Колонката на Георги Цанков: Разходка из Коледния панаир на книгата (част 3)

Oще не е късно да обиколим заедно свърталищата с подготвени за Коледните подаръци книги. Всъщност, това е чудесен повод да си дам сметка какъв е приносът на малките и големите издателства за духовното израстване на читателите. Ще ми се посланията ми да стигнат и до по-младите, макар да осъзнавам колко различни са техните интереси - достатъчно е да хвърля поглед на някои от любимите им телевизионни сериали и да чуя съветите, които получават от преливащите от високо самочувствие техни артистични „набори“ в платформата „Тик-ток“.

==

В навечерието на очакваната тежка икономическа криза и при капаните, заложени във всички сектори на живота от управлявалите цяло десетилетия люде, обрисувани забележително точно в книгата „Шайка“, от която Антон Тодоров се отрече, мисията на издателите става още по-трудно изпълнима. Ще запази ли новото правителство 9-процентовата ставка, ще намалее ли дъмпинга, дето могат да си позволят само свръхмощните, ще влее ли държавата помощ за така наречените „бутикови“ издателства – те са като далновидни стратези на красотата и на мъдростта, изоставени на произвола на съдбата от жадните за лесни победи и плячки войски! Дано „най-младият министър в новото правителство“ се погрижи не само за читалището в родното си село, а за огромния артистичен салон, който би трябвало да бъде процъфтяващата ни страна!

==

ЖАР

С Жанет Аргирова не се познавам лично. Поговорихме по телефона и някакво шесто чувство ми подсказа, че е от най-отдадените жрици в храма на „говорещите книги“. Бях попаднал случайно на едно от откритията й – „Атлас на мъглявите континенти“ от Ихсан Октай Анар, турски роман, издаден през 2020 г. у нас. Авторът е роден през 1961 г. и е университетски преподавател, академик, чете лекции по антична литература. През 2009 г. печели най-голямата турска литературна награда за „ценните му романи и оригинален стил“. „Атлас на мъглявите континенти“ е преведен с огромен успех на двадесет и няколко езика.

==

Силно впечатление ми направи твърдото решение на писателя да не използва никога компютърните връзки, за да остане верен само на записаните в книгите слова - той дори не разрешава електронни издания на творбите си (макар пиратите да не се спират пред нищо!). Романът, за който ви говоря, излиза в оригинал през януари 1995 г., а до пролетта на 2014 г. само в Турция има вече 60 издания. По него има дори направен комикс. Трудно е да се преразкаже тази модерна приказка от 1001 нощ, родееща се с прозата на Салман Рушди и далеч по-дълбока, по-високо художествена от романите на толкова популярната у нас Елиф Шафак (не ме разбирайте зле, не искам да кажа нищо лошо за нея).

==

Действието в „Атлас на мъглявите континенти“ се развива през 18-и век, а героят Узун Исхан Ефенди мечтае да обиколи света и да подготви свой, различен от всички познати атласи. Обаче, подобно на Обломов на Гончаров, не мърда от къщи, по цял ден спи и сънува загадъчни и поетични сънища. Също както в произведенията на модерни мистици като Борхес и Умберто Еко се появяват тайни организации, измъкващи се от гробовете си „живи мъртъвци“, един багдадски просяк бива накаран насила да похапне свинско месо, след това се готвят да го екзекутират, но шпионин на тайната организация го спасява. Разбира се, научаваме всичко това сякаш през паяжината на чудесата, хем ни е интересно да следим вълшебните интриги, хем усещаме, че те са предверие към изпълнен със символи и с духовни загадки свят. Романът „Атлас на мъглявите континенти“ е на челно място в авторитетния списък на „100-те най-добри романи в турската литература“. Преводачката Златина Сакалова е уловила майсторски музикалната фраза на белетриста, а срещата с неговия пъстър, мистичен и изпълнен с тревожни знамения свят е повече от удоволствие.

==

И още един забележителен турчин в селекцията на „Жар“ и в чудесната поредица на издателството - „Класика“. Роденият през 1921 и починал през 1989 г. Юсуф Атълган е сред основоположниците на модернизма в турската литература, а нобелистът Орхан Памук казва за него: „Юсуф Атълган е един от моите идоли“. Всъщност романът „Особнякът“, както и предишното ми предложение – „Атлас на мъглявите континенти“, не препоръчвам на почитателите на сантименталните сериали от южната ни съседка, които триумфално шестват из нашите телевизии. Признавам единствено ненавижданият от Ердоган „Великолепният век“, и то докато не отрязаха главата на Ибрахим паша и докато не замениха актрисата Мерием Узерли с Вахиде Перчин - само той в отделни моменти може донякъде да се мери с философската дълбочина и с ярките образи в класическите и модерните романи.

==

Вчера говорих за изкуството на Марио Леви, моят абсолютен фаворит сред съвременните турски белетристи – Памук е извън класацията, той е световен писател, но Юсуф Атълган и Ихсан Октай Анар не му отстъпват. Романите им няма да откриете по представителните рафтове на книжарниците, нищо чудно дори да отлежават в складовете, но ако веднъж се престрашите, може и да се пристрастите. Оригиналното заглавие на „Особнякът“ е „Айляк Адам“, появява се през 1959 г. и бих го нарекъл турска реплика на „Чужденецът“ от Камю и на „Процесът“ от Кафка.

==

Атълган е бил затворен човек, предпочитал е, въпреки огромната си ерудиция, да се крие в провинцията, оставил ни е само четири завършени романа, няколко разказа и една пиеса, а ненадминатият му шедьовър е дебютът му – „Особнякът“. „Да не би всичко това да се случва във време, в което аз не съществувам, и в измерения, където мен ме няма?“, пита риторично Атългън и по този начин протяга ръка към литературните си събратя по света – от класиците до Георги Господинов и Антония Апостолова, продължаващи да търсят отговор на проклетите шекспирови въпроси.

==

Четири сезона преминават в „Особнякът“, а сред безизразните лица от гъмжилото се движи странникът, излязъл от киното, след като е гледал обещаващи чудеса филми за екзотични страни и за бушуващи страсти. Всъщност Атълган ни среща с истински фланьор в балканските литератури, който си вре носа навсякъде, но остава страничен наблюдател на случващото се – този срамежлив, нещастен и „бездействащ“ човек страшно много мечтае да открие истинската любов, ала в лабиринтите на всекидневието си остава невидима бурмичка. Не стига до мисълта за убийство като Мьорсо на Камю, осъзнава, че е безсмислено да говори за истински чувства, тъй като няма кой да го разбере. В детството ми доста често чувах думата „айляк“, тя се употребяваше за развейпрах, за някой, който не си дава зор. „Айлякът Адам“ е „особнякът“, „дилетантът“ на Чавдар Мутафов, някой от героите на Георги Господинов, алтер-егото на Валтер Бениамин, затова внушенията на Атълган лесно проникват в душите ни. Преводът на Хубавинка Филипова предава вярно и поетичността, и взривяващата безразличието еротичност, непозната до началото на 50-те години в турската литература.

==

С машината на времето и с поредицата „Класика“ на „Жар“ се пренасяме в края на 18-и – началото на 19-и век в Англия и в Ирландия, за да се убедим, че Джейн Остин не е самотно явление, а някои от нейните съвременнички са не по-малко талантливи и проницателни от нея. Всъщност, в женската проза по онова време си съперничат две взаимно отричащи се тенденции – „бесовете“ в романите на сестрите Бронте се бунтуват срещу ироничната, но и донякъде идилична картина на провинциалния живот и на любовните недоразумения в романите от типа на „Гордост и предразсъдъци“.

==

Джейн Остин е била страстна читателка на романите за деца и за възрастни на Мария Еджуърт. Като се загледа човек внимателно, портретите на двете доста си приличат, може би заради художествения стил на епохата. Мария Еджуърт има ясно съзнание за стойността на разума си, тя води абсолютно равностойна кореспонденция с „бога на историческия роман“ сър Уолтър Скот и с великия икономист Дейвид Рикардо, проповедника на стремежите за свободна търговия. Мария е дъщеря на англо-ирландския писател, политик и изобретател Ричард Ловел Еджуърт, който бил най-известен с това, че имал 22 деца от четири съпруги. Съдбата се стича така, че тя полага грижата за многобройната челяд, а изгубилият зрението си след очна инфекция неин плодовит баща всеки божи ден пълни главата й с познанията си в областта на политиката, на икономиката, на изкуствата.

Мария живее дълго и умира на 81 години, а творческата си дейност започва с редактирането и издаването на мемоарите на баща си. Много от оригиналните й творби са посветени на ирландската идентичност, на връзките с Англия. Огромно внимание отделя на темата за обучението на децата и през 1798 г. пише революционната за онова време книга „Практическото образование“, в която прави на пух и прах насилствените методи на вливане на разум в училищата и се застъпва за всестранното интелектуално израстване както на момчетата, така и на момичетата. Шедьовърът й „Белинда“, който вече е в ръцете и на българските читатели, се появява през 1801 г., като различните издания претърпяват немалко промени. Това, което сега привлича вниманието ни, е блестяща комедия на нравите и реалистична картина на висшето лондонско общество. „Разум и чувства“ не в провинцията - при това Мария Еджуърт не се поколебава да постави на обсъждане крайно деликатните теми за сексизма, за расизма и за недостойното класово разделение.

==

Красивата, енергична и амбициозна Белинда Портмън е жена с удивителен самоконтрол над емоциите си, тя е пълната противоположност на хитроумната авантюристка Беки Шарп от „Панаир на суетата“ на Уилям Текери. Незабравим образ е и остроумната, царствена светска дама лейди Делакор, която на моменти ревнува от девойката, но преминава през толкова драматични изпитания и е така ярко обрисувана, та някои критици още на времето подхвърлят, че романът е трябвало да носи нейното име. Руският велик класик Иван Тургенев, който рядко излиза от кръга на висшите кръгове в Париж, е очарован от таланта на Мария Еджуърт и я нарежда сред най-талантливите жени в световната литература.

==

Не по-малко интересна гледна точка за трудностите и предизвикателствата, с които се сблъсква младата дама, след като е представена в обществото, ни предлага Франсис Бърни, която ни е завещала четири романа, осем пиеси и двадесет тома дневници и писма, а те са сред най-ценните свидетелства за нравите в Англия по времето на Джейн Остин и на сестрите Бронте. Дъщеря е на известен композитор и органист и на майка, френска католичка, която умира, докато Франсис е невръстна, така че момичето остава под строгото наблюдение на омразната си мащеха. Най-големият й брат става адмирал и съпровожда легендарния капитан Кук в екзотичните му пътешествия. Сестрите й са изпратени да учат в Париж, а девойката остава в бащиния дом, като почти всеки ден се усамотява в богатата библиотека и се самообразова със съчиненията на Плутарх и Шекспир.

==

Когато пише за навлизането на образованата жена в мъжкия свят, Франсис вече има богат опит, макар да е само на 20 години. Тя се вписва отлично в женския кръжец „Сините чорапи“, посещаван от най-големите умове на страната. През 1786 г. става придворна дама на кралица Шарлота, а четири години по-късно напуска двореца. Запознава се с френския генерал Александър д`Арбле, емигрирал в Англия, и славата й на светска лъвица расте в кръга на френските емигранти. Съпругът й е призован от Наполеон да служи на родината, а заради враждата между съседките от двете страни на Ламанша, семейството трябва дълго да остане в Париж. Превратностите в съдбите им са безкрайни, Франсис се разболява от рак на гърдата, оперират я без упойка, но тя доживява до 1840 г., когато умира в съня си на 87 години.

==

Избраният от „Жар“ неин, издаден анонимно още през 1877 г. роман „Евелина“ съществено се различава от изключително реалистичната „Белинда“ на Мария Еджуърт. Дъщерята на лекомислена аристократка е изоставена в глухата провинция до 17-ата си година. Обаче бабата на момичето, г-жа Дювал, която отдавна е прекъснала връзката с дъщеря си, решава да приюти под крилото си красивата внучка. Всъщност изпълнената с весели и драматични приключения история, която вихрено ни пренася от Лондон в Париж и обратно, е предвестник на освободената от пуритански принципи романтична проза, напълно подходяща за високобюджетен сериал, който би разпалил любопитството ни още с първите сцени, изпълнени с ревност, страсти и свеж хумор, както и убедително психологически уплътнен. Романът „Евелина“ ще зарадва както почитателките на Джейн Остин и на Мария Еджуърт, така и вълнуващите се от страстите, разигравани в романите на сестрите Бронте. Англоезичната проза, създавана от очарователни и безкрайно еманципирани дами, е удоволствие за сетивата и за чувствата ни, а преводът на Златина Сакалова е чудесен. За елегантното художествено оформление на романите се е погрижила Петя Петкова.

==

Веднага след английската класика някак съвсем естествено прожекторът се насочва към романите на една от най-талантливите наследнички на споменатите дами, съчетала в романите си елегантността на кохортата на Джейн Остин с романтичното бунтарство на четата на Емили Бронте. Едит Уортън обаче е родена отвъд Океана, тя е носителка на „Пулицър“ за романа „Невинни години“, обезсмъртен от режисьора Мартин Скорсезе през 1993 г. с гениалните изпълнения на Мишел Пфайфър и Даниъл Дей-Луис и с блестящото възкресяване на всеки детайл от епохата fin du siècle, която в непознатия до този момент за българския читател друг роман на Уортън „Рифът“ напомня за виденията от „изгубеното време“ на Пруст и предсказва импровизациите от „ерата на джаза“ на Фицджералд.

==

Един Уортън е аристократка по произход и по призвание. Също като Франсис Барни, тя се образова най-вече от огромната библиотека на баща си. По-голямата част от младостта й преминава в пътувания из красивите кътчета на Европа, като пътищата й нерядко се кръстосват с маршрутите на Хенри Джеймс. Омъжва се за банкер от благородно банкерско семейство, но не може да се примири с безбройните му любовници и избягва във Франция, където страстна обич я свързва с журналиста от „Таймс“ Мортън Фулъртън. През годините на Първата световна война Едит Уортън, също като Хемингуей, е сред най-смелите военни кореспонденти – френското правителство я удостоява с Ордена на почтения легион. Остава до края на живота си във Франция, връща се в САЩ само, за да приеме почетна докторска титла от Йейлския университет. Умира на 75 години, а в нейна чест един от кратерите на Венера е наречен „Уортън“.

==

Едит е в близки отношения и с Фицджералд, и с Кокто, има дълга кореспонденция с поляка-англичанин Джоузеф Конрад. Несъмнено, отлично познава творчеството на Пруст, а стилът й е елегантна смес от френски психологизъм и изтънченост и английска художествена култура, наследена и от Остин, и от Бронте. „Рифът“ се оказа една от най-въздействащите книги, които са ми попадали през последните години, неочаквано модерен и класически едновременно, преведен от Мария Стоева с запомнящата се корица на Виолета Борисова. Оценен високо от Хенри Джеймс, който много трудно харесва чужди творби, „Рифът“ е недолюбван от самата Уортън, която навярно се страхува, че в него е разкрила прекалено много от вътрешния си живот. Триъгълникът между американския дипломат Джордж Дароу, старата му любов Ана, която междувременно се е омъжила за друг мъж, и очарователната Софи, в който е замесен и доведеният син на Ана Оуен, няма нищо общо с пикантните любовни романи от епохата. Интимните страсти се вихрят на фона на изключително фино обрисуваната атмосфера, царяща сред висшето общество. Не се съмнявам, че Скорсезе можеше да създаде не по-малко впечатляващ шедьовър и от „Рифът“, но пък защо да не се опитаме да сътворим несъществуващия филм в съзнанието си?

==

Може би най-значимото начинание на „Жар“ е огромния като текст и като художествена мощ роман „Елине Вере“ от класика на модерната нидерландска литература Луи Куперюс, чудесно преведен от Елица Колева, с корицата, на която е възпроизведена една от най-силните картини на основателя на фовизма Кес ван Донген. Ван Донген илюстрира и скандалния за времето си роман „Ла Гарсон“ от Виктор Маргьорит, той пресъздава в лицата неповторимата атмосфера на епохата, а „Елине Вере“ излиза в оригинал през 1889 г. През 2018 г. в превода на Анета Данчева-Манолова издателство „Сонм“ представи друг шедьовър на белетриста – символичната повест „Психея“.

==

Роденият през 1863 и починал през 1923 г. писател е изключително продуктивен, няма жанрове, в които да не е оставил талантливо написани произведения – до ден днешен се преиздават стиховете му, психологическите му романи, историческите саги, пътеписите, есетата. С „Елине Вере“ Куперюс прави за Хага това, което с „Одисей“ Джойс прави за Дъблин. Разликата обаче е съществена: съвремениците на Куперюс получават първо текста в подлистници и разказът за фамилно обременената Елине и как тя търси смисъл на живота в обременяващата я атмосфера на ограничените духовно люде ги обсебва. Те разговарят за фабулните изненади в романа по улиците, в магазините, в трамваите и славата на Куперюс расте след всяка нова публикувана глава. Повествованието е напълно изчистено от модернистични „маймунджулъци“, което не го прави скучно класически, а напротив – Елине е като родна сестра на героините на Ибсен, а същевременно нейните антагонисти, при цялата им сивота, също притежават ценни човешки черти. Богатият на многоцветни детайли от живота в Хага роман – без да съдържа и следа от криминални елементи – е предшественик на днешния скандинавски трилър, който триумфално обикаля света. Същевременно е съзвучен с търсенията на натуралистите от школата на Зола и с все още дремещите в зародиш огнени предчувствия на експресионистите. Ако не ви е страх от дебелите томове, в които ще намерите незабравими героини и заплетени любовни истории, шедьовърът на Луи Куперюс е вашата книга.

==

Струва си да се разровите още из каталога на издателство „Жар“, защото ограниченото място не ми позволява да включа тук класиката на Лион Фойхтвангер „Еврейката от Толедо“, пък и като прочетох славословията му за Сталин, прозата на този някога любим белетрист ми опротивя. Но „Художникът“ на канадката Джейн Ъркхарт категорично заслужава да го потърсите, както и „Краят на земята“ и „Родословно дърво“ от Мария Роса Лохо, силни завръщания към бурното испанско минало през 20-и век, когато диктатурата се сблъсква трагично с контролираното от болшевиките стремление към свобода. Запазил съм за края на този текст още една изненада от „Жар“, но ще я разкрия „когато му дойде времето“.

==

КРЪГОЗОР

==

Да спрем за малко и в убежището на издателство „Кръгозор“. То е сред най-често мяркащите се в моите обзори. Съвсем наскоро говорих за таланта на един от десетте най-влиятелни в света мениджъри, чиито виртуални лекции са гледани от над 20 милиона зрители. Адам Грант в „Помисли пак“ ни дава невероятно важни рецепти как да отхвърляме утвърдени истини, в които не вярваме, и да се осланяме на собствените си решения, диктувани както от рациото, така и от сърцето. Мъдрите му и новаторски разговори с нас продължават в „Дай и ще получиш“, една провиденческа книга, която ни среща с „егоиста“ – черната дупка, която засмуква облаги и минава през трупове, с „кантара“, водещите се от максимата „танто за танто“, каквото ти ми дадеш, това очаквай и от мен, и с „алтруиста“, тази рядка птица по всички географски ширини, която не търси облаги, пари, а е готова безвъзмездно да споделя идеи, умения, знания. Колкото и да е парадоксално, животът се оказва най-тежък именно за „алтруиста“, тъй като той нарушава статуквото, не позволява никому да се опитва да го превръща в изтривалка.

==

Изразените от Адам Грант идеи изглеждат простички, той не употребява учени думи, но винаги стреля право в целта. Предпочитам го пред разните псевдо-източни гурута и пред ляво либералните строги даскали, които изглеждат безизразно щастливи в своя тесен свят на „брадатите истини“. Издадените луксозно от „Кръгозор“ томове от Адам Смит дължат семплата си красота на дизайнерката Габриела Стайкова, а преводите на Камен Велчев изключително много ми допадат. Знам отлично, че подобни книги предизвикват презрителните усмивки на политкоректните, но нека те успеят да привлекат на своя страна поне 1000 от 20-те милиона последователи на Адам Грант и да се закълнат – ако въобще вярват в нещо, - че нямат нищо общо с „егоистите“ и с „кантарите“. От личен опит знам колко трудно е човек да се стреми да се превърне в „алтруист“ – почти 55 години от живота ми бяха необходими, за да се почувствам свободен от зависимости и да бъда донякъде удовлетворен от „изделията“ на умствения си труд.

==

И още една безхитростна книга на „Кръгозор“ ще ви препоръчам, особено подходяща за студените зимни дни, когато – ако не се преструваме на страхотни интелектуалци – ни се чете нещо непретенциозно и същевременно нелигаво и нешаблонно. Много модерни сред романтично настроените читатели и читателки станаха романите за малки, уютни книжарнички, може би защото в огромните молове, натъпкани с безкрайни рафтове с какви ли не книги, духовната магия сякаш изчезва, изпарява се във въздуха, изкуствено озониран от „умни климатици“. Испанката Моника Гутиерес живее в Барселона и има журналистическа диплома от Автономния университет в града. Специализирала е и история. Преподава творческо писане и води посещаван от стотици хиляди почитатели блог. Романът й се казва „Книжарницата на мистър Ливингстън“ и вчера видях в каталозите, че преди седмица се е появил и на руски. Преведен е вече в почти цяла Европа, а българската му преводачка е Веселка Ненкова.

==

Действието се развива в наши дни в Лондон, в квартала „Темпъл“, където, на тиха уличка, любопитните клиенти посреща излязлата сякаш от приказките книжарничка „Муунлайт Букс“. Помните ли американския филм с Том Ханкс и Мег Райън „Имате поща“. Е, книжарничката на добрия мърморко Едуард Ливингстън, която приютява младата археоложка Агнес Марти, е нещо като копие от книжната хралупа на героинята на Мег Райън. Само че в романа на Моника Гутиерес няма сражение между Давид и Голиат, в него не се мярка страшилището на героя на Том Ханкс, тук на всяка страница мили посетители и техните домакини разговарят с умните и вълшебни книги, а привнесения почти криминален елемент само допринася за веселото нагнетяване на изпълващото ни с хармония и приятни усещания напрежение.

==

ПРОЗОРЕЦ

==

Пренасяме се в пространството на друго райско кътче за отлично подбрани книги – издателство „Прозорец“. Само не си помисляйте, че ще се подмазвам на любимата си кума Йоанна Томова! Просто всичко ме свързва с историята на „Прозорец“, започнала от един апартамент на улица „Хан Аспарух“, разбиван на три пъти по времето на дивите мутри. Никога няма да забравя откриването на книгите на Игор Бунич и превода на „Златото на партията“, дело на Христо Троански, една от първите литературни акции срещу наглостта на болшевиките. После дойдоха славните времена на двата тома на „Черната книга на комунизма“, и така се занизаха автори и произведения, които следват невероятната интуиция на Йоанна за историчност и за художествена значимост. Днес ще ви представя само две книги, но те са брънка от дълга верига важни за издателството акценти.

==

Първият е свързан с Византия и с нетленното присъствие сред нас на преждевременно напусналия ни византолог и траколог, нежния поет Роман Томов, който допринесе много с ерудицията си за налагането на историческата – научна и документално-популярна - линия в издателската политика. Тя достигна апогея си с блестящата поредица „Хроника“, в която буквално преди ден-два се появи поредното разобличително за официалното болшевишко третиране на истината за Втората световна война изследване на историка Марк Солонин, авиоинженер, който заради „ревизиониските“ си твърдения беше принуден да се пресели в Естония. Той потвърждава тезата на Суворов, че Сталин е бил готов да нападне Германия, но не е съгласен с неговите внушения за пълното превъзходство на Вермахта в първите месеци на войната.

==

Вече сме чели с огромен интерес разкритията на Солонин в „22 юни 1941 – Анатомия на една катастрофа“, „Скрити истини за Втората световна война“ и „Как Съветският съюз победи във войната“, всичките включени в поредицата „Хроника“. Дойде редът на най-дискусионната му книга – „На мирно спящите летища“. На 16 април 2011 г. в ефира на радио „Эхо Москвы“ Солонин се извинява на читателите си за неволна грешка в количеството бойни излитания на съветската авиация през първите три месеца от войната – 250 хиляди, което автоматично е приел на доверие от сборник с документи, подготвен от уж авторитетен колектив. Всъщност това число се отнася до всички полети, предприети от 22 юни 1941 до 22 юни 1942 г. Нека и българските читатели се съобразят с тази задължителна поправка.

==

Известната журналистка и писателка Юлия Латинина има смелостта да нарече, без да се съобразява с конюнктурата и с бесовете на псевдопатриотите, по същото радио, Солонин и Суворов „велики военни историци“. Непрекъснато трупащите се документи, както за загубите на Съветската армия, в която сталинските палачи разстрелват отстъпващите бойци в гръб, така и седемте тома, посветени на лагерната система и на милионите жертви, са доказателство за чувството за отговорност на истинските патриоти в голямата страна – там никога не са липсвали истински инакомислещи, за разлика от други територии.

==

Издателство „Прозорец“ има традиция и в представянето на особено значимата за нашата история тема Византия. Все още тук-там антикварно може да се намери монографията на видния сръбски историк от руско потекло Георгий Острогорски „История на Византийската държава“ от 1996 г., а 736-страничния том бе преиздаден през 2013 г. и е наличен във веригата книжарници „Хеликон“. Новият том „Кратка история на Византия“ от Джон Джулиъс Норуич, елегантен, с твърди корици, с прекрасен дизайн на художничката Вихра Стоева, издаден в оригинал през 1997 г., също вече е на разположение в превода на Адрияна Момчилова.

==

Предимства? Това е история на късната Римска империя, разказана увлекателно за най-широк кръг читатели. Авторът е син на Дъф Купър, известен консервативен политик, и на бляскавата светска красавица лейди Даяна Манърс, за която в Уикипедия са отделени повече редове, отколкото за съпруга й. По време на Втората световна война бащата е министър на информацията и за да бъде в безопасност, сина го поверяват на американския посланик, който го отвежда в САЩ. През 1942 г., след като непосредствената опасност за нахлуване на германците във Великобритания вече е отминала, младежът се завръща, завършва университета в Страсбург и служи в Кралския флот. Наследява благородническата титла на баща си, което му дава право да участва в Камарата на лордовете. През 1964 г. окончателно решава да напусне политиката и дипломацията, за да се отдаде на писателството. Същевременно създава и повече от 30 документални филма, като един от тях е посветен на падането на Константинопол. Джон Джулиъс Норуич умира през 2018 г. на 88 години, а сред книгите му, най-известни и четени по цял свят са разказите за „Венеция“ и за „Византия“. Сред много му обществени благотворителни акции най-важната несъмнено е ръководенето на фонда „Венеция в опасност“, както и дейността му за професионално обучение на хора с увреждания.

==

Мислите си, че можехме да минем и без синтезираното представяне на биографията на автора на „Кратка история на Византия“. Направих го, за да докажа, че за създаването на значими и четивни исторически книги не е задължително да си професионален историк и да пишеш наукообразно. Сър Джон Норуич дълги години събира материали, а след това пише като блестящ белетрист, без нито за миг да изменя на достоверността. Той се интересува не само от дати, битки, дипломатически маневри, но надниква и в личния живот на императорите и на двора, опитва се да ни даде ясна представа на проблемите на всички съсловия. Много съществени при издаването на тази ценна книга са и бележките на преводача, деликатно допълваш важните моменти, свързани и с българската история, като например победата на хан Кардам през юли 792 г., когато нашата конница преследва император Константин VI чак до столицата му. А разказът за края на империята е по-увлекателен и по-трагичен от който и да било роман. Тук само ще вметна, че през 2005 г. беше преведен романа на Юлия Кръстева „Убийство във Византия“, истински роман с ключ, за който у нас продължава да се мълчи.

==

Другата голяма книга на „Прозорец“ от тази седмица е поредният том с неповторимите гледни точки към световното минало, подготвен от Саймън Монтефиоре, за когото съм писал неведнъж – страхотен специалист, що се отнася до двора на болшевишкия цар Сталин и руската трагедия през 20 век, която вижда и като историк, и като белетрист, създал не по-лоши от „Доктор Живаго“ на Пастернак романи по темата. Саймън Джонатан-Себаг Монтефиоре преподава история в Кеймбридж, член е на Кралското литературно общество. Искрено се надявам, че в близките години българският читател ще прочете и най-превеждания му по света бестселър „Екатерина Велика и Потьомкин“ (за разлика от вече проточилия се два сезона сериал по HBO за Екатерина и оживелия от мъртвите неин съпруг, детронирания Петър, в разказа на Монтефиоре няма чернокожи боляри, нито първият фаворит на императрицата Григорий Орлов е импотентен).

==

Сред хитовете, освен романите „Сашенка“ и „Любов в тъмни времена“, освен документалните изследвания за Сталин и неговото обкръжение, много силно въздействие имат „История на Йерусалим“, 2016 г., „Титаните на историята: великаните, създали днешния свят“ и особено „Гласовете на историята“, събраните на едно място речи на лидери с различна политическа окраска, които говорят по-красноречиво на мислещите читатели от всички възможни дълбокомислени анализи. Идва ред на „Записано в историята“, с подзаглавие „Писмата, които промениха света“, превод – Елена Кодинова. Темите са много важни: всичко започва с любовта, след това идват семейството, творчеството, куражът, откритията, туризмът, войната, кръвта, унищожението, приятелството, лудориите, приличието, освобождението, съдбата, властта, провала и сбогуването.

==

О, уверявам ви, че преди да се сбогуват подобаващо, политиците, творците, дамите ще ви поднесат невероятни изненади, които наистина ще променят представите на мнозина от вас за света, в който живеем. Поне аз се чувствах точно така, когато открих писмото на великия индийски философ Ганди до Хитлер, невероятен документ за човешкото достойнство и за гордостта на уж смирените. Доста ще се поизпотят привържениците на червените, когато чуят Ленин да казва: „Революция без отряди за разстрел е безмислена“, и заповядва на болшевиките в Пенза: „Обесете (и се постарайте обесването да стане пред очите на хората) не по-малко от сто известни, кулаци, богаташи, кръвопийци.“ Оставям ви сами да направите следващите открития, като за финал на темата ще се опитам да ви разсмея с едно изречение от маршал Тито, адресирано до маршал Сталин: „Ако не спреш да ми пращаш убийци, аз ще ти пратя един много сръчен в Москва и със сигурност няма да се налага да пращам друг.“

==

ВАКОН

==

Бях приготвил и най-новите предложения на издателството за пътешествия и приключения „Вакон“, но пак натрупах безброй страници, а те не се нуждаят от пространно представяне, тъй като феновете на пътешествията и на екзотиката ще усетят тръпката още когато чуят заглавията. „Пеша по поречието на Нил“ ни обещава да побродим с Левисън Уд, обявен за най-добрият пътешественик в света за 2020 г. Той е писател и фотограф, има солидно образование, служил е в Парашутния полк на Британската армия, истински ас, за когото телевизионното състезание „Сървайвър“ е детска игра. С него за девет месеца ще изминем около 7000 километра през шест държави – Руанда, Танзания, Уганда, Южен Судан, Судан и Египет. Бедна ви е фантазията какви опасности го дебнат – блата, зловещи крокодили, африкански вещици, тайна полиция на диктатори. Цветните снимки, които е направил, са уникални, те доказват, че няма нищо общо с барон Мюнхаузен и всичко, което разказва, е самата истина.

==

Всички книги на „Вакон“ са уникално добре оформени като дизайн, бди се за качеството на преводите, в случая наш водач в света на пътешественика е Мария Демирева, а за срещата ни със следващата, не по-малко изумителна история, заслуга има Калина Момчева-Стоева.

==

„Последното момиче“ е Надя Мурад, удостоена с Нобелова награда за мир през 2018 г. Тогава вестниците и телевизиите гърмяха за героизма на обикновеното язидско момиче от селце в Северен Ирак, което мечтае да стане учителка по история. На 15 август 2014 г. бойци на „Ислямска държава“ избиват до крак мъжете и жените в село Кочо. Майката на Надя и шестима от братята й са захвърлени в масов гроб, а самата тя е отведена в Мосул, принудена е да приеме исляма и й е отредена съдбата на секс робиня, каквито трябва да се всички млади язидки. Изнасилват я почти всеки ден, тя започва да мечтае смъртта да я прибере. Но намира сили и съобразителност, успява да избяга и с открито лице застава пред камерите и пред журналистите, за да разкаже какво означава ужас.

==

Дори и преминалите през зловещите сталински и нацистки концлагери, оцелели след нечовешки експерименти върху телата и разума им, не могат да осъзнаят колко неподдаваща се на описание е съдбата на жените, чиито тела са по-евтини от телата на животните. Извращенията на войните на Аллаха надминават фантазията и на маркиз дьо Сад. Не е възможно да видим тази истина на кино, защото тогава садо-мазо клиповете ще се окажат жалка бутафория. Разказът на Надя Мурад е най-автентичното изложение по темата „Как се каляваше стоманата“ и ако сте зле с нервите, не посягайте към книгата, предговор към която е написала адвокатката Амал Клуни. Надя Мурад сега е на 28 години, а сякаш е преживяла вековни страдания. Каквото и да говорим, каквито и награди да получава (Награда за свобода на мисълта „Андрей Сахаров“, Награда за човешки права „Вацлав Хавел“) нищо и никога няма да върне мъртвите, нито изтерзаните.

==

ЕМАС

==

Все пак, има и красота на този свят, макар много често тя да върви редом със страданието. Ако сте гледали някои от филмите на Роми Шнайдер, сте я запомнили най-вече като прекрасната императрица Сиси. Но тя, Роземари Магдалена Албах – Рети, дъщеря на прочута актьорска двойка, ненавижда сладникавата красавица от филма и мечтае да покори световните сцени, да бъде велика трагична актриса. Само че в Париж я посреща Ален Делон, който ще преобърне всичките й идеалистични представи, но за драматичната им връзка ще оставя да ви разкаже немската писателка Микаела Яри, дъщеря на знаменита манекенка и на композитор, приела артистичния псевдоним Мишел Марли, която отлично познава света на звездите – спомнете си нейните романи, също издания на „Емас“ в чудесната поредица на издателството, за нелеките съдби на големите творци – жени „Музи“: „Мадмоазел Коко и ароматът на любовта“ и „Мадам Пиаф и песента на любовта“.

==

„Роми и пътят към Париж“ е преведен от немския оригинал от Величка Стефанова, красивата корица е заслуга на Златина Зарева. Стопанката на издателство „Емас“ Василка Ванчева отделя огромно внимание на женската съдба – от дълбините на историята до наши дни, а представената от нея поредица „Преживяното“ вече години наред ни среща с непокорни, променящи представата за женственост и за мисия на „нежния пол“ истински героини. Мишел Марли е познавала лично Роми и родителите й, затова разказът звучи така автентично и интимно. Имам чувството, че изповядва страхове и разочарования, които са се случвали и със самата нея. Няма да разкривам подробности от взаимоотношенията между двамата, ще продължа само с две-три изречения тъжната история на една от най-красивите и талантливи актриси в киното на 20-и век. През юли 1981 г. при трагична злополука умира 14-годишния син на Роми - Давид, на 29 май следващата година я намират мъртва. Любовният й живот винаги е завършвал с крах, семейството отказва да се направи аутопсия и тайната на смъртта на останалата за милиони зрители вечно млада и усмихната императрица Сиси е погребано доста тихо. В нейна памет знаменитият испански режисьор Педро Алмодовар създава култовия си филм „Всичко за майка ми“.

==

Пак ви развалих настроението, но сега се обръщам към всички, които възприеха с възторг „политкоректността“ на най-гледания през 2021 г. сериал на „Нетфлиск“ „Бриджъртън“. Признавам, че и ние със съпругата ми Зоя пуфкахме, смяхме се, но накрая се предадохме пред чара на мургавия красавец Реге Пейдж, който наистина има неотразимо аристократично излъчване, и пред уж невинното сексуално излъчване на Фиби Дайнър. Вече милиони зрители си точат зъбите за втория сезон, а издателство „Ибис“, винаги в крак с бестселърите, предназначени за търсещите романтиката в романите, вече им предложиха първите два тома от трилогията на Джулия Куин: „Херцогът и аз“ и „Виконтът, който ме обича“. През първите месеци на следващата година ще се появи и финалът на историята.

==

Трикратната носителка на най-голямата американска награда „Рита“ за романтични хитове Джулия Куин е частта гостенка на Опра Уинфри, отличава се от „производителките“ на псевдоисторически любовни сапунени опери по умението да измисля крайно забавни диалози и да ни изненадва с внезапните зигзаги на сюжетите. След като сериалът се гледа от стотици милиони, а книгите водят класациите на „Ню Йорк Таймс“, можем ли да застанем като строги цербери и да се разкрещим: „Вход – забранен“.

==

Ще завърша с обещаната изненада - една руска книга, която нямаше как да не оставя за накрая. Тя е издание на „Жар“. Авторката, руската сензация Анна Старобинец, според мен, не е руският Стивън Кинг, нито кралица на ужаса. 43-годишната журналистка е сменила немалко професии, нагледала се е на посткомунистическия руски „рай“, през март 2014 г. заедно с мъжа си подписват обръщение на интелектуалци против анексирането на Крим, а през юли 2018 г. вече държи в ръцете си голямата награда на Европейското общество за научна фантастика.

==

Старобинец се гневи, че за Европа и за света въобще руската литература свършва със Солженицин, а фантастиката – с братя Стругацки. И е права: издаденият от „Жар“ роман „Живеещия“ е дистопия от ранга на „Разказът на прислужницата“ на Маргарет Атууд. Българската преводачка е Емилия Попова. Предвид настаняващата се по всички ъгълчета на обществения и на личния живот бездуховност, предупреждението от „Живеещият“ като че ли е на път да се сбъдне. В този шеметно въздействащ роман човечеството се е превърнало с единен, постоянно възпроизвеждащ се организъм. Всички „индивиди“ са неразривно свързани в мрежата на „социото“, притежават специални кодове и смъртта е изчезнала, но секунди след като някой изпусне последния си дъх, той изскача отново на сцената в ново тяло. Действията на множеството са предначертани и командният механизъм е имплантиран в мозъка. Броят на живеещите индивиди е постоянен – 3 милиарда, и нито едно непознато лице в повече. Досещате се какво се е случило преди обновлението с останалите, с излишните около пет милиарда!

==

Плътските и духовните удоволствия са забравени, а вледеняващият страх е непознат за тези машинизирани обитатели на бъдещето, но не и за нас, които си ги представяме, когато следим трезво случващото се около нас. И все пак, в навечерието на Коледа, надеждата винаги изгрява, като звездичката на върха на елхата. Прочетохте ли, че вече в немалко домове се е появила нова мода – елхи от книги. Моята Зоя ще ме убие, ако ми хрумне подобна идея, но в нея има някаква топлота ала Борхес. Книгите, които ни заобикалят, все още са безбрежен океан и покрай „замърсяванията“, неизбежни на водната шир през 21-и век, все пак има огромни чисти пространства, сред които се разминават героите и виденията на творци от всички епохи, за които празниците, независимо дали ще се наричат Рождество Христово, или Рамазан Байрам, или Йом Кипур, или Великият китайски пролетен празник, са надежда, вяра, любов за „живеещите“ по надвременните правила и закони на вечната и безсмъртна душа, скрита в тайнството на говорещите книги.