тома истории. И не вярвайте на Кирчо, че е наследил „лошия македонски поглед на дядо Тасе“. По-скоро е вярна поговорката „кръвта вода не става“ – подобно на предците си никога не си оставя магарето в калта, сам си построява семейната къща – за чудо и приказ! – в „Другарския квартал“, т.е. в началото на Драгалевци, където гостоприемно посреща цвета на българската, пък и на чуждестранната интелигенция.

==

В „Софийски истории“ непрекъснато се сещаме за съдбата на героя на Джек Лондон Мартин Идън, споменава се и самият роман – докато лежал във Военнеморската болница, по време на казармата, бъдещият учен и писател за една нощ изгълтал книгата, която несъмнено му е проговорила и го е научила на важни неща. За щастие, той избягва разочарованието на Идън, него нищо не може да го откаже от намеренията му, тъй като македонската му кръв го различава от отчаялия се американец. Топалов има рядкото качество да възкресява предметите и лицата от миналото си и те да заемат мястото на „мадлената“ на Марсел Пруст, но колко е различна неговата! И с колко много мъка е заредена! Представете си момчето, което заедно с майка си гледа изнемощелия си баща отвъд зловещата ограда на лагера в Белене. Това също ще е болезнена тема в целия му живот, дотам, че когато – при построяването на семейната къща – открива нещо познато в лицето на мозайкаджията, в съзнанието му изплува образа на момче с физиономия на френски актьор, негов съученик, отнел девствеността на повечето хубави момичета от класа, включително и на първата му любима. Но както се случва в истинския живот и в голямата литература, нещата никога не са само черни или само бели. Сега някогашният красавец е алкохолик, прекарал пет години в Белене за танцуване на забранения рок в закрит клуб на улица „Гочо Гопин“ и после още десет за опит за бягство зад граница.

==

Ще ви оставя сами да откриете посланията на две от най-гледаните пиеси на Топалов, превърнати в новели – „Аз съм Мария“ и „Един мъж и една жена“, да изпитате вълнението от посланията на „Адаптация“ и на „Всичко друго е монолог“, за да се прехвърлим към по-късните години, когато получилият вече „трето око“ млад писател и учен знае, че „и любовта, и идеологиите са пълни догоре с романтични видения, примамливи послания и още по-лъжовни обещания, с тези свои качества най-често имат гибелни последици както за индивида, така и за човечеството“. Новият партиен секретар на Манастирски ливади бай Мунчо помага на брата на Кирчо – Любен да осъществи мечтата си и да постъпи в търговския флот, да обикаля волно из морета и океани, да срещне „другия“ и да се освободи от предразсъдъците (писателят не забравя да изрече добри думи и за колегата си маринист Константин Площаков (признавам най-вече трима големи български белетристи маринисти: Борис Априлов, Върбан Стаматов и Константин Площаков), напуснал ни през 2006 г. По онова време е командир на подводница и е обезсмъртен от Генчо Стоев в романа „Циклопът“.

==

А кошмарите за останалия в родината си млад учен не свършват. По време на първия ми брак живеехме със съпругата ми Калина и с дъщеря ми Невена в квартал „Люлин“, а на стотина метра от нас се намираше прочутото там Виетнамско общежитие. Съвсем не беше градска легенда, че кучетата и котките около него мистериозно изчезваха, а Кирчо е описал това поредно издевателство с претрупаното ни от кошмарни спомени съзнание в новелата „Между Джина Лолобриджида и Бътерфлай“. Джина е мъркащата негова неотлъчна мустаката приятелка от първи до единайсети клас. Когато отчуждават къщурката им в Манастирски ливади, за да превърнат мястото в панелен затвор, котараната не продължава пътя си с хлапака, а остава на покрива на старата къща (котките, за разлика от кучетата, се привързват не към господарите си, а към мястото, което обитават). После именно доведените от „народната власт“ азиатски строители решават съдбата й. Минават години и в курса на литератора се появява друга „котка“ – „висока, стройна, дългокрака“. Виетнамските студенти се движат винаги на групи, за всяка група има партиен отговорник. А красивото момиче се отделя от своите и дръзва да разговаря с преподавателя. Той се вглежда в очите и и открива, че те са невероятни, котешки, загадъчни – по-красиви са били само тези на Джина.

==

Продължението е трудно обяснимо за днешните млади хора: групичка азиатски студенти тръгва заплашително към младия преподавател. Той очаква да го ударят, но те спират на метър от него и в един глас повтарят: „Ти не добър другар, ти льош другар!“ А дългокраката котка изчезва, за да я застигне бавна и мъчителна, по азиатски жестока смърт в лагер. „Връзвали телата им върху ниско отрязана тръстика, която за няколко денонощия пораствала толкова, че да мине през коремите им, през гърлата или през някоя друга част от тялото, по желание на тамошните им отговорници, важното било да се умре бавно и нечовешки мъчително.“ Всичко това е истина, знам го от документална книга за престъпленията на „червените кхмери“ в Камбоджа, която никога няма да се изтрие от паметта ми. Продължението го има в предишните романи на Топалов, в многотомника с негови творби, издаден от „Университетско издателство“.

==

Читателите от цялата страна се вълнуват от проблемите, които поставя дръзко и художествено убедително, пишат му мъже и жени, които са се идентифицирали с образите, но колегите му мълчат – в академичните среди не одобряват „смесването на жанровете“. И лъсва онова, което най-точно е определено от Елин Пелин: „Ако в България има гений, то той е гений на завистта.“ Чувал съм същите неща и за себе си, но това е разбираемо, докато за интелектуалец от ранга на Кирил Топалов, дългогодишен посланик в Гърция и във Ватикана, носител на най-високите държавни ордени на Папската държава, на Суверенния Малтийски орден и на Черна гора, председателя на българската секция на Световното дружество „Приятели на Никос Казандзакис“ и т.н, и т.н. – мога да изреждам титлите и наградите му на няколко страници – е направо позорно. Чувах да го корят дори за твърдостта му в Съвместната мултидисциплинарна комисия по историческите и образователните въпроси на България и на Северна Македония, за категоричните му позиции, изразени по националната телевизия и във водещите вестници.

==

„Всеки се смята за най-велик, но ти пуска малко от славата и на теб – живей бе, нали си от нашия еснаф, добре пишеш, но имаш още хляб да ядеш… Ще се научиш, имаш талант, но не бързай, да не го изгубиш някъде по завоите, има други пред тебе…“ Има, да – абонати за славата, но защо големите критици и значимите интелектуалци мълчат, защо на мястото на отречения вече социалистически канон градят свой, и не пускат никого да припари, ако изразява свое, независимо от конюнктурата мнение. Това се отнася не само за литературата, а за всички пространства на обществения ни и духовен живот. Дори съвсем наскоро прочетох твърдението на мой стар приятел и активен „дисидент“, че днешният вестник „Труд“ на Петьо Блъсков бил най-влиятелният ни вестник!Така както продължава оглушителното мълчание за последния, написан приживе роман на Георги Марков „Достопочтеното шимпанзе“, написан на английски, съвместно с Дейвид Филипс, остра сатира на британската политика, така никой не обелва ни дума и за заключителния текст в „Софийски истории“, една от най-важните за Топалов творби, над която работи в продължение на доста години, превръщайки я в комедия, в роман, в новела – „Маймунска история“.

==

По време на големите митинги срещу върналите се на власт комунисти след промените, Кирчо и моята съпруга Зоя, рамо до рамо, бяха сред най-гласовитите на протестите. Това обаче не попречи на несвеждащия пред никого глава интелектуалец да остане с „широко отворени очи“ за дирижираните „промени“. В новелата и в пиесата държавата е фалирала, а стопаните на зоологическата градина решават да избият животните и да продадат пространството с клетките на безценица. Белетристът не се поколебава да представи тоталния локален геноцид – диагноза, която не посмяваме да произнесем. Вече ни е напълно известно, че той не само не идеализира, но категорично отрича и осъжда болшевишкото минало, но дръзва да ни запита в упор какво точно се появява на неговото място. Професорът, който знае истината за циничната замяна, ще попадне зад решетката на клетката. Маймуната ще заеме неговото място. Не ни трябва наука, да червясаме от пари, да преядем с власт. Тоталитаризмът не си е отишъл – „Този, който е допускал, че това чудовище ще бъде не съборено, а дори само поразклатено, е лъжец… Че поредното фризиране ще бъде малко по-сериозно от предишните, това може да се допусне… Но че желязната пирамида на системата ще се сгромоляса… Като политическо явление в световната история това има само един аналог – рухването на всемогъщата Римска империя, а в библейската – Потопа или Христовото възкресение…“

==

Ако приемем, че съвременните признаци за „края“ са върлуващата смъртоносна пандемия и природните катаклизми, можем да предположим, че се намираме в навечерието на поредното изпитание пред човечеството. Финалната дистопия на Кирил Топалов е не по-малко смразяваща от „1984“ на Оруел. Но в годините на така наречения „зрял социализъм“ изникна теорията за ролята на положителния герой. Тогава тя изглеждаше абсолютно налудничава и безсмислена – спомням си например партийния секретар Петър Слабаков в плакатния филм „Черешова градина“, но сега откривам в нея рационални нотки. Защото в написаното и в прочетеното изгрява надеждата – не, не всички са маскари! Писателите могат не просто да експериментират и да сипят комични експерименти с формата, а да изпълват душите ни със съдържание. Както във всички шедьоври на световната литература, независимо от противоречията в личния им живот, големите писатели ни напомнят „за кого бие камбаната“. Много често приживе тяхната съдба е незавидна, тъй като съвременниците им ги нахокват, тъй като прекалено откровено разкриват недъзите на обществото и на отделните личности. Но без тях няма как да се мине.

==

След времето хората ще забравят имената на повечето трафаретни политици и на фурнаджийските лопати, но ще продължават да четат книгите на Кирил Топалов и на няколко десетки съвременни поети и белетристи, неподвластни на конюнктурата. Най-вече, благодарение на тях „има шанс ние всички някой ден да излезем от клетката“. Ето, с тези мисли пътувах с автобуса от Лозенец за София и много се боях да не ги забравя по пътя, тъй като – докато четях за политическия хаос в страната, описан цветущо и вулгарно във вестниците – си мислех за онзи, който докато лежал във военната болница осъзнал, че „през живота си ще съчинява изречения“ и ще вложи в тях цялото си „македонско идиотско чувство за достойнство“. Той изпълнява блестящо мисията си.

==

( Следва )