Бях предвидил да говоря за Пейчо Кънев доста по-късно, да го включа в някой от поредните „книжни калейдоскопи“. Но днес е Международен ден на преводача, поздравих всички творци-медиатори: на художествена и на научна литература, консекутивни каторжници, преподаватели по изкуство на превода… Към поздрава си сложих и послепис: да не се опитват да празнуват евтините занаятчии, които се препитават от унищожаване на значими текстове.
==
Спомням си примера с човек, който владее отлично френски, но държеше да печели повечко пари и за една нощ отхвърляше по 50-60 страници. Което изречение не разбираше веднага, просто забравяше за него. Мнозина ме подкрепиха, но се намери и опонентка, която ме обвини в черногледство и в негативизъм. Затова в съзнанието ми изплува страхотното благородно дело на Пейчо Кънев и реших веднага да споделя вълненията си от срещите с неговите преводи, като – разбира се – ги свържа с неповторимостта на оригиналните му поезия и проза.
==
Късно вечер, след като си легна, преди да заспя, ровя из фейсбука на телефона си. И за щастие, все попадам на поредния превод, направен за всички нас от Пейчо Кънев. Този ритуал продължава вече месеци, превърнал се е в нещо като мой условен рефлекс, осмисля и озарява отминалия ден с ярка духовна светлина. Напоследък мнозина започнаха да му подражават, това е чудесно, защото в мрежата се трупат антологии от най-съвършените световни стихове. Представям си как би изглеждал том с преводите на Кънев – само от Чарлз Буковски той извади куп шедьоври, ами Реймънд Карвър, Мери Оливър, Ким Адонисио, Тед Кусър… Да продължавам ли? Много са имената. Въобще страницата за чуждестранна поезия е великолепна – не подценявам в никакъв случай избора на Цветелина Марева, на Христина Керанова, на Лилия Зайкова, на Мария Шандуркова…, но Кънев винаги улучва в десетката на представата ми за голяма поезия. И за невероятно преводаческо умение.
==
Да говоря за преводача не е достатъчно. Трябва да призная, че според мен, той е един от най-значимите ни съвременни поети. Открои се в съзнанието ми още с българския си дебют – издадения от „Сиела“ през 2009 г. том с разкази „Разходка през стените“, с незабравимата корица на художника Дамян Дамянов. Никога няма да забравя разказа „Маестрото“ – за почти невероятната му среща с Чък Паланюк и с откровеното му признание пред маестрото, че от въздействащото му творчество най-малко харесва „Боен клуб“. Иска се сила и характер да застанеш срещу жив класик, да го погледнеш в очите и да не го излъжеш. Нещо повече – Кънев улучва и с вижданията си за друг американски първомайстор – Брет Истън Елис. А атмосферата в ранните му разкази е близка до духа на Буковски.
==
През същата година в САЩ излиза от печат първата му стихосбирка, включен е и в престижна английска антология за американска литература. Авторитетният американски поет М.Х. Клей го нарича „магьосник“ - „той превръща думите в жива материя, границите между измислица и реалност изчезват“. Осъзнаваме ли, че покрай „ментетата“, покрай подражателите на вече отминали течения, имаме български поет, който не просто диша въздуха на страната отвъд Океана, а там е у дома си, макар да си остава българин!
==
„Нямам никакво време за метафори, нито пък желание. Нека се спуснем към кокалите, към кокалите на всичко значимо.“ Младият поет и прозаик ненавижда театралните пози, той е естествен до побъркване – „единственото, което аз смятам за вулгарност, е самото лошо писане, доброто писане или чистото изкуство никога не могат да са вулгарни, няма значение кога и как са написани – виж Катул, Хораций, Лий По, Бокачо. Всеки ред от писмото му до Тед Мур „Крясъци от клетката“ си заслужава да бъде запомнен – това е едно от най-силните есета за „поетичното изкуство“, което и до днес не е изгубило нито сантим от значимостта си“.
==
През 2010 г. настъпва времето и на българския му поетически дебют, пак в „Сиела“ – „Американски тетрадки“. Вече е предложен за престижната американска награда Pushcard Prize. Знаем ли за признанието, оценяваме ли го? Боя се, че не. „Американски тетрадки“ е събитие в литературния ни живот. „Аз съм поет на очакването“, изповядва Кънев и напълно оправдава думите си. Имаме ли по онова време стихове като „Колелото на късмета“, като „Докато плъховете танцуват мазурка“ или като „Ад“? Ами вълшебството на „Светлината в очите“? Няма и следа от поза, от преиграване, от маниерност. Всяка дума се забива с съзнанието, в душите ни, „американските тетрадки“ са изповед – и българска, и надвременна.
==
Никога няма да забравя въздействието на „Моята тъжна смееща се душа“: „Можете да ме облечете в романи, / можете да сложите мъртвородени думи в писалката ми, / можете да ми покажете величествените мъже на словото, / и аз ще се засмея и може би ще стана / малко по-тъжен.“ Чувствам се като престъпник, че тогава не съм реагирал, колко късно се сещаме, че в градината на сънищата ни се е появило необикновено цвете!
==
Минават още две години и в „Жанет 45“ се появява „Уиски в тенекиена кутия“. Кънев вече е главен редактор на издателство Kanev Books, стиховете му са публикувани в около петстотин значими световни издания, а ние почти не го познаваме. Оценен е сред тесен кръг от професионалисти и по-широк – от почитатели, но литературните ни издания си мълчат. Мотото на поетичната книга е цитат от Владимир Набоков: „Наистина е изумително как обикновеният човек не забелязва пеперудите“. Помислете над тези думи, те всъщност се отнасят и за една от най-важните поетични книги за 2012 г., а защо не - и въобще за периода след политическия преход? Прочетете „В очакване“: „Поезията е крайно необходима, само да знаех за какво, / каза отдавна Кокто и аз тръпна в очакване!“
==
Стиховете на Кънев са мъдър диалог с големите световни поети. Неговият „Псалм“ може да краси всяка антология на модерната поезия. Всеки ред от него трябва да си повтаряме стотици пъти: от „мисля си за света като акордеон, в който аз не знам / нито ръченица, нито мазурка и полка“ до въпроса „има ли нещо по-ужасно / от човек, който живее, за да пише поезия“ и до убийствената поанта: „Виж, в огънчето на тази цигара / можеш да откриеш повече живот, отколкото в цялата / вселена. Това е достатъчно.“ Ако трябва да осмисля всички послания на Пейчо Кънев, трябва да изпиша десетки страници. По-добре, ако още не сте го срещали и не разпознавате гласа му, неповторимата музика на словото му, побързайте, той ще ви донесе не само красота, не само прекрасни картини на неподозираното битие, ще ви направи повече хора.
==
Ето го вече във великолепната поредица на Издателството за поезия „Да“. Силвия Чолева умее да подбира и да представя автентични духовни съкровища. Иво Рафаилов го определя с много точна сентенция: „Чиста, силна поезия от поредния сирак на тишината.“ И все пак, Пейчо Кънев не е от най-тихите поети. Напълно е отхвърлил патетиката, но думите му експлодират в съзнанието и във възприятията ни. Дори заглавието на издадения през 2015 г. пореден негов поетичен том „Живо месо“ ни говори невероятно изразително.
==
Всяка книга на „Да“ завършва с речник, в който авторите изразяват със сентенции представите си за важни понятия, сред които едно от основните е поезията. Кънев я определя така: „Маската, която слагаш, когато искаш да видиш истинския свят през очите на някой друг“, а писателят за него е „някой, който е буден, докато всички други спят и обратното“. Това е изповед за „израстването на душата“, откровена и понякога жестока, саморазголваща и водеща ни към катарзис. „Аз ще си поръчам обелени небеса за вечеря, / изцедени от сълзи и съжаление, а вие / кажете на сервитьорите, че желаете бели / гълъби на скара с маслини. Знам ще ви харесат.“
==
Сигурен съм, че прочетеното би харесало и на безсмъртния ми приятел и строг съдник, големия български поет Николай Кънчев, който винаги беше безпощаден към бездарниците и към подражателите, но умееше да оценява стойностното, независимо че критериите му бяха невероятно високи – от Езра Паунд до Анри Мишо и оттук нататък. В „Живо месо“ Кънев като изумителен медиум разговаря с „мъртъвците“, успява да открие безпогрешно „метафизика в сянка“, а „невидимият му антураж“ е повече от впечатляващ. Напомня ми с нещо за вълшебствата на Борхес, той умее да разприказва истинските и въобразени книги, да изважда сенките на мъдреците от мрака и да ни отвежда „напред във времето“.
==
Силвия Чолева, разбира се, не го изпусна и продължи да го представя и през 2019 г. със засега най-новата му изповед „Последната вечеря“. Тя в никакъв случай не бива да е последна, защото очакваме от него не само изумителни преводи, а и още много поетични открития. „Последната вечеря“ би трябвало да присъства във всяка сериозна колекция с модерна поезия“, казва Глен Ливърс, главният редактор на „Poetry Quarterly“, САЩ. Ще го поправя, не само антология на модерна поезия, във всяка антология за вечна световна поезия има място за автора на поемата „Изповедта на Иккю“. Струва ми се, че след „Смъртта на Тибалт“ от непрежалимия Георги Рупчев в новата ни поезия не съм се докосвал до по-силно въздействащо поетично тайнство.
==
Иккю, Лудият облак, е автентичен дзен учител, живял между 1394 и 1481 г. Но неговата мъдрост сякаш се е вселила в българския му потомък и разговорът между двамата тече, а „истината е бръснач; / като картина на вятър, който духа в боровата гора“. Резонен е въпросът: „Кой го чува?“ Онези, на които тази истина е необходима, онези, които заедно с поета повтарят неговата „кратка молитва“: „Словото да продължи да тече / като вечност. До края. / Затварям очи. / Нека след това да се превърна във вода, / в скрита река в гората, която да откриват / само онези, които са се изгубили.“ Но кой от нас може да каже с ръка на сърцето, че не се чувства изгубен в абсурдния съвременен свят, сред „глобалното село“, в което вихрите на връхлитащите катаклизми непрекъснато ни преобръщат. Затова ни е необходима целебната музика на словото на водата, тя е винаги в стиховете и в преводите на дзен-учители и магове като Пейчо Кънев.
==
Ето го този написан набързо и съвсем недовършен портрет на човек, който с творчеството ни напомня, че Veritas liberabit vos, или както е рекъл Йоан: „И истината ще ви направи свободни“. Пейчо Кънев го допълва по време на „Последната вечеря“: „И аз чакам той да каже: / дори и да не съм ви обичал, всичко това ви сторих от любов“. Посвещавам тези думи и на скъпите на сърцето ми преводачи - творци, медиатори на светлината от най-високодуховните думи: вечните Багряна, Атанас Далчев, Валери Петров, Стефан Гечев, Григор Ленков, Блага Димитрова, Николай Кънчев, Красимира Михайлова, Георги Мицков, Федя Филкова, Георги Рупчев, Красимир Мирчев и всички, за които си спомните!
