Колонката на Георги Цанков: Преводните съкровища на Пролетния панаир на книгата

Разбира се, не очаквайте изчерпателност. Сигурен съм, че умеещите да разговарят с книгите дълго ще обикалят из шатрите, докато открият ония творби, които пасват на душевността им. Можем ли да се сърдим на хората, които се надяват да си отдъхнат от тревожното всекидневие със загадъчен криминален роман или елегантно заплетена любовна история? Е, ще ми се „чалгата“ да остане по рафтовете, но не си правя илюзии: тя ще продължи да се черпи „като топъл хляб“ (подходящо клише за подобни печалбарски издания, нали?!).

==

Сигурно сте забелязали и евтини издателски трикове, които се практикуват, уви, по цял свят: прекалено едър шрифт, купища празни страници, вестникарска хартия, която ще издържи не повече от година-две в домашната ви библиотека. Ще дам доста противоречиво вписващ се в съзнанието ми пример. Преди седмица вниманието ми привлече документалната сензация „Клубът“, с подзаглавие „Нобеловият сексскандал, започнал през 2017 г.“, от младата шведска журналистка Матилда Вос Густавсон, която обърна с хастара навън наложените фалшиви нрави във висшите културни среди, свързани с Шведската академия, и разкри сексуалното хищничество на французина Жан-Клод Арно, съпруг на поетесата Катерина Фростерсон, една от най-влиятелните личности в Академията.

==

За този си подвиг тя не само получи куп заслужени награди, но успя да взриви установения ред, прикриващ всички злини и пороци в системата. Признавам, че прочетох книгата на един дъх, бях благодарен на блестящия превод на Меглена Боденска, както и на чудесния й предговор, особено необходим за неосведомения читател. Издателството зад книгата е „Гутенберг“, а цената за 335 страници текст е 28 лева. Коментарите оставам на вас, убеден съм, че можете да ме залеете с подобни примери, плаче ви се, но не можете да си позволите духовното лакомство.

==

Има го и обратното: дъмпингът. Отворете каталозите на големите книжарници и разгледайте намаленията: мастити издатели си позволяват да продават почти на безценица страхотни заглавия. Какво да стори бедният читател? Колко сериозни книги месечно може да си позволи студентът или пенсионерът? Виждал съм как във Франция материално затруднени интелектуалци и обикновени читатели пазаруват книги с купони, раздадени им от социални и културни учреждения. След намаляването на данък добавена стойност, усетихме в продължение на два-три месеца облекчение, а от началото на ковид пандемията, цените злокобно растат. Затова и повечето от нас очакваха Пролетния панаир като манна небесна именно заради намаленията.

==

В следващите редове съм подготвил кратки анотации за моите фаворити сред документалните и художествените четива. Планирам в сряда да представя кратък допълнителен текст, посветен на детските духовни наслади. И задължителното за моя милост „плебейско“ надникване сред криминалетата и трилърите, в четвъртък или петък. Ще усетите в изложението ми и сериозни липси – причината е, че някои издатели продължават да възприемат като висша форма на милост подхвърлянето на някоя и друга книга на досадните критици. Но, както и да е.

==

Започвам с „Жанет 45“. Какво да се прави, умеят да си подбират българските автори, но не по-малко успешни са и с преводните. Може би не подозирате, но несъмнено една от най-важните и актуални книги при чудовищните днешни политически новини е „Езикът на Третия райх“ от Виктор Клемперер. Заглавието може и да ви подлъже, че става дума за лингвистично изследване. Нищо подобно: темата за неофашизма е толкова наболяла, че измества дори вълненията ни за скъпотията и бежанските вълни. Жельо Желев беше прав, че фашизмът си е жив и по нищо не се различава от т.нар. комунизъм, чиято опашка се оказа чудовищно дълга. А, преди него, и големият режисьор Михаил Ром много точно разкри що е то „обикновен фашизъм“ и до какви гибелни за човечеството последствия може да доведе.

==

==

Виктор Клемперер е немски евреин, оцелял от пещите, понеже бил щастливо женен за „арийка“, която с цялата си всеотдайна любов го пазела през страшните години. Неговият брат, хирургът Георг Клемперер, участва в консилиумите, свикани във връзка с болестта на Ленин. Братовчед му е знаменитият диригент Ото Клемперер. Виктор учи немска и романска филология в университетите на Мюнхен, Женева, Париж и Берлин, през 1914-1915 г. чете лекции в Неапол, а по време на Първата световна война се включва като доброволец. През 1935 г. е отстранен от преподаване, семейството е изпратено в гето, а докато вилнее съюзническата варварска бомбардировка над Дрезден, той и съпругата му успяват да се прехвърлят в Горна Бавария, вече освободена от нацистите. След войната, не отърсил се от идеализма си, Клемперер решава да остане в ГДР, но бързо осъзнава грешката си. През 1995 г. издателство „Прозорец“ публикува в блестящата си поредица „Хроника“ двата огромни тома на дневниците на Клемперер - „Ще свидетелствам до края“, проследяващи перипетиите в живота му до 1945 г.

==

Изданието на „Жанет 45“ също наподобява дневник. То всъщност е по-скоро философско есе, преведено великолепно от изтъкнатата преводачка Ана Димова, професор по немско езикознание и теория на превода. Оригиналното заглавие на книгата е „LTI“, което ще рече Lingua Tertii Imperii. Всъщност Клемперер ни поднася невероятно задълбочено есе за идеологическото оцветяване на езика, за същността на новоезика, представен така впечатляващо в романа „1984“ на Оруел. Особено ме изумява съчетанието „наказателна експедиция“, познато ни напоследък като „руска специална военна операция“ в Украйна. От Гьобелсовата пропаганда са се учили и се учат не само отрядите на „неофашистите“. Едуард Бернайс, чиято теоретична енциклопедия „Пропаганда“ ни бе сервирана от „Изток-Запад“, е труд, подготвен от племенника на Фройд още в началото на XX век. Важни предпоставки за създаването на новоезика се съдържат и в тома „Обществено мнение“ на журналиста Уолтър Липман, появил се през 1922 г. Но „Моята борба“ на Хитлер и съчиненията на Гьобелс, анализирани гениално от Клемперер, са в основата на съвременното психологическо противоборство.

==

Важна част от идеологическото предизвикателство е продължаващото под различни перфидни форми разпространение на антисемитизма. Преди месец писах доста подробно за идеите на Александър Дугин - в „Езикът на Третия райх“ Клемперер предсказва опасността от политически жонгльори като него. Ще намерим дори намеци за „геройствата“ на познати ни нашенски политици, които говорят откровено за „човешки материал“ или не крият щенията си за прекрояване на границите. „Езикът на Третия райх“ е задължителна художествено-документална книга за мислещите съвременници. Тя е поразително автентичен дневник за зловещото време, което не си е отишло завинаги, а отново чука на портите на Европа и предизвиква света.

==

==

След малко ще продължа с още значими предложения от „Жанет 45“, но държа да следвам хронологията на събитията и да ви предложа книги-събития. Следващата от тях е обявена за „бизнес книгата на 2021 г.“ в САЩ и вече е преведена почти в целия цивилизован свят. От над десетилетие Никол Пърлрот е водеща журналистка в „Ню Йорк Таймс“ в сферата на сигурността и дигиталния шпионаж. Статиите и за руски кибератаки срещу ядрени централи и летища са препечатвани в стотици издания, а разкритията й за намесата на Путиновите палачи в американските избори са сред водещите новини. Издателство „Кръгозор“ светкавично ни поднася супербестселъра на Никол Пърлрот „Кибервойната“. Подзаглавията на корицата са показателни: „Как започва? Какви са оръжията? Кои са световните киберсили? Кои са целите на кибератаките? Какви са пораженията? Възможно ли е да доведат до края на света?“ Всички си задаваме тези дяволски въпроси, но малцина сред нас са относително компетентни да дадат някакъв отговор. Преди седмици преживяхме кибератаката срещу „Български пощи“, която също беше приписана на руснаците, но се носят слухове, че опитни хакери вътре в страната извършват тежки удари и тихомълком получават гигантски подкупи.

==

При Пърлрот няма позоваване на жълти слухове. На почти 600 страници тя ни поднася документално разследване, по-динамично и по-сензационно от най-касовия трилър. Базира се на над 300 интервюта със специалисти по темата, а начинът й на поднасяне на информацията следва постиженията на „новата журналистика“, чийто основи са положени от фигури като Труман Капоти, Норман Мейлър, Том Улф. Естествено, всяко човешко разследване е повече или по-малко субективно. Не се съмняваме, че „Ню Йорк Таймс“ е крепост на демократите и там злите сили са Тръмп и компания. Но нищо в разсъжденията на Никол Пърлрот не ме подразни, не я заподозрях в желание непременно да угоди на демократите и на Байдън. Говорила е с хакери, с политически активисти, с дисиденти, с академични учени, с американски и чуждестранни дипломати, дори с наемници.

==

Пърлрот не се поколебава да започне своя разказ през зимата на 2019 г. от Киев, където пристига след ужасяващ ураган, изтръгнал покривите на много жилища. Две години по-рано руска кибератака, точно в Деня на украинската Конституция, буквално е унищожила инфраструктурата на страната, като предвестник на очакващото украинците въоръжено нахлуване. Но американската журналистка не се ограничава с идеологическите подхвърляния. Тя категорично и с безброй примери доказва, че Третата световна война отдавна е започнала. Тя се вихри в интернет връзките, в подслушването на личности и институции, в икономическите, политическите, расовите противоборства. Воюващите страни са много и защитават различни интереси – от богатите емирства до Северна Корея, от Китай и Индия до тайните служби на САЩ и на европейците. Един от най-запознатите специалисти по темата казва на Никол: „Трябва да си най-изолираният отшелник някъде по планините на Африка, за да не се притесняваш за нашите киберзависимости.“ Дори гениите на кибероперациите вече са сериозно застрашени от киберпрестъпници. „Нападателите превземат профилите им, за да вкарат задни вратички в кода, който се инсталира на милиони устройства.“ Запомнете книгата – „Кибервойната“, издателство „Кръгозор“, превод Камен Вълчев.

==

==

Този том несъмнено трябва да „усвояваме“ паралелно с едно от най-четените и цитираните, гигантски философски изследвания - „Епохата на надзорния капитализъм“ от Шошана Зубоф, професор в Харвард, която е възприемана от стотици хиляди читатели и от цяла „глутница“ уважавани интелектуалци като „големия ум на нашето време“. Българското издание е на „Дилок“, а невероятно трудният превод е дело на Людмила Андреева, под редакцията на стопанина на издателството Димитър Козарев. Томът започва с подбрани мнения за съдържанието му, а автори на възхвалите са хора от различни слоеве на обществото – журналисти, политици, писатели, интелектуалци.

==

Сред най-ценените фигури в модерния свят е британската белетристка Зейди Смит, представена по достойнство в поредицата „Отвъд“ на издателство „Жанет 45“. Четох някъде, че голямо интелектуално събитие в наши дни е едва ли не нелегитимно без присъствието на Смит, покорила ни с романите си „За красотата“, „Бели зъби“, „NW“. Та тя казва следното: „Ако значението на една книга се преценява по това колко ефективно описва света, в който живеем, и какъв потенциал има да промени този свят, тогава според мен книгата на Зубоф е най-важната книга, публикувана през този век.“ Да дадем думата и на нея самата Зубоф: „Вече няма място, където да не се сблъскваме с тази власт. Знанието се превърна във власт. Тези стратегии целят да трансформират знанието, което притежават за вас, за да ви накарат да правите, да мислите или да чувствате нещо, което иначе никога не бихте направили, помислили или почувствали…“

==

Зубоф е категорична, че дигиталните индустрии бълват антидемократична икономическа логика. Първият етап е агресивното нахлуване в личния ни живот и превръщането на битието ни в „безплатна суровина“. Вторият етап е нарастването на епистемичното неравенство, т.е. абсолютната диспропорция между това, което аз мога да знам, и онова, което те могат да знаят за мен. В наши дни, според Зубоф, се намираме в размаха на третия етап, етапа на епистемичния хаос, когато фалшивите новини придобиват по-голямо значение от истинските. Дигиталните мрежи жестоко ни оплитат и изсмукват интелектуалния и социалния ни потенциал. Очаква ни най-страшното, четвъртото зло: замяната на демократичното управление с информационното.

==

Всичко това отдавна е изречено и описано изключително реалистично във все по-наподобяващите действителността дистопии. От „1948“ до знаменитата, издадена през тази година от „Колибри“ трилогия „Трите тела“, „Тъмна гора“ и „Безсмъртната смърт“ от китайския фантаст Лиу Цъсин, от „Разказът на прислужницата“ и продължението му „Заветите“ от Маргарет Атууд (издателство „Orange-Books“) до, ако щете, „Времеубежище“ от Георги Господинов, идеите на Шошана Зубов и нейните предложения за „борбата за бъдещето на човека на новата граница на властта“ са факт в модерното изкуство, те присъстват пълноценно и в живописта, и в киното, и в театъра, и дори в музиката.

==

==

За да сложа точка на темата в този текст, нямам право да пропусна и „Троловете на Путин“ от финландската журналистка Йесика Аро, издание на „Сиела“ с подзаглавие „Истински истории от фронтовете на руската информационна война“, в превод на Максим Стоев. Тази безстрашна търсачка на истината работи за финландската обществена телевизия. През 2019 г. получава съобщение, че ще получи високата международна награда „Жена на годината“ от Държавния департамент на САЩ, но номинацията е отменена непосредствено преди церемонията. Аро започва разследването си през септември 2014 г., когато е на 33 години, а в края на февруари 2017 г. се налага да напусне родината си, след като в продължение на две години и половина е подложена на чудовищни атаки. Опитват се да я изкарат психически болна, престъпница, лъжкиня. Фейсбук „приятели“ й предлагат начини за самоубийство, други обещават да я бутнат под влакчето на метрото.

==

Аро е живяла години наред в Русия, знае формите на терор над „непослушните“ руски журналисти, отблизо е проследила разправата с Политковская (не пропускайте новото издание на „Русия на Путин“ от Анна Политковская, което „Бард“ предлага). Разказът започва с дейността на финландския гражданин Йохан Бакман, който работи в Руския институт за стратегически изследвания, ръководен до 2014 г. от печално прочулия се и у нас генерал Леонид Решетников. Постепенно разследванията се разрастват, Аро успява да събере все по-нови и нови категорично проверени факти – но за да повярвате на тези на пръв поглед невероятни гибелни интриги ще е най-добре сами да прочетете разкритията й – поредният журналистически трилър, който, уви, не е измислица, а брутална реалност.

==

Завръщам се в сферата на художествените открития и, както ви обещах, продължавам с две нови заглавия от поредицата „Отвъд“ на издателство „Жанет 45“. Правя го, тъй като те са в непосредствена връзка с изреченото по-горе. Доста шум се вдигна в печата около томчето с „Разкази“ от Наталия Мешчанинова. Съвсем заслужено, впрочем, тай като тази книга се прочита за около час, но остава в съзнанието дълго време. Четиридесетгодишната краснодарка живее в Москва и прави кино. Гледах два от филмите по нейни сценарии – „Още една година“ на Оксана Бичкова и „Три минути мълчание“ на Борис Хлебников. Не знам в какви глави се е родила идеята за пълен бойкот на руското изкуство, но съм категоричен, че трудно бихме разбрали какви ужасии се случват в повярвалата си, че може да се превърне в империя Русия, ако не гледаме суровите, бих казал, брутални филми за изпълнената с насилие и с жестокост действителност. И ако не четем книгите, за които ще стане дума по-нататък.

==

==

Наталия Мешчанинова разказва за детството и за младостта си така, както не би могла да го стори дори Анаис Нин. По-скоро бих направил съпоставка с дневниците на Ане Франк и с появилите се в последните години автентични изповеди на ленинградчани от годините на блокадата (те са далеч по-ужасни от издадените също от „Жанет 45“ „Записки на блокадния човек“ от Лидия Гинзбург – в тях няма ни капка философия, а натурализъм, надминаващ садистичните фантазии на всички възможни –изми). Кръвосмешение, мизерия, първичност на междуличностните отношения, проза, пред която италианският неореализъм „пасти да яде“. Мешчанинова успява да се измъкне от блатото, нещо повече, да превърне грозотата във форма на изкуство, тъй както големият ни поет Иван Методиев издигна замърсяването от мухите до естетиката на своята оригинална философия „нава“, тъй както и Георги Господинов продължава да остава неразбран от „чистофайниците“, неспособни да се измъкнат от мрежите на „клозетната философия“, която ги гнети, без да разбират за какво всъщност става дума.

==

==

Другото лице на Мешчанинова е украинката Евгения Белорусец, чийто том с разкази „Щастливи падения“ се появи преди седмица. И тя може да мине за жестока, а черният й хумор изключително много се доближава до търсенията на българката Мария Келберт. Трийсет и два кратки разказа, предчувствие за надвисналото над родината й зло. „Страните са много – избери, която искаш. Русия води война срещу Украйна. Украйна води война с вътрешен враг, ние водим война с онези, които не ни разбират, Европа също, както казват, води някаква война.“

==

Чудовищно трудно време за поредното изгубено поколение, което очакваше екзистенциални препятствия, а беше сполетяно от взривове и разрушения. Някои от разсъжденията на Белорусец и Мешчанинова сериозно ни стряскат, но сме длъжни да се опитаме да ги разберем – те не са от двете страни на барикадата, а една до друга се мъчат да залепят някак си натрошените надежди за своето битие. Нева Мичева, преводачка на Мешчанинова, и Денис Коробко, преводач на Белорусец, блестящо са си свършили работата.

==

И отново ще наруша хронологията, но полетът на мисълта ми подрежда точно тук още две задължителни за мислещите читатели руски книги, които няма как да бъдат подлагани на „ембарго“, тъй като самите те са духовни взривове срещу тиранията и срещу озъбеното насилие. Неведнъж съм писал, че възприемам Евгений Водолазкин като един от най-талантливите следовници на Достоевски и като писател с надвременна мощ – и като идеолог, и като художник. Макар и с известно закъснение, благодарение на издателство „Панорама“ усетихме вкуса на дебютния му шедьовър „Лавър“, писал съм доста за тази провиденческа творба. След това с представянето на медиевиста и вече световно утвърдения белетрист се зае издателство „Лист“. През 2020 г. в превода на Здравка Петрова ни срещнаха с „Авиатор“, „фантазия“ от булгаковски тип за ужаса в ГУЛАГ и за кошмарното събуждане на замразения герой (сравнението с комедията на Маяковски не е случайно!) в наши дни.

==

==

Дойде ред и на появилият се в оригинал през 2020 г. бестселър на Евгений Водолазкин „Оправданието на Острова“, отново в безупречната интерпретация на Здравка Петрова. Сигурно веднага си спомнихте за „Възможност за остров“ на Мишел Уелбек. На пръв поглед французинът и руснакът са в двете противоположни точки на модерната мисъл: почти анархистичното отрицание на подивялата ни цивилизация срещу опита на убедения християнин да превърне текста си в екзорсизъм за бесовете, превзели евразийското пространство. Прозата на Водолазкин е горд и благороден отговор на варварщината на Дугин и на политическите ястреби в Русия. Отново духът на Булгаков (когото напоследък определени среди в Русия настървено се опитват да представят като сатанист) витае над текста, а Майстора е яхнал машината на времето, за да прокуди Воланд, „без да се плаши от подземните трусове и от падащите камъни“. Носителят на наградите „Большая книга“, „Ясна поляна“ и „Александър Солженицин“ притежава смазваща ерудиция, той сблъсква идеите на езичниците с християнските писания, опитва се да усмири бесовете на новоезика и в крайна сметка произнася категорична присъда над наследниците на Верховенски, че и на Победоносцев.

==

Няма да се заразим с великоруска пропаганда, ако се задълбочим и в другото прясно предложение на издателство „Лист“. След един от най-четените романи в Русия и по света „Петрови в грипа и около него“ от Алексей Салников, издаден през 2020 г. в превода на Боряна Даракчиева, идва ред на „Отдел“, пак в нейната интерпретация. Корицата на художника Калоян Илиев-Кокимото майсторски ни вмъква в същността на повествованието. Всъщност, това е модерна версия на „Процесът“ на Кафка, но далеч по-ужасяваща, и за съжаление – напълно реалистична.

==

==

В старо котелно помещение в индустриалната зона на голям руски град е открит секретен Отдел на ФСБ. Там изпащат предимно провинили се, „непригодни“ кадри от службите. Трябва да прибират и да разпитват на пръв поглед напълно обикновени хора. Самите те не знаят какви са провиненията на задържаните, но е ясно едно – присъдата им ще е зловеща. Процесът е далеч по-абсурден дори от съшитите с бели конци сталински дела, не е необходим и прокурор от класата на сатрапа Вишински. Просто машината на терора действа безотказно, превръща палачите в жертви и жертвите в безименни трупове.

==

Салников е лауреат на наградата „Национален бестселър“. Той не е толкова „християнски“ настроен, колкото хуманиста Водолазкин, но неговият черен хумор е изпелеляващ. Продължител е на делото на сравнително малко известния у нас Юрий Мамлеев, чийто „метафизически реализъм“ очерта нови хоризонти в прозата и предсказа гибелното развитие на великоруските кървави мечтания.

==

==

Наближавам кулминацията на представянията, тъй като следващите няколко заглавия бих подредил на рафта на „вечните книги“. След като през 2006 г. Орхан Памук стана носител на Нобелова награда, той сякаш получи още по-мощни криле, за да ни поднесе днес един роман, на който бих дал всички възможни литературни награди на света и който бих препрочитал многократно. Абсолютно съм сигурен, че ако през това лято стигнем до осъществяване на мечтата за море, първото книжно тяло в куфара ми ще бъде „Чумни нощи“, поредното голямо дело на издателство „Еднорог“ в превод на Ивайло Хранов. Този път художникът Христо Хаджитанев е отстъпил правото да ни впечатли с корицата на самия Памук, който ни представя своя остров Мингер, перлата на Източното Средиземноморие. Там ще се разразят конфликти, свързващи вековете и личните и политическите истории. Истинско предизвикателство би било есеистът да се опита да намери общото и различното между островите на Памук, на Водолазкин и на Уелбек.

==

Но художественият талант на Орхан Памук е от шекспиров тип – той успява да вплете в почти криминална интрига идеите на западноевропейския екзистенциализъм („Чумата“ на Камю), виденията на Иво Андрич – балканския визионер, да ги сблъска с евразийската антиутопия и да омеси всичко това със заплахите срещу демокрацията, с турската политическа действителност, неразделна част от драматичната картина на настръхналия в едва ли не смъртоносна схватка съвременен свят. Нищо повече не мога все още да кажа, толкова съм замаян от безмерното богатство на сюжетни изненади и на идейни прозрения, че са ми необходими месеци, за да ги осмисля.

==

==

Затова пък беше огромно удоволствие да намеря пристан в поредната игра със смисли на Джулиан Барнс, един от емблематичните автори на издателство „Обсидиан“, на чийто предходен роман „Мъжът с червеното палто“ продължавам да се възхищавам и да откривам в него нови и нови значения. „Елизабет Финч“ е поредното категорично доказателство, че времето на –измите отмина безвъзвратно. Вече си е направо отживелица да се правиш на „постмодернист“ или да търсиш смайващи изразни средства. Големите белетристи на нашето време смайват най-вече с вълнуващи сюжети и с изобразително майсторство. На пръв поглед изглежда ужасно скучно да четем за застаряваща преподавателка на тема „Култура и цивилизации“ във вечерен курс за възрастни. Всъщност историята на Барнс започва с нейното преминаване в отвъдното. Какво ще остане от вярванията и от ценностите на високо ерудираната дама? Дали нейните уроци за гениалните умове от миналото ще ни помогнат да проумеем „хаоса“ на съвремието.

==

Този роман от малко повече от 200 страници, преведен уникално добре от Невена Розова, ни изправя срещу страховете и бълнуванията ни, среща ни с последния езически император на Рим Юлиан Отстъпник, за да ни помогне да размислим над добродетелите на толерантността, на зачитането и защитата на истината на другия. Барс ни повежда на остроумна и парадоксална разходка из дебрите на западната цивилизация, а „скандалната“ статия на госпожа Финч „Римските императори са съсипали сексуалния ни живот“ и настояването й да четем „Хитлер без цензура“ променят границите на подчиненото ни на митове и предразсъдъци съзнание, за да се опитаме да се отворим към „отстъпничеството“, или с други думи - към неподчинението ни на „надзорното направление на мислите ни“.

==

==

Продължавам отново с издателство „Лист“ и с огромна благодарност за две вдъхновяващи книги. Още в младежките си години четох на руски късния роман на Томас Ман „Избраникът“, но сега разбирам, че всъщност съм имал известна представа от перипетиите на сюжета, но съм бил на светлинни години разстояние от замисъла на най-великия иронизатор на митовете на XX век. Преводачът Любомир Илиев ми помогна, за кой ли път, да почувствам величието на томасмановата фраза, да се поклоня пред грандиозността на идеите му. Пътят на нобелиста от „Размисли на аполитичния“, ранното му политическо есе, което ни беше поднесено от издателство „Прозорец“, до „Избраният“ е много дълъг. Той преминава през висините на „Вълшебната планина“, през ироничната философия на историята в трилогията „Йосиф и неговите братя“, та до антинацистката симфония „Доктор Фаустус“, за да стигне до мъдростта на написания между януари 1948 и късната есен на 1950 g. философско-„исторически“ роман „Избраникът“.

==

Историята на християнския Едип, папа Григорий Пети, е недокрай осъзната от съвременниците на твореца притча за вината – личната и колективната. Няма да ви отнемам удоволствието от проникновеното есе на преводача „Щрих от перото на майстор“. От него ще разберете с какви трудности се е сблъскал Любомир Илиев при интерпретацията на текста, сътворен на псевдосредновековен език. Тази книга „трябва да се чете като празник на езика, казва ни Илиев, и майсторски ни устройва именно такъв празник, който няма да забравим.

==

==

И пак „Лист“, и пак „празник на езика“, този път с Иглика Василева и с един от любимите й автори – Джон Банвил. „Сняг“, „Дневна светлина“, „Морето“, „Безкрайностите“, „Недосегаемият“, криминалните романи на Банвил – да, той е сред особено тачените от съвременния български читател ирландци. Все ми се струва, че Иглика го възприема като своеобразен продължител на делото на не по-малко нейния Джеймс Джойс, чийто „Одисей“ тя превърна и в шедьовър на българското слово. Новият роман на Джон Банвил „Синята китара“, с чудесната корица на художничката София Попйорданова, е вдъхновен от шедьовъра на Пикасо от синия му период „Старият китарист“.

==

Две двойки интелектуалци се сблъскват с неразрешими лични и екзистенциални проблеми, постепенно разказът за изневери и страсти се превръща с жестока ирония, в която интимното битие се оказва изплащащо слабостите в характерите и недостига на духовност. Носителят на „Букър“, на „Франц Кафка“, на „Принцът на Аустрия“ и на още куп награди е в най-добрата си форма, а седемте години от написването на творбата не са се отразили на нейната актуалност и въздействие.

==

==

Сред шедьоврите, представени от „Лист“, несъмнено е и „Самотен мъж“ от Кристофър Ишъруд, когото познаваме най-вече от „Сбогом на Берлин“ и от „Кабаре“, творби, залегнали във визията на безсмъртния филм на Боб Фоси. Струва си да видите и филма от 2009 г. на режисьора Том Форд, в който Колин Фърт и Джулиан Мур се превъплъщават в главните герои на романа, който сега заслужено държите в ръцете си, преведен пак от Иглика Василева.

==

Обичайно е да свързваме издателствата „Лист“ и „Кръг“. И двете издателства са носители на модерните разбирания за хуманизъм. Стараят се да ни поднасят значими класически и съвременни произведения. За първи път на български език се появява „Кейп Код“ - последното пътешествие на великия американски философ и писател Хенри Дейвид Торо в интерпретацията на неговата най-изтъкната познавачка в България, професор Албена Бакрачева.

==

==

За Торо тя пише вдъхновено, а и преведе почти всичко най-важно от обемното му творчество. Кейп Код, както ни съобщава професор Бакрачева в анотацията, е голямото „протягане“ на американския континент, навътре в Атлантическия океан. Поема в проза за величието на Океана и за духовните сили на Америка, едновременно класически и актуален размисъл за могъществото на природата, за нейната одухотвореност и за връзките й с Ттворческата искра.

==

Историческият роман „Да обичаш Наполеон“ от Маргарет Роденбърг е другото предизвикателство на „Кръг“. Младият бъдещ император е започнал да пише роман, нарекъл го е „Клисон“, а въвеждайки в тъканта на романа си сюжетните обрати на незавършената творба, Роденбърг създава драматичен и многопланов портрет на визионера и военолюбеца, на романтика и жестокия реалист.

==

==

Признавам, че имаше години, когато се възхищавах от класата на французина, достигнал горящата Москва. После прочетох внимателно Стендал и започнах да разбирам измамността на митовете, погубили Фабрицио дел Донго и Жюлиен Сорел – две лица на захранените с лъжа от мита за всемогъщия император страдалци. Сега вече, след стореното от Путин, все по-често нареждам до него и Наполеон, и Александър Велики, мисля си защо и как издигнали се нищожества разполагат със съдбите и животите на милиони. Романът „Да обичаш Наполеон“, макар да разказва за дързостта на влюбената в него Албин дьо Монтолон, талантливо ни изправя пред дилемата – да вярваме ли в мита или да видим криещата се зад него античовечност.

==

В последния момент успях да прибавя на бюрото си и прочулия се по света дебют на тридесетгодишната британско-палестинска белетристка Изабела Хамад „Парижанина“, с поредната великолепна корица на художничката Люба Халева и в превода на, уви, покойния вече Стефан Аврамов. Четох невероятни хвалебствия за този роман от 600 страници, а впечатленията ми от първите са, че ще се окаже събитие от класата на „Американа“ на нигерийката Чимамандза Нгози Адичи. Няма да пропусна да потъна в тази плетеница от съдби на италианци, французи, палестинци, в която бежанският проблем се среща с драматични лични истории и междуличностни конфликти. Ето я втората книга за куфара, с който се надявам да тръгнем към морето.

==

==

На вълната на Нобеловите лауреати не би трябвало да пропускам и новото издание на страхотния роман „Дом дневен, дом нощен“ от Олга Токарчук в превод на Христина Симеонова. Впечатляваща корица на художничката Таня Минчева – и поредно притегателно за избраници издание на „ICU“, чудесното кътче за изящна литература на стопанката му Невяна Дишлиева.

==

Бих искал да отделя доста повече внимание и на друго подобно малко, но изключително взискателно към художествеността издателство – „Аквариус“, водено от чудесната поетеса и преводачка Даря Хараланова. Тя ни поднася „Голямата награда за роман на Френската академия“ – „Мой властелин и покорител“ от Франсоа-Анри Дезерабл, откритие на Даря, който буквално очарова познавачите на значимата литература с „Някой си господин Пекелни“, един от най-стойностните френски романи, които съм чел от времето на Ален Турние насам, без да отричам Нотомб, Уелбек и останалите звезди от Галия.

==

==

Но Дезерабл е феномен, който в новата си творба се гаври с криминалната загадка, за да ни отведе до дълбините на модерната, разкъсвана от противоречия психика. Обещавам да се върна към посланията на Дезерабл, тъй като талантът му да иронизира и способността му да анатомизира са почти гениални. А преводът на Радостин Желев и интерпретацията на стиховете на Доротея Табакова са достойни за артистичния стил на автора.

==

Другото откритие на „Аквариус“ е романът „Неясните очертания на света“ от родената през 1977 г. в Херманщат, Румъния, Ирис Волф, която емигрира със семейството си в Германия в средата на 80-те години на миналия век. Завършва германистика, но и графика и живопис в Марбургския университет. „Неясните очертания на света“ е най-цененият й от критиката и от читателите роман, издаден в оригинал през 2020 г. и номиниран за Германската литературна награда на годината.

==

==

Действието на тази сравнително неголяма по обем книга (около 250 страници) се простира от времето на управлението на румънския крал Михал I до падането на мракобесния режим на Чаушеску и накрая ни отвежда в Южна Германия в наши дни. Седемте глави представят действителността през очите на седемте основни герои на повествованието, което позволява хармоничното свързване на остро политически с интимни теми. В известен смисъл стилът на Волф ми напомни за свободата на големия чех Милан Кундера и неговата „Непосилната лекота на битието“. Преводът на Виолета Вичева под редакцията на Даря Хараланова благозвучно ни потапя в драмата на хората, преминали през ноктите на диктатурата и пренесли раните си в уж Обетованата земя, която също не се оказва рай за тях.

==

Сред богатия избор от нови заглавия на „Колибри“, след като отдадох дължимото на трилогията на китаеца Лиу Цъсин, не мога да пропусна една от сензациите на Пролетния панаир – новия роман „Виолета“ на Исабел Алиенде. По моя субективна преценка в последните години тя не беше на висотата на коронните си произведения, сред които особено блести трилогията „Къщата на духовете“, „Дъщеря на съдбата“ и „Портрет в сепия“. Учудвам се, че все още Нобеловият комитет не я е забелязал. Особено след „Ева Луна“ и „Паула“, а сега с „Виолета“, тя отново се изкачва на върха. Получаваме романа почти непосредствено след световната му премиера в чудесния превод на Катя Диманова.

==

==

Историята е за девойка, появила се на света през 1920 г., непосредствено след края на Първата световна война в заможно семейство. Умният и чувствителен баща на шест деца не успява да се пребори с пипалата на Голямата депресия и Виолета трябва да последва близките си, за да заживеят в мизерия в отдалечен край. Тя се оказва столетница, а – посредством вълшебното перо на Алиенде – ни завещава своята темпераментна и драматична изповед.

==

Няма да забравим този привлекателен образ на жена с огромно самочувствие, която не се поколебава да се изправи срещу неправдите, да преодолее ужаса от войните и от жестокостта на латиноамериканските диктатори, за да защити любовта и достойнството си. Вече виждам мислено високобюджетния филм по този богат и като сюжет, и като нюанси на модерната чувствителност роман, който вероятно ще бъде наречен „феминистки“ от политкоректните, а за мен е невероятно човешки и красиво-трагичен.

==

И още едно предложение на „Колибри“, на което не може да се откаже. Италианецът Алберто Анджела, заслужено любимец на милиони читатели по света, и отлично познат у нас от великолепните томове „Трите дни на Помпей“, „Imperium“, „Любов и секс в Древен Рим“ и „Един ден в Древен Рим“, ни поднася поредния си шедьовър – „Клеопатра Царицата, която предизвика Рим и покори вечността“ в превод на Толя Радева и с ефектна корица от Стефан Касъров.

==

==

Ако сте чели предишните бестселъри на Анджела, подозирате какво ви очаква – увлекателен документално-художествен разказ, преливащ от прелюбопитни детайли за епохата, в съчетание с обобщения, представящи политическите сътресения от времето на Цезар и на Марк Антоний, а те съвсем не са лишени от актуалност и за всички нас. Колко жалко е, че подобни разкази за нашата история са все още неприятно малко, но ерудит от класата на журналиста, документалиста и популяризатора Анджела не се ражда всеки ден. Той е толкова популярен в родината си и по света, че през 2000 г. на неговото име е кръстен открития тогава астероид.

==

На тема Древен Рим и епохата на Гей Юлий Цезар си струва да отделим няколко седмици през лятото и за великолепното предложение на издателство „Плеяда“. Преди години те подхванаха представянето на знаменитата поредица „Господарите на Рим“, излязла изпод перото на звездната австралийка Колин Маккълоу в началото на XXI век. В момента преизданията на мащабните исторически романи са стигнали до третия роман от поредицата „Изменници“, който описва действията на създателите на могъщата империя – Гай Марий и Сула. Това е времето, когато в политическия живот все по-уверено навлиза младия Цезар, дълбоко убеден, че неслучайно се възприема като наследник на богинята Венера.

==

Повече от удоволствие е да се чете интелигентно написан исторически роман, в който всички детайли са автентични, а драматизмът на политическите и междуличностните отношения е неподправен. Предстои ни вълнуваща среща със следващите четири тома от сагата, която завършва със страстите на Марк Антоний и гибелната му любов към Клеопатра. Не ви препоръчвам да избирате между Алберто Анджела и Колийн Маккълоу: когато ви предложат две различни, но съблазнително вкусни ястия, защо пък да не опитате и двете, особено ако сянката на Древния Рим често ви посещава в сънищата?!

==

И още една историческа сага си позволявам горещо да ви препоръчам, особено ако сте фенове на стила на магическия италианец Джузепе де Лампедуза, обезсмъртил в шедьовъра си „Гепардът“ страстите на висшето сицилианско общество в периода между съединението на Италия и Първата световна война. Никога няма да забравя великия филм по този роман на Лукино Висконти с Бърт Ланкастър и с младите Клаудия Кардинале и Ален Делон. За романа и за филма си мислех, докато четях епичната дилогия на Стефания Аучи „Сицилианските лъвове“ и „Зимата на лъвовете“.

==

==

Разказът за некоронованите крале на Сицилия, фамилията Флорио, се базира на документална основа и проследява отношенията в семейството и връзките им с политическите събития от времето на наполеоновите войни, та чак до наши дни. Новото и изключително амбициозно издателство „Lemur“ подбира чудесно представяните автори, а Стефания Аучи е сред най-четените италиански белетристи през последните години, епопеята й е преведена в повече от 30 страни, радва се на огромен успех сред критиката и читателите в самата Италия, а българският превод от оригинала на Вера Петрова е безупречен. Носят се слухове, че италианската телевизия вече подготвя пищен сериал. Не се съмнявам, че и той ще има милиони зрители по целия свят. Каквото и да си говорим, италианските сериали, особено по успешни художествени произведения, са ненадминати.

==

Преминахме през какви ли не обрати и изненади на книжния ни пазар, за да се върнем към документалните бестселъри. Издателство „Книгомания“ ни среща с Тим Маршал, един от водещите специалисти по международни отношения, дългогодишен дипломатически редактор в „Скай Нюз“, който е отразявал кървавите конфликти в Либия, в Хърватия, Босна и Македония, в Афганистан, в Ирак, в Сирия и в Израел. И шестте му книги са преведени на безброй езици, а най-новият му документален шедьовър се нарича „Силата на географията. Десет карти, разкриващи бъдещето на нашия свят“.

==

Тим Маршал ни показва демаркационните линии между Великите сили и многобройните възможности за опасни пробиви, застрашаващи световния мир. Битката между големите се простира и в неочаквани зони на влияние, дори в Космоса. Пророчествата на Маршал никак не са розови, той предвижда нови и нови бежански кризи и посочва Източното Средиземноморие като взривоопасен погреб, който всеки момент може да избухне. Истински стратег в лабиринтите на геополитиката, авторът ни помага да добием по-ясна представа за стратегическите цели и за реалните намерения и на Русия, и на Китай, и на САЩ, и на Израел и емирствата. „Силата на географията“ ще е полезна за всички онези, които нямат намерение да обсъждат превратностите в политиката като Вазовите „чичовци“, а познанията му за обстановката на Балканите също са смайващи.

==

Нали си спомняте какво се случи при раздаването на наградите „Оскар“ за 2022 г.? Сега българските читатели имат възможност да грабнат увлекателната автобиография на актьора Уил Смит - „Уил“, издадена луксозно, с твърда корица от „Хермес“. Помагал му е самият Марк Менсън, разпродал в милионен тираж психологическите си бестселъри „Тънкото изкуство да не ти пука“ и „Всичко е прецакано“. Боях се да не би разказът на Уил Смит да е поредното оплакване на „чернокожия“ от несправедливото отношение на „белите“, но тази автобиография е нещо съвсем друго.

==

==

Тя наподобява голям класически американски роман, посветен на трудно пътуване към върховете. Изповед за изпълненото с предизвикателства изкачване, за възпитанието на чувствата и на сетивата, за вселената на Холивуд с автентичните й противоречия и катаклизми. Богат снимков материал, чудесен превод на Цветелина Лакова, хем документален, хем увлекателен и художествено убедителен сюжет - какво повече можем да искаме. В крайна сметка, ще опознаем по добре екранния си любимец и ще си съставим мнение дали деянието му на сцената на „Оскар“-ите беше театър или израз на съкровената му същност.

==

Крайно време е да спуснем завесата, макар да останаха немалко „бели петна“. Надявам се сами да ги откриете през следващата седмица в красивите шатри на Пролетния панаир на книгата. И все пак ми се ще да завърша театрално – с безподобна изненада. Появява се шедьовърът на шедьоврите, подготвен от „Колибри“. Кирил Кадийски, „черната овца“ в очите на слепците, големият български поет и княз на преводачите на поезия ще ни заслепи с дързостта си: той предлага своята интерпретация на „Ад“ от Данте в едно свръхлуксозно издание, посветено на преминалия като сияние юбилей на безсмъртния флорентинец.

==

==

Няма съмнение, че предстоят анализи и обсъждания, че пак ще се намери кой да ръфа костите на смелчака, но грандиозният художествен факт е вече в ръцете на ценителите. И не се съмнявам, че Кадийски ще продължи с останалите две части на „Божествената комедия“, защото той никога не остава коня си в калта. Дали, както сега продължаваме да мълвим наум строфите, претворени от Константин Величков, идните поколения ще се наслаждават на мъдростта на Данте според тълкуванието и мелодиката, наложени от Кирил Кадийски? Хубаво е едно есе за вечните и за преходните книги да завърши с въпрос, та да има на какво да си отговаряме, докато се разхождаме из одухотвореното пространство пред дверите на Двореца на културата.