Колонката на Георги Цанков: Разходка из Коледния панаир на книгата (част 2)

Продължавам виртуалната разходка из НДК и из „скривалищата“ на издателствата. Песимистите прогнозират, че в условията на нестихваща пандемия една трета от тях неминуемо ще изчезнат. Наистина, пазарат направо е залят със значими заглавия, ала много читатели предпочитат книжките за отдих – любовни, криминални, фентъзи. Не че сред тях - както вече се опитах да ви убедя – няма шедьоври, но можем ли да сравним времето, за което ще се продадат една „Кратка история на Византия“ от около 600 страници на „Прозорец“, или томовете от безценната поредица „Това е моето минало“, издавани от „Сиела“ и от Института за изследване на близкото минало, с почти мигновения успех на сагата „Бриджъртън“, по която е заснет най-гледания сериал на „Нетфликс“ за 2021 г., или с новия роман на Стивън Кинг „Били Съмърс“. В моя книжен калейдоскоп няма разделение между книги за „малцината избраници“ и добрата „масова литература“ – не отделям място само за откровената чалга и за графоманията, а те са най-малко една трета от общата литературна продукция.

==

Наскоро получих крайно читателско мнение – бях упрекнат защо представям книгите на „чалгарското“ издателство „Сиела“. Отговорих, че в моите калейдоскопи подобни квалификации нямат място, винаги съм благонамерен към всичко, което ми се струва значимо и художествено издържано. Наистина се радвам на заглавията от „Сиела“, които набелязах да включа в представянето си днес.

==

СИЕЛА

==

Започвам с два български надвременни шедьовъра, крайъгълни камъни в съвременната ни литература. Първият е „Хайка за вълци“ от Ивайло Петров. Никога няма да забравя последния ни разговор с белетриста, струва ми се, че беше през късната есен на 2002 г. Изпратих го от площад „Славейков“, където случайно се срещнахме, до дома му на „Солунска“. Покани ме да ми покаже новите си картини. Разпитваше ме дали мога да намеря сериозни преводи от френски, тъй като се притесняваше, че съпругата му Офелия, великолепна преводачка, не може да си намери работа по душа. Обещах да потърся, макар че тогава аз самият нямах подходящи книги за превод. Сподели с мен, че хрумването му да създаде епична семейна история, която да отразява трагедията на българското семейство при болшевишкия режим и в условията на ранния преход, му върви трудно. Това е онзи роман „Баронови“, от който бяхме успели да прочетем само първите стотина и няколко страници. Той отлично си знаеше цената, но не се големееше. Не обичаше да коментира шедьоврите си „Преди да се родя и след това“, „Объркани записки“ , а аз инстинктивно усещах тихото му недоволство, че не съм участвал в голямата дискусия за „Хайка за вълци“. Безценно е изданието на „Кралица Маб“ от 2015 г. – „Хайка за вълци“ в българската литература и култура“, съставител Пламен Дойнов.

==

Не знам как ще проникнат в същността на този великолепно издаден от „Сиела“ роман младите хора. Забележителна е корицата на художника Чавдар Гюзелев, а дизайнът, хубавата хартия и твърдите корици са достойни за качествата на творбата. „Хайка за вълци“ все още не ни е разкрила цялото богатство от идеи и философия, които съдържа. Гледахме и телевизионния шест-сериен филм на режисьора Станимир Трифонов, с великолепно подбран актьорски състав, но силата на романа е в магията на думите, в умението на Ивайло Петров да открива такива „бесове“, които да възкресят най-жестоките времена в новата ни история и да усетим как отровата на идеологията и на облеченото във власт насилие превръща мини-обществото в „хайка за вълци“.

==

А дали това мини-общество всъщност не е нещо повече от балканска трагична компания, съставена от настървени един срещу друг индивиди? „Казват, че в природата съществува висша хармония. Всъщност в нея има хаос. Още древните, а след тях и християнските мислители са казали, че тя е несъвършена… Смъртта е най-престъпното деяние на природата. Тя обезсмисля живота.“ Този пасаж, който започва на стр. 194 от новото издание и свършва на стр. 197, изключително много вълнуваше професор Тончо Жечев. Двамата с него сме разговаряли часове наред за философията на белетриста, отвеждаща ни далеч отвъд темата за колективизацията, преодоляваща дори напрежението от тоталитарната униформеност: „Природата непрекъснато създава по силата на своя сляп инстинкт и непрекъснато умъртвява, така че светът всъщност е едно безкрайно гробище. Това редуване на живот и смърт, на раждане и изчезване в небитието плаши и самия Хераклит и накрая той сравнява мировата хармония, живота на природата с купчина смет или нещо подобно.“

==

Време е да престанем да четем шедьоврите на модерната ни класика като някакви реалистични съчинения, които плахо се бунтуват срещу бездарието на така наречения социалистически реализъм, а да видим приемствеността, например между Емилиян Станев и Ивайло Петров, между Йордан Вълчев и Йордан Радичков – от отделните шрапнели се раждаше могъщата духовна съпротива, която не позволи на мислещите читатели да се чувстват роби на системата. Няма съмнение, че на всяка възраст човек преоткрива дълбочините в любимите си книги, затова още днес започвам N-тия си прочит на „Хайка за вълци“, а след време непременно ще споделя с вас поредните си открития.

==

Другото художествено събитие през последния месец от щандовете на „Сиела“ е новият том с документални разкази „Гладни сърца“ от Веселина Седларска. Следя всяка вълнуваща изява на специализиралата в САЩ журналистка. Тя е изключително близо до представата ми за „нова журналистика“, наложена от Том Улф, Норман Мейлър, Труман Капоти. „България за начинаещи“, „Депресията ме обича“ и романът „Кладенецът“ са все още неоткрити от критиците, но страшно обичани от читателите мигове от живота, които съдържат значими обобщения за епохата.

==

Идеята за „Гладни сърца“ се ражда в болницата, когато съседката по легло на попадналата там писателка, едва измъкнала се от хищните лапи на интензивното, с три стърчащи от тялото й тръбички, успява шепнешком да предложи: „Като чувам колко хора ти се обаждат по телефона, ако всеки ти разкаже една хубава история и ти я запишеш, ще стане книга по действителен случай. Кажи им да се сетят за някаква по така история, трогателна, ама може и подла, нещо дето да е или живот, или свят, какво да те уча…“ Ще е подвеждащо да повярваме, че Седларска просто е грабнала телефона и приказките на Шехерезада са потекли – двайсет и трите разказа са повече от всекидневие, те наистина са „свят“ – вълнуващи, трагични, без щастливи, измислени разрешения.

==

В „Слепия час“ ни очаква самият дявол, надянал най-прелестната си маска, а за да стане още по-сложна, в историята е набъркано и дете със синдром на Даун. Намръщих се, че заглавието „По особено мъчителен начин“ повтаря наименованието на тритомния документален роман на Свобода Бъчварова, но приятелството между Лиляна и Диана, което завършва с жестоко убийство, въздейства като удар с чук по заспалото ни въображение. А историите, разказани от готвещия се за пенсиониране следовател Томов в новелата „Стражари и апаши“, са ненадминато по сила на образността обобщение на случващото се с всички нас на прага на прехода, който като че ли няма да има край. Седларска може да извади въздуха от дробовете ни дори с разказ от една страничка – това се случва в „Бързо в къщи“, трябва сами да почувствате ужаса на случващото се с момичето, което рови в боклуците.

==

Няма да ви разказвам цялата книга, но тя въздейства шоково и както е успял да изрази само в едно изречение Захари Карабашлиев: „Изисква се и литературен кураж, и можене да пишеш за сложните криволици на сърцето с наглед семпли житейски истории, пропити не с постмодерна емпатия, а със „старомодно“ съчувствие.“ Засрамих се, че толкова често употребявам чуждицата „емпатия“, наистина за човешко съчувствие става дума в „Гладни сърца“, и заглавието си е съвсем на мястото, защото Веселина Седларска някак си факирски успява да нахрани душите ни с негримирана топлота. Чудесна е и корицата на художничката Фиделия Косева.

==

Усещате ли, че от известно време, при представянето на куп книги, споменавам и имената на художниците и на дизайнерите? За хубаво е, защото вече българската книга има неповторимо лице. Тя става не само все по-примамлива за читателите заради съдържанието, но и като художествен продукт е на висотата на европейските изисквания. Какво да се прави, талантливи са ни и пишещите, и рисуващите, че и свирещите и пеещите.

==

Третата българска книга, за която няма как да не поздравим „Сиела“, е новото издание на култовия роман на Алек Попов „Черната кутия“. За този роман той получи наградите „Елиас Канети“ и „Цветето на Хеликон“, издаде го за първи път през 2007 г., нещо не му се хареса и го преработи така, че трудно бихте могли да го познаете. През 2014 г. романът вече се наричаше „Черната кутия: ниско прелитащи кучета“. В текста на новото издание пак е бъркал, чак да се ядоса човек, няма как, трябва да си пази и трите варианта, защото времената се променят, а с тях и маймунджулъците на двамата братя – „успелия“ и „неуспелия“, които ще се срещнат в Ню Йорк, за да разпръснат праха на починалия си баща.

==

Както обикновено се случва в текстовете на Алек Попов, от кратките разкази, през новелите, та до романите, в крайна сметка нищо не е такова, каквото изглежда. Нито София е познатият балкански град от изтърканите ни представи, нито Ню Йорк е мегаполиса от пищните холивудски продукции. По-скоро срещата на братята сякаш се случва в кадрите на поредния горчиво-смешен филм на Уди Алън, а финалистът за наградата „Букър“ Йосип Новакович, хърватин, избрал за втори дом Канада, мрачен зевзек като Алек, възкликва: „Гогол възкръсна – в България!“ И не е далеч от истината, талантът на Алек се колебае между кошмарите на „Вий“ и веселите абсурдни истории от Диканка, но все пак той не се е пръкнал от прочутия „Шинел“, защото не го преследват бесовете на руските класици-мазохисти. „Черната кутия“ заслужено стигна до Берлин и до Виена, но бе приета не по-малко възторжено в Барселона и в Монтевидео.

==

И още едно съкровище откривам в широката торба на „Сиела“. Страхотен е поредният четвърти том от поредицата „Това е моето минало“, подготвена от Института за изследване на близкото минало, воден от професор Ивайло Знеполски. Председателят на държавна агенция „Архиви“, историкът Михаил Груев, когото всички познават като постоянен участник в най-интересните разговори в понеделнишката рубрика на БНТ 1 „История.бг“, е съставител на безценен алманах от спомени, свидетелства и дневници за живота в България в периода 1944 – 1989 г. Негов съавтор е Димитър Щ. Димов, който в предговора си „От „героичните години“ до „тенджерата с похлупака“: хора, истории и форми на миналото“ разказва за дейността на Института и за концепцията на томовете, съдържащи нередактирани и нецензурирани разкази за близкото минало. В първите три сборника, двата от 2010 г. и третият от 2015 г., са включени 55 разказа.

==

Страхотна идея е да бъде обявен конкурс на тема „Това е моето минало“, а членовете на журито са имали страшно много работа, тъй като в периода между 2014 и 2015 г. постъпили над 220 писма и колети с дневници, семейни албуми, писма. Ивайло Знеполски, Михаил Груев, Момчил Методиев, Даниел Вачков, Пламен Дойнов и Димитър Щ. Димов отделили почти четири месеца, за да отсеят зърното от плявата и да ни дарят с това, което толкова много ни липсва – различни гледни точки към живота на последните три поколения. В крайна сметка ние, читателите, ще сме активна страна в анализа на разказаното, тъй като комунистическата биография на Христо Чобанов ще се сблъска със спомена на сирака Георги Гадючков, който признава, че съчувствал на отстъпващите германски войници. Ще изслушаме и полит-комисаря, полковника от запаса Велико Илиев, а Петър Станковски ще ни приближи до вожда на болшевиките, Георги Димитров, и тук-там ще се изпусне да разруши каноничния му образ. Горчива и много вълнуваща е равносметката на Мария Дочева в „Животът ми в тенджера под партиен похлупак“. Тя е работила в провинциални ведомствени издания и има ясна представа за черния труд на работниците, за мрачната социалистическа провинция.

==

„Това е моето минало“ е христоматия за отваряне на очите на младите поколения и за отрезвяването на страдащите от носталгия по „байтошовото време“. А нефризираните истории са и благодатна основа за сериозни исторически изследвания, в които се съдържат убедителни и достъпни за съзнанието на обикновените читатели факти. Книги като тази, и въобще изданията в поредицата „Минало несвършено“ на Института за изследване на близкото минало, са сред най-значимите предложения в пребогатия каталог на „Сиела“.

==

Следващите две книги представят другото лице на издателството: умението на екипа да подбира значими преводни бестселъри, които да ни очароват освен със свръхзанимателните сюжети, и с високата художественост на текстовете. Избрах две творби, които наскоро гледахме и на големия екран, та можем да направим сравнение между гледаните от стотици хиляди зрители филми и литературните творби. Всъщност става дума за най-новите два филма на британския режисьор и продуцент Ридли Скот, носител на всички възможни световни кинонагради, включително и на куп „Оскар“-и. През 2021 г. гордият лъв се завърна с два шедьовъра, които обаче получиха доста несправедливи критики от новите, политкоректни критици.

==

Документалният роман „Последният дуел“ от Ерик Джагър е хем драматична, хем неочаквано актуална история. Действието се развива през 1386 г., непосредствено сред тържествата за Рождество Христово, когато многолюдна тълпа се събира в манастир край Париж, за да наблюдават сблъсъка между нормандския рицар Жан дьо Каруж и приятеля му Жан Льо Гри, обвинен от съпругата на Дьо Каруж, че я е изнасилил. Правосъдието по онова време е бамбашко, магистратите на крал Шарл VI решават да се състои „съдебен дуел“, но ако рицарят загуби, красивата и бременна Маргьорит ще бъде осъдена на смърт за лъжовно обвинение. Противоборството във филма между актьорите Мат Деймън и Адам Драйвър заради прекрасната Джоди Комър, която познаваме най-вече от сериала по HBO „Да убиеш Ив“, където свръх-талантливо се превъплъщава в безскрупулна рускиня – изпълнителка на мокри поръчки, е епично, ала дълбокомислените критикари решават, че представянето на ненавистта към жените през Средновековието не е достатъчно убедително, макар – мисля си – това въобще да не е идеята на филма. Така или иначе, романът, който почива на абсолютно автентични събития, е великолепен, преводът на Любомир Мартинов е много добър, а, както се досещате, поредната корица на художника Живко Петров не се нуждае от коментари.

==

Абсолютно същото може да се каже и за корицата на „Домът на GUCCI“, не по-малко сензационен документален роман от Сара Г. Фордън, с подзаглавие „една истинска история за убийство, лудост, блясък и алчност“. Първото издание на книгата в оригинал е от 2001 г., но появата на филма на Ридли Скот я възражда заслужено за нов живот. Всъщност става дума за две съвсем различни произведения. Сара Фордън увлекателно разказва как се стига до убийството на Маурицио Гучи: на 27 март 1995 г. наследникът на легендарната модна фамилия е покосен от неизвестен убиец, когато се готви да влезе в офиса си в Милано. Почти 550 страници, допълнени с автентични снимки от бурния светски живот на прочутата фамилия, чудесен превод на Богдан Русев и демонстрация на стила на новата журналистика, на която любопитния читател няма как да устои.

==

След това обаче влиза в киносалона и на екрана изгряват лицата на лейди Гага в ролята на Патриция Реджани, отново на Адам Драйвър, този път превъплътил се като Маурицио Гучи, партнират им Салма Хайек, Джеръми Айрънс и самият Ал Пачино. Световната премиера е на 9 ноември, а само за един месец филмът е спечелил 35,53 милиона в САЩ и в Канада, и още 35 милиона долара по света. По време на пандемия това си е истинско чудо. Но не и за критиците, според които творбата на Скот е „отвратителна и дива“, а Ал Пачино, Лейди Гага и Адам Драйвър преиграват. Само Джеръми Айрънс е оставен на мира. Убийствената ирония на режисьора, който, без да му трепне окото, громи политическата коректност, е жестоко наказана. Само че зрителите нехаят за глупостите на „избраниците“ и за нищо на света няма да се откажат да се възхищават на кумира си, великия класически холивудски режисьор Ридли Скот, който заедно с покойния си брат Тони обогати киноезика и превърна зрелището в почти недостъпно за телевизионните екранчета. Книгите на „Сиела“ ви чакат – не се колебайте, и двете страхотно си заслужават.

==

Сред най-интересните издания в навечерието на Коледа нареждам и новото предизвикателство на големия американски невролог и вълшебник-популяризатор Дейвид Игълман. Още през 2014 г. издателство „Фабер“ ни зариби със „Сума: 40 истории от отвъдното“, издаден на повече от 40 езика бестселър, който ни представя четирийсет фантазии за задгробния живот. В една от тях Бог е семейна двойка, която се бори да запази брака си, а в друга е с размерите на микроб и не подозира за съществуването ни. През 2017 г., пак „Фабер“ представи „Инкогнито – тайният живот на мозъка“. През същата година в срещите с Игълман се намеси и „Сиела“ с мегаселъра му „Мозъкът. Това си ти“.

==

Най-сериозна обаче е новата публикация – „Жива мрежа“, в превод на Елена Филипова и със страхотна корица на художничката Фиделия Косева. Игълман преподава невронауки в Станфордския университет и е изпълнителен директор на голяма компания за създаване на устройства за сензорно заместване. С други думи и посредством книгите си, и посредством практическите си занимания ни отвежда в бъдещето, а пък за нас остава трудната задача да си отговорим на въпроса: приветливо ли е то или крайна опасно. С помощта на устройствата на Игълман глухи хора могат да „усещат звуци“ по тялото си. Същински Худини, той е майстор на визуалните илюзии, предлага новаторски способи за наказване на престъпници и непознати до този момент методи за рехабилитация. Мозъкът в „Жива мрежа“ на моменти ни прилича на чудовище, сътворено от доктор Франкенщайн, но нищо не му пречи да е пратеник на бог Амур и да ни помогне да изживеем фантастични наслади – еротични и духовни. Книгата се чете като криминален роман и е подходяща както за тийнейджъри, така и за скептични дядковци като мене.

==

Очертахме някои от най-важните издателски тенденции на „Сиела“, преглътнахме мълчаливо „чалгата“ с „Певицата взема властта“ от Иво Сиромахов и още по-големите му простотии от рода на „У майкини“ и „Майкини и другите“, подредени в челната десетка на най-търсените книги в книжарските вериги, а сега ще се прехвърлим към „моя втори дом“, пловдивското издателство на критика и естета Стойо Вартоломеев, който без да се поколебае нито за миг, издаде най-скъпоценната ми книга „Диаманти от короната на Франция“ и дори ми обеща да даде зелена улица и на продължението, което така и не намерих време да напиша.

==

ХЕРМЕС

==

Ще продължа с празничните изненади на „Хермес“, но първо държа да честитя на целия великолепен колектив техния 30-и рожден ден! В навечерието на празника, който по изключение, заради зловещата пандемия, Стойо Вартоломеев няма да ознаменува с елегантен коктейл, той и „бандата“ му са поздравени от 30 големи български и световни писатели, сред които Александра Маринина, София Лундберг, Майк Викинг и още 27 други, сред които се мъдри и моята скромна милост. В чест на този празник за цялата ни култура избрах да представя трима български автори, придали интелектуален и хуманен смисъл на общуването ми с книгите през последните седмици.

==

Първа е Неда Антонова, не само защото „Пепел от мислеща тръстика“ е от редките книги, в които афоризмите са съвсем на мястото си и ме карат да мисля и да разсъждавам, но и заради специалното място на белетристката в литературния ни живот. Критиката не е особено щедра към нея, но затова пък читателите, веднъж докоснали се до темите й и до своеобразието на стила й, искат още и още, а тя с удоволствие отговаря на желанията им. Всяка нейна книга изисква огромна фактологична подготовка, която остава скрита за нарастващата й публика. Да, нерядко образите на обичани от всички исторически личности в нейната интерпретация ни изглеждат изненадващи, понякога дори ни е трудно да приемем предположенията й. Особено противодействие срещнаха виденията на Неда за „греховната младост“ на Паисий Хилендарски, а също и за любовта на Апостола; почти не се говори за модерните й като визия романи „Вино и молитви“, „Вино и сафари“…

==

Обикнах отношението й към историята още преди години, когато се докоснах до света, изобразен в тетралогията „Памет“: „Войната свърши в четвъртък“, „Не умирай вместо мен“, „Ангела“, „Приют за щастливи“, е мъдър размисъл за историята и за нашите радости и страдания през годините на Третото българско царство и след това. Трилогията „Възкресените“ пък е наистина събаряне на бронзовите кумири, зад които изгряват живи лица, а младите научават истини, които няма как да чуят в училище. Неда Антонова създаде и някои от най-привлекателните женски образи в литературата ни - силата на българската жена и необикновените й качества откриваме в портретите на царица Елеонора, на Преподобна Стойна, на Ботевата любима Венета.

==

Разбира се, не е тук мястото за пространен размисъл за качествата на писателката, пък и като същински пакостник ще разпаля любопитството, тъй като повечето от книгите, които споменавам са изчерпани, а „Пепел от мислеща тръстика“ може още утре да се озове в ръцете ви, елегантно оформена от художничката Нина Николова. Питат я дали вярва в онова, което е измислила за реално съществували хора, а тя отговаря: „Нищо не може да се измисли! Всичко или е било, или ще бъде, а ние само долавяме неговия отзвук и разказваме. Затова вярвам, че измислиците предупреждават. Те са шепот от невидимия свят.“ Отговор на поетеса, на визионер, на творец с „подадине“, както би се изразил Хайтов. Глождеше ме да намеря някоя банална мисъл, за да се уверя, че и Неда е смъртна, но осемдесет и една годишната основателка на списание „Отечество“ и носителка на „Златния меч“ не ще да стъпи накриво. Сякаш наистина невидимият свят й диктува афоризмите. „Между думите в разказа трябва да има тишина, за да можем да доловим тяхното ехо.“ Това сякаш е най-кратката и най-точната рецензия, най-вещият анализ, както за нейните творби, така и за своеобразието на другите двама автори на „Хермес“.

==

Александър Секулов носи в себе си очарованието и мъдростта на Филипополис. Млади и стари почитатели на вълшебната музика го познават и като собственик на два култови клуба в града под тепетата – „Конюшните на царя“ и „Петното на Роршах“. Носител на престижната Национална награда за поезия „Иван Николов“, той умее да превръща симбиозата между изкуствата в хепънинг, какъвто сякаш в столицата не е възможен. Просто въздухът на Пловдив предразполага към дългия и неподражаем стих на Секулов: „Море на живите, дошло е време да се вържем към галерата, ръцете ни да враснат към греблата“ и накрая, почти както при Токарчук: „дордето станем / мида, водорасло, пясък, люспа, пяна, море на живите дордето се превърнем.“ Непознато му е „малодушието човек да бъде“, подсеща ни, че „любовта е изградена от липсата на другия и кратките срещи те учат само как да помниш вечно, как да викаш – като шаман далечния образ, как да го накараш да оживее, за да помага после и на теб да оживееш сред благородните хоризонти на самотата.“

==

Музика, тайнствена тъга и красота има и във всичките романи на Секулов – от „Колекционерът на любовни изречения“ до юношеската фантазия „Островът“, която се превърна в чудесен телевизионен филм, а новият му роман „Жена на вятъра“ сякаш потвърждава максимата, че „любовта е изградена от липсата на другия“. Но той е и притча за „морето на живите“. И тук го тегли към „безвремието на Егея“, сред което ще срещне шестнайсет превъплъщения на невидимата Катерина. „Знаеше, че всяка красива жена е форма на нелегалност. Аристокрацията на интелекта го предпазваше от настървението, с което обикновено консумира развеселеният еснаф“. Дори що-годе съвършен познавач на жените в модерната ни литература от класата на Димитър Димов не би могъл да усети толкова силно влудяващия парфюм на Ирина. А Секулов отива още по-далеч: „Опазваше копнежа, без да жертва любовта, която съществува единствено в страха за своята възможност“. Мисля си, че великолепно би се разбирал с Чавдар Мутафов, който навремето създаде единствения „декоративен роман“ „Дилетантът“. Макар да е на места топъл, на места весел, новият роман на Александър Секулов също е „декоративен“ в най-добрия смисъл на понятието. И най-колоритните характери са „марионетки“ на поетично-музикалното въображение на пловдивски художник на словото.

==

Третият избраник е Недялко Славов – поетът и белетристът, спрямо когото съм длъжник, тъй като все не се решавам да се опитам да извая портрета му. Шест поетични книги, две пиеси и осем романа, които непрекъснато се преиздават, тъй като страшно много хора от всякакви възрасти и съсловия са жадни за тяхната мъдрост и сурова красота. Когато чух, че Деян Донков е създал моноспектакъл по „Камбаната“, препрочетох книгата. И отново усетих могъщото й въздействие, надвременното послание, насочено срещу насилието, не само физическо, но и духовно. Сигурен съм, че големият актьор ще се превърне на сцената, и благодарение на могъщия текст, в жива камбана.

Всичките романи на Недялко Славов, от „Фаустино“, с който през 2010 г. изгря като първокласен белетрист, до най-новия – „2020“, носят огромен поетичен заряд, успяват не само да влязат във въображението ни, но и да бръкнат в измъчените ни души, посредством виртуозното проникване в страдалческото съзнание на свръхчувствителните съвременници, да ни дарят с надеждата, че към спасението ни все още има пътища. Романът „2020“ ни потапя в кратера на клокочещия вулкан, изригнал - като Божие наказание – смъртоносни вируси, срещу които изглеждаме напълно беззащитни. В света на Недялко Славов не се влиза лесно и безпроблемно, но щом веднъж те засмуче, забравяш кой си и къде си, всекидневните ти грижи сякаш се изпаряват, за да се озовеш „долу в ниското, където градът се върти на кръг“.

==

В „2020“ сме въвлечени в изграждането на гигантска кула: „И кацат поетите по пейките, и я възпяват в римуващо слово – с поетически ритъм я наплитат, редят, изтъняват я за поколенията – от широките основи на хекзаметъра към двустъпния ямб на върха й, за да я увенчаят там с едно „ах““. Вавилонската ли е? Само миг обаче, и въжделената кула изчезва яко дим. Градът почернява от полицейски шлемове – усещането е апокалиптично! Що е то – бунт или Страшен съд? Идва ужасяващият миг, когато човечеството осъзнава, че е заключено, а пътищата за бягство са отрязани. Градът е „арестуван, натикан, заключен по домовете си, изтрит от дървото на живота.“ Единственият, който прилича на човек е бръшлянът, който пие силата на дърветата. Случва се нещо, разказано от нобелистката Токарчук, но при Славов то е оцветено в далеч по-мрачни краски. Ще се събуди ли отново човечеството, ще отвори ли очи градът, няма да ви разказвам, тъй като е екзистенциално и духовно събитие да изживеем пълноценно случващото се в романа. Ще ви подскажа само да не очаквате бодряшки решения – „камбаната“ тревожно продължава да ехти и в този роман-поема, една от най-силно въздействащите дистопии в модерната литература, които някога съм чел.

==

Дали мрачните послания на Недялко Славов са оправдани, ще научите от „Моите свидетелски показания и визия за бъдещето“ - така е определил книгата си „Живот на нашата планета“ сър Дейвид Атънбъро, прочутият британски естественик, чиито филми за чудесата на природата са популярни и обичани по цял свят, дори повече отколкото класическите филми на не по-малко знаменития му брат Ричард Атънбъро, три години по-голям от него. Издръжлив и жилав е джинсът на братята, сър Ричард напусна този свят през лятото на 2014 г., деветдесетгодишен, а сър Дейвид не се предава, през май навърши 95 години, а до 2012 г. продължаваше да снима филм след филм. След това се зае с литературното си завещание и през 2020 г. планетата получи този тревожен вик, който започва с катастрофата в Чернобил и с тъжната констатация: „Природата загива. Доказателствата за това са навсякъде. Това се случи рамките на моя живот. Видях го със собствените си очи. Това ще доведе до унищожението ни.“

==

Стряскаща присъда. Свидетелят на „най-великите спектакли и най-завладяващите драми“, разигравани от Майката природа започва разтърсващия си разказ от 1937 г., когато населението на земята е 2,3 милиарда, а делът на дивата природа е 66%, за да ни отведе до 2020 г. – 7,8 милиарда души при само 35% дял на живата природа. От 50-те години на 20 век насам популациите на диви животни са намалели с над 50 на сто. В тоя момент си спомних разкритията, че бившият френски президент Жискар д`Естен безжалостно е избивал малки слончета. А какви поразии е нанесъл на природата нашият авджия Пенчо Кубадински с дружинката му болшевишки убийци дори не ми се мисли!

==

Като виртуозен хирург сър Дейвид Атънбъро оперира туморите, заплашващи живота на човечеството. И вероятно не би написал книгата, ако нямаше планове за спасението на планетата. Ако първите две части са жестока реалност и сурово предупреждение, третата, най-важната, е „Визия за бъдещето: как да възстановим дивата природа“. Политиците и едрите индустриалци като че ли мислят с портфейлите и с маниите си за величие, но британският естествоизпитател се обръща не към роботизираните нечовеци, а към майките и бащите и им предлага своя „модел на поничката“ – „стабилен свят, в който всеки получава равен дял от ограничените ресурси“. Той е категоричен, че демографски вървим към границата на допустимото натоварване на Земята. Нещо трябва да се случи, затова се питаме: кой изпрати пандемията – Бог или верни ученици на сър Дейвид, за които обаче човешкият живот е въпрос на статистика?

==

Помните ли знаменития филм на брат му сър Ричард „Вик за свобода“, най-силният хуманистичен манифест срещу расовата сегрегация? С „Живот на нашата планета“ сър Дейвид прави почти същото за борба със сегрегацията на всички нас, без разлика от раса, пол и възраст – необходим ни е чист въздух, необходима ни е дива природа, ще ни помогнат ли съветите му да си я върнем? Основополагащата за спасяването на планетата книга-завещание е издадена подобаващо луксозно от „Хермес“, преведена е отлично от Цветелина Лакова, а изисканият дизайн дължим на Нина Николова.

==

Все пак, докато сме живи, докато дишаме, трябва да умее и да вземаме хубавото от живота. Немалка част от него се съдържа в културата на храната. Затова днес, в разходката ни из щандовете на Панаира на книгата в НДК, ще обърнем особено внимание на съветите на „шефовете“ – трябваше ми доста време, докато възприема пълноценно, че съвременните вълшебници-готвачи наистина са „шефове“ не толкова на стомасите ни, колкото на най-фините ни рецептори за аромата и за духовните послания на ястията. Да, ястията, подготвяни от Джейми Оливър и откривани от Антъни Бурдейн (за него и за издадената му от „Кръгозор“, за съжаление последна книга, вече писах, убеден, че светът осиротя без този неуморен кулинарен пътешественик!) несъмнено са й духовна храна.

==

Деветнайсетте книги на Оливър са преведени на 36 езика, а само във Великобритания има 48 негови ресторанта, във всеки от които трябва да си направиш резервация месеци по-рано. Запознахме се с него, когато през 2013 г. „Хермес“ ни дари с бестселъра му „Министерство на храната“ – британското правителство наистина открило такова министерство по време на Втората световна война, защото разбирало, че недохранването и лошите ястия разболяват, а за победата били необходими здрави и сити хора. Оттогава насам готвенето се е превърнало във философия. Водеща тема е в много значими модерни романи, последният от тях, който горещо ви препоръчвам, е „Вкусовете на живота“ от Марио Леви, издание на „Ерго“, превод Йорданка Бибина.

==

Любимият ми турски писател от еврейско потекло, автор на гениалния роман-река „Истанбул беше една приказка“, според мен, много по-силно въздействащ от пространното есе на нобелиста Орхан Памук за мегаполиса в съседката ни. Ароматите и вкусовете на предците на Леви, мигрирали от Иберия в Османските земи още през ХVI век, влияят върху еволюцията на манталитетите, тъй както менютата на вълшебници в кухнята като Джейми Оливър влияят на отношението ни към околната среда и към ближните. „Лесните рецепти за всеки ден от седмицата“ в „7 начина“ е задължителна книга за всеки уважаващ се дом, в който яденето не е натъпкване на тумбака, а бавен ритуал, изпълващ ни с наслада и с хармония. Книгата е произведение на изкуството с цветните снимки на фотографа-художник Левон Бис и с елегантния дизайн на Джеймс Верити. Бих искал да подаря рецептите на Джейми Оливър на най-добрите си приятели, но съм абсолютно уверен, че те не биха се отказали и от следващото кулинарно изкушение, с което преминавам в богатата вселена на издателство „Бард“.

==

Жак Папен е французин, няма начин да не сте гледали някое от възбуждащите апетита и въображението негови телевизионни кулинарни предавания. Привлекателният ресторантьор Джонатан от романа „Повикът на ангела“ на Гийом Мюсо, който имах удоволствието да преведа през 2014 г. за „Изток – Запад“, носи много от чертите на Папен. Сега той живее в САЩ, но е започнал да твори ястия още дванайсетгодишен в ресторанта на родителите си „Пеликанът“. Бил е главен готвач на генерал Шарл де Гол, но отказва предложението на Джон Кенеди да властва в неговата кухня, за да превърне ресторантите на веригата хотели „Хауърд Джонсънс“ в дворци на изискания вкус.

==

Големият готвач не на шега е и великолепен поет, дори получава магистърска диплома за изследване върху френската поезия през 16-и век от Колумбийския университет в Ню Йорк. На 18 декември Папен ще навърши 86 години, но все още е деен и е ректор за специални програми на Френския кулинарен институт в Ню Йорк. Води и дистанционни курсове по френска традиционна кухня и култура. Кавалер е на Ордена на Почетния легион, най-високото френско отличие, което преди седмици бе присъдено и на сънародничката ни Юлия Кръстева (за съжаление, постът ми за това събитие, в който приложих вълнуващата реч на президента Макрон за приноса на Кръстева към световната култура, остана почти без одобрения, мъчно ми е да осъзная, че ние, българите, не ценим славата на превзелите света наши таланти!). Изящно издадената от „Бард“ книга на Жак Папен се нарича „Бързо и лесно“, предлага 376 красиви и „вкусни“ страници, изпълнени с кулинарни деликатеси.

==

Вече говорих доста подробно за най-ценното предложение от последните дни на „Бард“, за новия роман на Стивън Кинг „Били Съмърс“. Ще насоча вниманието ви към още един роман, при това документален, който може и да ви убегне от погледите, а не бива! Може би сте гледали незабравимия филм „Нощем в градината на доброто и злото“ на актьора и режисьора Клинт Истууд, една от последните автентични легенди на звездния Холивуд. 155-минутният шедьовър е създаден през 1997 г. с блестящото участие на Кевин Спейси, Джон Кюсак и младия Джъд Лоу. Светът се възхити на виртуозно разказаната история за убийството в къщата на колекционера на произведения на изкуството, бохема и хомосексуалиста Джим Уйлямс, за разследванията на журналиста Джон Келсо и за сблъсъка му с арогантния и циничен Били - любовник на търговеца на антики. В разследването са замесени истинска менажерия от ексцентрични фигури, присъстваме на тайнствени среднощни погребални ритуали, с други думи, попадаме в свят, едва ли не паралелен на нашия, пресъздаден с мащабно въображение от Истууд.

==

Почти нищо не знаехме обаче за романа, по който е създаден филмът, а това е знаменита книга, която едва сега, най-сетне, е предложена на вниманието ни. Авторът е Джон Берент, и двамата му родители са писатели, а той днес е вече на 81 години. Романът „Нощем в градината на доброто и злото“ излиза в оригинал през 1994 г. и прекарва рекордните 216 дни начело на класацията на „Ню Йорк Таймс“ за най-търсените издания. Тя и до ден днешен е най-продължително задържалия се рекордьор в класациите за литература на „Таймс“. Чете се като вълшебна и абсурдна приказка, а всъщност е документален разказ за действителен процес за убийство, състоял се в Савана. Надявам се, някой ден да се появи на български и вторият бестселър на Берент, от 2005 г. – романът „Градът на падналите ангели“, възкресяващ всекидневието на знаменитостите във Венеция, след пожара, унищожил прочутата опера „Ла Фениче“. Около обстоятелствата, предшестващи същата мистерия, ни отвежда и знаменитата съперничка на Агата Кристи Дона Леон в първия си криминален бестселър „Смърт в „Ла Фениче“, издаден на български от „Ентусиаст“ през 2016 г.

==

По асоциация, заради фонетичната прилика на имената „Ла Фениче“ и „Сан Феличе“, ще премина към неустоимото предложение на издателство „Плеяда“. Споменавам знаменитата дилогия на Александър Дюма „Сан Феличе“ и „Ема Лиона“, за да ви предупредя специално – двутомния роман на автора на „Тримата мускетари“, на „Граф Монте Кристо“ и на още около 500 по-големи и по-малки романи, есета, драми и дори на грандиозна готварска книга, която преди няколко години ни беше поднесена от издателство „Милениум“, (както е известно, помагали са му дружина „литературни негри“, но идеите за сюжета и финалните художествени решения винаги са били на безсмъртния създател на алтернативна история на Франция и на Европа!) е различна версия на драматичното битие на прекрасната метреса на адмирал Нелсън.

==

„Изповедта на една любовница“ се състои от романите „Към върха“ и „Към пропаст“, преведени от Любомир Чолаков. Създаденият през 1863 г. епос „Сан Феличе“ е преведен на български от Невяна Розева, издаден е първо от „Народна младеж“, а след политическата промяна, през 1991 г. и от издателството на писателя Иван Тренев, което представи и продължението „Ема Лайона“. През 1851 г. Дюма пише: „О, прекрасна и съдбоносна Ема Лайона! Кой историк ще се осмели да бъде Тацит на вашия живот? Кой поет ще се осмели на стане Ювенал на вашите страсти? Любимка на кралица Каролина! Господарка на чувствата на адмирал Нелсън!“

==

Несъмнено образът на тази горда и независима жена дълги години е вълнувал въображението на Дюма. Описал приключенията й на почти 2000 страници, в края на живота си той отново се връща към разказа за нея, за да създаде увлекателен роман под формата на личен дневник. Истинското име на героинята му е Луиджия Санфеличе, родена е през 1764 г., а е екзекутирана през 1800. Тя е италианска аристократка, от която Фердинанд I, прочутият крал на Двете Сицилии, много се е страхувал, тъй като тя участва в създаването на подкрепяната от Франция Партенопска република по време на Френските революционни войни. Образът на Флория Тоска от безсмъртната опера на Пучини е вдъхновен от съдбата на аристократката. Преводачът Любомир Чолаков се е постарал да възпроизведе духовността на епохата, в смислените си бележки, той поправя някои неволно допуснати от автора фактологични грешки и разказва накратко историята на написването на творбата.

==

И още едно заглавие на „Плеяда“ ни връща далеч в миналото, за да ни срещне с Георг Еберс, прочут немски египтолог, обиколил два пъти старините на Египет и открил в Тива един от най-важните медицински папируси от древността. Роденият през 1837 и починал през 1898 г. учен е и плодовит автор на исторически романи, а събраните му съчинения заемат цели 25 тома. Най-превежданата и до наши дни творба на Еберст от 1894 г. „Клеопатра“ излезе с логото на „Плеяда“ – тя също е преведена от Любомир Чолаков под вещата редакция на Весела Прошкова, а привлекателният дизайн на корицата е дело на художника Димитър Стоянов-Димо, едно от най-разпознаваемите, талантливи лица в отбора на „Плеяда“.

==

Въображението на немския писател се родее с фантазията на Дюма, но Еберс, бидейки и учен, не е толкова склонен да измисля и да интерпретира свободно миналото. Пред очите ни преминават историите за опустошителните страсти на Юлий цезар и на Марк Антоний, сблъскваме се и с безчувствения Октавиан Август, който единствен не се поддава на съблазните на египетската владетелка. Чета увлекателния текст, а пред очите ми възкръсва сградата на изгорелия цирк в София, където някога гледах с широко ококорени очи Елизабет Тейлър и Ричард Бъртън в пищния филм на Джоузеф Манкевич. Много по-късно дори не пожелах да догледам отегчителния телевизионен сериал, макар младата Леонор Варела също да минаваше за красавица, но й липсваше лъвския, помитащ мъжете поглед на Вечната Тейлър.

==

Преди да се разделим, да помислим за жадните за красота и приятни изненади очички на малчуганите. От издателство „Инфодар“ и продължават ослепително цветната и прекрасна поредица „Шедьоври на детската илюстрация“. Под елхата „послушните“ могат да намерят новите вълшебни видения на несъмнено гениалния петербургски художник Антон Ломаев, с когото вече сме се срещали при предишни издания на „Инфодар“. Той е лауреат на международната награда „Образът на книгата“, притежава почетна диплома от Международния съвет за детска книга и премията „Златна ябълка“ на международното биенале на детската илюстрация в Братислава през 2019 г.

==

„Малката русалка“ на корицата на класическата приказка на Андерсен е толкова нежна и магическа, че като нищо и възрастен може да се влюби в нея, тя просто грее от чистота и от духовно богатство. А „Котаракът в чизми“ на Шарл Перо е безподобен хитрец, самонадеян, елегантен, присмехулен. Когато разглеждам тези почти неземни книжки, с известна тъга си мисля, че и ние имаме не по-малко талантливи художници, които могат да предложат на палавниците оживелите си цветни сънища. Малко се боят издателите ни от дръзкото новаторство, предпочитат милите и сладникави картинки, а художници като Петър Станимиров или споменатия в предишния ми калейдоскоп Ясен Гюзелев и още дузина талантливи визионери могат да превърнат детските книжки в острови на освободеното и не познаващо граници въображение.

==

На „Инфодар“ е и идеята за поредната среща със Сюзън Малъри, 50-годишна, магистър по литература, влязла трайно в списъците за бестселъри на „Ню Йорк Таймс“ с нейните свежи и нетрадиционни коледни романи. Тя живее във Вашингтон със съпруга си, две котки и пудел. Определя се като умерена романтичка, която обича да смесва любовните истории с щипка фантастика. През 2012 г. прави фурор с „Коледната булка“. Миналата година издателство „Инфодар“ повдигна коледното настроение на дамите с „Щастливи тази Коледа“, а сега ни поднася, седмици след американската му премиера, романа „Сватба по Коледа“, преведен от Мариана Христова.

==

И аз се усмихнах снизходително, но все пак надникнах из страниците и установих, че историята за сестрите Самървил не е съвсем захаросана. Особено смислен е разказът за бременната и самотна Дина, която среща композитор на песни с красиви очи, неспособен да пише след смъртта на съпругата си. Двамата, както и групичката търсещи обич и топлина техни близки и приятели, ще се опитат да открият надежда във възраждането на Коледния дух. И макар политкоректните вече да се опитват да изхвърлят и него, барабар с шейната с подаръци на дядо Коледа, за да не разсърдят не-знам-кой-си, Рождество Христово ние примамва не само с грейналите елхи, но най-вече с могъществото на вярата и на надеждата, че ще оцелеем сред световния хаос, че Коледните чудеса ще ни съпътстват и при всички благородни решения през оставащите ни години.

==

И сега разходката остана недовършена. Надявам се да не ви е неприятно, че предлагам да се срещнем отново – очакват ни купчинка класически и модерни творби, издадени от поредното прекрасно „бутиково“ издателство „Жар“ на познавачката на световните литературни деликатеси Жанет Аргирова. За пореден път ще прескоча и до „Прозорец“ и „Кръгозор“, за да видя какво са ни оставили под елхата. Ще се срещна с ентусиастите от единственото по рода си издателство за пътешествия и приключения „Вакон“, ще разкрия коледните тайни на „Ибис“, ще уважа новите предложения на „Емас“ и ще завърша с изящните издания на „Захарий Стоянов“. Дано успея да ги събера в общ разказ, за да ми остане до Нова година само задачката да ви насоча към последните щастливи изненади за отминаващия щедър откъм български и преводни литературни събития есенно-зимен сезон. Ще ви подшушна, че реших да събера най-доброто от текстовете ми, появили се до лятото на фейсбук страницата ми, и да нарека книгата, която, ако Господ се смили, смятам да ви предложа – „Година от литературни четвъртъци по време на пандемия“! Само да е живот и здраве!