Колонката на Георги Цанков: Новите български предизвикателства на Панаира на книгата

Днес ви предлагам само няколко избрани заглавия от многото излезли напоследък български прозаични книги, които може да откриете на продължаващия Панаир на книгата. Цените на книгите, както и на всичко друго, главоломно растат, но отделените суми за духовни богатства все пак са възвръщаеми, тъй като пораждат надежди за събуждане на човечност и емпатия в тези вълчи времена.

==

Започвам със Светла Георгиева и нейните разкази „Шекспир зад храстите“ (Жанет 45). Омагьосан съм от словото й. Нейният сборник е вселена, а самото заглавие е емблематично за онова, което всички търсим в голямата литература: шекспирови страсти, надвременни истини, облечени в неугледната дреха на съвременната действителност. Всъщност избухването на таланта на Георгиева започва с „Разкази за вчера и други места“, издадени през 2015 г. от Ars Sofia. Още тогава редакторът, великолепният писател и есеист Румен Шомов, е усетил мощта на белетристичното й въображение. С подобни книги, а и с онези, за които предстои да ви спомена, осъзнаваме, че вече е смешно и жалко да си говорим „учено“ за –изми, да ахкаме и охкаме кой какви постмодернистични висоти е постигнал. Голямата днешна литература се връща към изворите на вдъхновение – тя разказва значими и като тема, и като форма истории.

==

Това се отнася с пълна сила и към нашумелия и породил немалко спорове роман „Направени от вина“ от Йоанна Елми – на десетки страници от книгата съм си поставил листчета, за да се подсещам колко важни проблеми повдига той. Непрекъснато го сравнявам с друга, извънредно важна белетристична книга от последните години - „Американа“ от Чимаманда Нгози Адичи. Непосредствено до постигнатото от Елми се нареждат и романите на Невена Митрополитска: те също плачат за сериозна, аналитична статия. Въобще триумфалният марш на новата българска литература в „Жанет 45“ продължава. Не пропускайте на Пролетния панаир и романа „Резерват за хора и вълци“ от Здравка Евтимова. Тя е дълбоко благодарна на редактора си - литературния ерудит Красимир Лозанов, за страхотното заглавие, а ние пък не можем да не се възхитим от умението на Евтимова да бърка в най-болните места на обществото, да измъква оттам незабравими, трагични образи и да превръща всяко изречение от разказите, новелите и романите си в стряскаща и омагьосваща поезия в проза.

==

Малко на обем е томчето с разкази „Таралежите излизат през нощта“ от Йорданка Белева, но след като през 2018 г. тя спечели сърцата ни с „Кедър“, а преди това ни зариби с „Надморската височина на любовта“ и с „Ключове“, сега направо ни тушира, както се изразява живия класик Владимир Зарев „с тази невероятна, доведена до съвършенство сложност на простотата“. Всеки от разказите на Белева е кратък, чете се като поезия в проза. Това е книга за неизмислените талисмани, за загубите – на родова памет, на толерантност, на обич. И за присъдата: „да искаш да те спасяват с думи или да те бранят с тишина“. Невероятно трудно е да превърнеш разказите си в „метастази на спомените от бъдещето“. При това, без да се превръщаш в „оплаквачка“. Йорданка Белева е невероятно силна, когато ни въвежда „в непокътнатото равенство на обичта“. Затова си струва да я четем.

==

За Георги Господинов писах съвсем наскоро. Разтрепервам се, когато си помисля колко помия се изля отгоре му, след като бе съобщено (не съвсем коректно!), че е номиниран за Нобелова награда. Но така е било още по времето на Вазов и на Пенчо Славейков. Разбира се, никой не може да му отнеме таланта. Нито да докаже (колко жалки твърдения!), че го превеждали и че получавал значими световни награди, защото зад него стояли силни политически организации. Превеждат го, тъй като „Физика на тъгата“, „Времеубежище“, „Балади и разпади“ са все книги, от които милиони читатели по света усещат да грее неръкотворна светлина. Защото „черешата на един народ“, която той отгледа, се оказа „дърво на живота“ по всички краища на континентите.

==

Сега „Жанет 45“ предлага том „Избрани истории“, писани в продължение на 25 години. Отдавна съм го писал и не се отказвам от думите си: разказите на Георги Господинов са чудо, сравнимо с магичните истории на Борхес. Корицата на тази книга също е произведение на изкуството – поредното вълшебство на художничката Люба Халева. В обосновката за наградата „Цинклар“, присъждана в Дания, се казва: „Да четеш разказите на Господинов е като да влезеш в машина на времето – едно разширяващо съзнанието пътуване през водовъртежа на историята и през лабиринтите на човешкия ум.“ Ще добавя от себе си само: четях „и всичко стана луна“. Това е.

==

А сега за пещерите от „Хиляда и една нощ“, които ви очакват на Пролетния панаир. Отказвам се да степенувам, само ще ви преведа по пътя, по който мислено имам намерение да премина. Първата ни среща е с епос, какъвто не сме имали от времето на Димитър Талев, на Димитър Димов и на Емилиян Станев. Думата ми е за „Биография на мъртвия век“, могъща, пълноводна проза от професор Симеон Янев. Макар да не зависи от мен, изпитвам вина към твореца. Бях му обещал през май да представя двата огромни тома на бляскава премиера. Не успях, макар че още при първите издания на отделните части на епопеята бях зашеметен от дълбочината и от пълноводието на гледката, която бих определил като народопсихологическа енциклопедия, поднесена на читателя не с наукообразна терминология, а в паноптикум от изпълнени с живот образи.

==

За историческата истина никога няма да бъдем на едно мнение, пък и едва ли е необходимо. Един уважаващ себе си народ не повтаря като папагал заучени истини, а черпи вода от десетки кладенци, за да отсее „златни зърна“ изстрадани откровения. За мен „Биография на мъртвия век“ е неотделима от по-ранна творба на професор Янев – „1876. За робското в робството и свободата в разлома“. Не е тук мястото да изреждам произведенията му и да разсъждавам за приноса му към модерната ни култура. Не мога да отмина обаче с мълчание многотомния „Атлас на българската литература“, издаден от „Жанет 45“.

==

Първата част на „Биографии на писатели, генерали и трети лица“ се появи още през 1983 г., а продължението – през 1986. Творбата беше трудно преглътната от догматичната критика. Поставянето на фигурата на Йордан Йовков в центъра на пространен разказ за епохата между войните, за надеждите и погромите, за строителството на новото и за балканските трагични предизвикателства се оказа прекалено голяма лъжица за колегите на тогавашния доцент. Още по-смутено бе посрещнато продължението на епопеята – „Биографии на отрепки“. Дори не съм срещал опити за осмисляне на романовата цялост, която е около 1600 страници голям формат. Новото, първо пълно издание на „Биография на мъртвия век“ е съвместно дело на Международната фондация „Гео Милев“ и на издателство „Захарий Стоянов“, с благородното спомоществователство на Национален дарителски фонд „13 века България“.

==

Симеон Янев проявява невероятна ерудиция: българското минало за него е отворена книга, а и не се бои да го подлага на безпощаден анализ за болестните процеси в него. Сред примерите му за безпристрастност е големият полски журналист, пътешественик и писател Ричард Капушински. Кантианци и зевзеци, харизматични учени и конюнктурни писатели, продажни политици и идеалисти - това са галерията от портрети, сред които особено се откроява не толкова Йовков като автор на „Старопланински легенди“ и на „Чифликът край границата“, а като интелигент, изпълнен с духовна независимост и с вътрешна съпротива срещу корумпираната власт.

==

Всъщност и до днес „отрепките“ диктуват „правилата“, докато съпричастието към изконните човешки ценности продължава да е лукс и на него да се гледа с цинично снизхождение. Симеон Янев няма никакво намерение да се харесва на силните на деня, той пише за мислещите читатели и за нелицемерните патриоти, за които родината не е стока за продан, а вътрешно състояние, без което животът е невъзможен. Непрежалимият професор Никола Георгиев каза по време на честването на 60-годишнината от рождението на Симеон Янев: „Той е писател не само с великолепните си и странни романи, не е литературен историк само в академичните си трудове. В тези книги той едновременно е всичко това.“

==

В заключение, ще допълня само, че прозата на Симеон Янев е характерна с доста нетипична за българското художествено слово ирония, сравнима с томасмановската. Алтер-егото на автора твърди в последните страници на романа, че няма никакви съмнения – повече от ясно му е, че изпраща текста си в „мъртвото пространство“. Ще ми се да не е така. Нашата разединена и изпълнена с необяснима ярост нация би трябвало да усети Небесното послание на един неин избраник. Малките народи изчезвали, когато големите ги научели да се самопрезират. Докато имаме произведения от класата на „Биография на мъртвия век“, на разказите и романите на Георги Господинов, на следващите заглавия, сред които ще ви разведа, никой не е в състояние да ни накара да се самопрезираме, тъй както това не се е случило през изминалите шест тъмни века.

==

Светлозар Желев не се нуждае от представяне. Въпреки че е завършил история в Софийския университет и корпоративен мениджмънт в Лондон, битието му е свързано с книгите. Писал съм на дълго и на широко за подготвяните от него антологии, повечето от които са съвместно дело с издателство „Колибри“. От „За бавното живеене и насладата от живота“, 2020, сборник с философски есета, едно от централните събития в подготвяната за печат моя книга „Година от книжни четвъртъци по време на пандемия“, до „България за напреднали“ и „Опитай това“, съставителят намира най-точните хора и най-значимите теми, за да ни помогне да потънем сред блаженството на храни, аромати, душевни състояния, прогонващи песимизма и умората.

==

Своеобразен връх в таланта му да дири обединение е дилогията „Любовта за напреднали“: един том за мъжете – приятели, поети, белетристи, есеисти, и един том за жените – амазонки на красотата и мъдростта. Поредното издание на „Колибри“ е с корици, изваяни от художника Теодор Ушев, а съдържанието е наистина изключително. Не, това не са сладникави разказчета за влюбвания и изневери, за флиртове и похождения. Желев изповядва: „Тази книга е моята лична история. Но не историята на българската литература, а моята лична история със съвременната българска литература.“ Разбирам го великолепно, тъй като самият аз правя нещо подобно. Изповядвам се посредством книгите, с които разговарям.

==

Желев прави дълъг списък на творците, с които е контактувал през годините. От десетки от тях е получавал безценни автографи, никак не са малко и онези, в чиято творческа съдба пряко се е намесвал. Сега им се отплаща, като споделя с нас, читателите, срещите си с тези хора, вдъхновението и преклонението си. Помолил ги е да му изпратят представите си за любовта – тази любов, „която има много природи, има плът, има дух, има слова, има светлина, има мрак“. Неповторимо е усещането да четеш мислите на Цочо Бояджиев и на Деян Енев, на Христо Карастоянов и на Галин Никифоров, да се докоснеш до поетичната вселена на Иван Цанев и на Борис Христов, да почетеш паметта на Георги Рупчев, да те завихрят страстите на Иван Теофилов и на Алек Попов.

==

Отварям другия том и той потвърждава старата ми теза: че амазонките в съвременната българска литература са сред най-талантливите в света. Албена Самболова и Яница Радева, Аксиния Михайлова и Капка Касабова, Кристин Димитрова и Русана Бърдарска, Керана Ангелова и Теодора Димова. Отсъстващите също не са никак малко, но това прави дилогията, подготвена от Светослав Желев, още по-ценна: той не крие, че животът ни среща и ни разделя с немалко хора, че всички ние сме субективни, нерядко – несправедливи. Важното е да сме верни на себе си. И съставителят няма никакво намерение да лъже: неговата антология (макар самият той да не се решава да я нарече така) ще се нареди до най-скъпоценните антологии в историята на новата ни литература, тъй като в нея няма място за бездарие и за чалга.

==

„Знаете какво означава – пише Желев – да постигнеш онази хармония, в която собственото его вече не властва над вас, а целият ви свят и цялата ви душа се оглеждат в едно друго огледало, в очите на другия човек, когото обичате.“ Ето в това е силата на „Любовта за напреднали“ – очакват ви незабравими срещи със сродни души.

==

Магията продължава с издателство „Книгомания“ и с „Антология на миражите“. Подзаглавието на тази великолепно изваяна книга е „50 чудеса на света и прочути забележителности, описани от български журналисти – пътешественици“. След неповторимите шедьоври на тандема Румяна Николова и Николай Генов „Голяма книга за Италия“ и „Голяма книга за Китай“ това е поредното световно художествено постижение на издателството (съвместно с Abujet), което дължим на съставителката Милена Димитрова. В предговора си тя казва: „Машина на времето да карах, нямаше толкова бързо и толкова подробно да обиколим заедно почти навсякъде, от полюс до полюс и през природните феномени.“

==

Авторите са няколко десетки, а сред тях греят имената на Мира Добрева и Антоанета Титянова, на Исак Гозес и на Неделя Щонова, на Симеон Идакиев и на Георги Милков, на Бойка Асиова и на Пламен Старев. Не е възможно да изброя всичките. Цветните фотографии не отстъпват на най-доброто, което можете да видите в „Нешънъл джиографик“. Очакват ви не просто срещи с природни забележителности и с паметници на културата, а вдъхновени есета за чудесата на света. Текст и изображение са в хармония, допълват се, превръщат миражите от цветните ни сънища в поетична действителност.

==

Продължавам с най-силно развълнувалото ме събитие – трилогията „Дневникът на една пеперуда“ от Красимир Дамянов, подготвена от „Лексикон“. Дамянов е сред най-ярките таланти от моето поколение. Томът, който ви съветвам непременно да прочетете, е своеобразна трилогия за Испания. Обемът му е стряскащ – над 750 страници дребен шрифт, голям формат. Предговорът е написан от друг феномен от моето поколение - краля на късия разказ Деян Енев. Преди политическите промени Красимир беше издал само две малки томчета – „Защо няма Бог?“ и „Дяволски нокът“, но те се предаваха от ръка на ръка. В края на 80-те години той стана шофьор на такси, а през есента на 90-а замина за Испания. През 2008 г., след куп приключения, характерни повече за американските модерни класици – от контрабанда на цигари до рентиерство – писателят донесе в родината „Дневникът на една пеперуда“. През 2015 г. го очаквахме за Пролетния панаир на книгата. Но още на 11 януари бяхме попарени от вестта за внезапната му кончина.

==

Деян Енев разказва как по-късно се разбра, че на площадчето, край което живеел в Барселона, Краси направил бостанче от един квадратен метър, и там насадил лук, чесън, босилек. Иначе, в писанията си, не беше сантиментален. По-скоро беше неистов. И в „Дневникът на една пеперуда“, но особено в „Студентът по хармония“, с подзаглавие „Балада за Виктор Пасков“, и в незавършения епилог на трилогията „Hispania“. Събрани в един том, тези творби са най-дълбокото и трагично проникновение за гибелта на илюзиите, за смъртно болните поколения на прехода, за грубото изнасилване на невинността на късогледите.

==

Да беше жив Краси, бих спорил ожесточено с него за някои внушения, например за абсурдното му отношение към политическите емигранти от ранната вълна, но сега чета огромния том и усещам живите рани: неговите и моите, емигрантските му копнения и покруси. Особено жесток и искрен е белетристът в „Студентът по хармония“: никой по-добре от него не е описал страшния махмурлук от събуждането след изчезването на „Страната на лъжите“, когато всеки от нас трябваше да намери мъжество да се изправи лице в лице с грозната истина и да осмисли собствената си вина за чудовищното всекидневие през изминалите робски години. „Дневникът на една пеперуда“ е много повече от роман за „българските работи“. Това е тревожен размисъл за новия световен ред, за армиите на бездуховността, за фалшификациите на родовата памет, за горчивото проглеждане на лишените от хармония.

==

Една от най-значимите белетристични книги на 2022 г. е „Софийски истории“ от Кирил Топалов, издание на „Бард“. Възприемам я като събитие, а издателството направи поредната допечатка на тома, в която включи моето есе „Модерна класика за възторзите и за тъгите на България“ като предговор. Няма да съжалявате, ако потърсите книгата. Но там, сред шеметните трилъри и занимателните фентъзита, ще изпитате особено удоволствие, ако вземете в ръце и романа „Тайната на Димана“ от Вилия Борисова. Първо прочетох анотацията на последната страница и си помислих: „Боже, ето я поредната модна безвкусица за разни там самодиви, изпъстрена с фалшиви фолклорни орнаменти.“ Но се зачетох и малко по малко скептицизмът ми се смени първо с учудване, а след това и с възхищение.

==

След два дни четене изпратих съобщение на издателката Анелия Андонова: „Моля те, кажи ми нещо повече за авторката. Неочаквано силна книга е написала.“ Отговорът пристигна почти мигновено: Вилия Борисова е родена през 1956 г. Завършила е филология в СУ. Десет години е преподавала в училища. След това 16 години е била главен редактор на вестник „Ком“. Предала е в „Бард“ ръкописа си и е започнала двадесетина страници от втората си книга. В началото на 2022 г. скоропостижно е издъхнала вследствие на ковид. „Мил, възпитан и тих човек беше“, пише ми Анелия. Ще допълня – и много талантлива.

==

„Тайната на Димана“, след трилогията на Владимир Зарев, е най-страховитият роман за трагедията на Северозапада, който съм чел. Действието се развива от 30-те до края на 80-те години. Сюжетът плаче за високобюджетен сериал, тъй като разказът за съдбите на привлекателни млади жени през времето на жестоката комунистическа диктатура нито за миг не звучи измислено или дидактично. Ужасите на колективизацията, на всекидневното идеологическо насилие се вмъкват в задъханата летопис за убийства, кръвосмешения, страстни любовни истории. Прехвърлянията във времето от 1974 към 1953 и после обратно към началото на 80-те са стремителни, а сюжетните обрати ни карат да следим напрегнато действието.

==

Езикът на Вилия Борисова е богат, без следа от досадни шаблони, а галерията от образи ни поразява с оригиналността си. Белетристката отхвърля черно-белите щрихи и ни потапя в пълноводието на драматични колизии, извеждащи на преден план многоликата същност на хората. Страхувам се, че Борисова дори не е подозирала значимостта на романа си, искаше ми се да прочете тези редове, а пък аз да се радвам на успеха и на втората й книга, но последните две години толкова ни промениха, така ни сближиха със смъртта, та дори тази злокобна война, почти да границите ни, сякаш не сме в състояние да почувстваме като глобално сътресение, след което духовността няма как да е същата.

==

Все пак промяната витае във въздуха. Талантливите български и световни писатели я усещат с невероятните си сетива. Тя вика от всяка страница на романа „Ловецът на пеперуди“ от Костадин Костадинов, издание на „Хермес“. Стою Вартоломеев знае как да подбира не само преводните бестселъри, но най-вече българските автори. На неговия нюх дължим продължаващите срещи с шедьоврите на Неда Антонова, достатъчно е да припомня „Безмълвие“, „Първият след Бога“, „Баладата“, „Царица Елеонора Българска“, „Пепел от мислеща тръстика“, все обикнати от хиляди читатели книги, които не просто възкресяват образи за национални герои, но и ги доближават до нашата чувствителност.

==

Романът „Ловецът на пеперуди“ веднага ни подсеща за заглавието „Дневникът на една пеперуда“ от Красимир Дамянов. Срещат се две поколения в българската белетристика, всяко от тях със своето лице и със своето послание. Писал съм за тома с разкази и повести на Костадинов „Заливът на Ифигения“, имам намерение специално да подготвя есе и за новия му роман. Защото за мен тази творба, наречете ме ако щете „ангросист“, може да се мери с „Алексис Зорбас“ от Никос Казандзакис. Героят на Костадинов Лазар Караиванов-Костуро е последният обитател на остров Ада Кале, дълъг около два километра.

==

Забравен на Берлинския конгрес, откъснат от Османската империя, този странен остров на Дунав е като своеобразна пресечна точка за ветровете на Балканите. Спомените на бай Лазар са свързани с пеперудите от неговата колекция. Началото е от 1882 г., а краят – през 1970. В преследване на пеперуди Лазар е обиколил света и е не по-малко луд и свободен от Зорбас. Той не е нито ангел, нито дявол, изпълнявал е и „мокри поръчки“, и се е срещал с хора от всички континенти. „Ловецът на переруди“ е необикновен роман, сякаш от водите на Дунав изплува мита за Атлантида, съхранил спомена за екзотични животи и за надвременни мъдреци.

==

Другият голям модерен митотворец в съвременната ни литература е Александър Секулов. От „Господ слиза в Атина“, през гениалната трилогия „Колекционер на любовни изречения“, та до дилогията „Островът“ и „Скитникът и синовете“, Секулов ни омайва с неповторим български магически реализъм, който напомня философската красота на стиховете на Николай Кънчев (не случайно Секулов е носител на голямата награда на името на поета). Този събрат на автора на „Колкото синапено зърно“ спокойно можем да окачествим посредством заглавието на друга знаменита поетична книга на Кънчев – „Нощен пазач на зората“. Ако потърсим средиземноморски мотиви в съвременната ни литература, веднага ще назовем поезията на Христо Фотев и прозата на Александър Секулов.

==

Разбира се, и той отдавна си е заслужил специално есе, но сега го споменавам, за да не забравите в шатрата на „Хермес“ да потърсите новия му роман „Жена на вятъра“. Като звучене, той е най-близо до „Господ слиза в Атина“, а това е поредната поезия в проза на Секулов за пътуване към сърцевината на мита, която започва с думите: „Гърция е милостта на Господ към хората“. Вчера вечерта внучката ми се върна от седемдневна разходка из съседката ни и със свои думи изрече почти същото. Лодки, пристанища, страст, капитан Маникакас, който напомня капитан Михалис. „Има хора, на които им трябва едно пристанище, защото много са обичали. Други не се побират във всички ветрове по света“. Александър Секулов е от вторите. Затова си струва да го четем.

==

И пак, „Хермес“. Макар на Пролетния панаир да няма нов роман от Недялко Славов, издателството е успяло да подготви „Късна смърт“ от Иван Станков. Професорът е носител на Националната литературна награда „Елиас Канети“, превел е – това е титаничен труд – огромните шедьоври на румънеца Мирча Кантареску - „Ослепително“ и „Соленоид“, а томовете му с новели „Спомени за вода“, „Улици и кораби“, „Имена под снега“ и „Вечерна сватба“ са паметни събития в културния ни живот. Романът „Късна смърт“ получих буквално в последния момент, но още първите страници, посветени на митологичните странствания на Аристотел Теодоров и на Богдан Чизмаров, на срещите им с Деляна Новакова, са не просто любовен триъгълник, а философски, умело защитен художествено размисъл за „бесовете“, връхлитащи върху България през последния век. „Ако хората се мразят помежду си, то защо Бог да ги обича? Та нали Бог е любов“.

==

Издателство „Хайни“ поднася „Крачка встрани. Нантски дневник“ от Румен Шомов. Преди няколко месеца писах за изумителния му роман „Китайската стена“, а за „Крачка встрани“ няма как да се огранича с няколко думи. Големият български драматург, белетрист и есеист разказва за престоя си в Нант през есента на 2018 г., където Институтът за академични изследвания събира 22 души от целия свят от различни области на науката, правото и културата, за да размишляват заедно над максимата „Да мислим света различно“. Това несъмнено е една от най-стойностните български книги в модерния жанр есеистичен роман, която изследва отношението на българина и на европееца към другия, към различието. Изключително важна и болна тема за страдащите от шовинизъм, от фанатизъм, от самодоволство, както и за глобалистите, за олигарсите, за робите на „жълтите медии“. Непременно потърсете размислите на Румен Шомов, за да можем в близките месеци да сравним своите съждения с неговите.

==

Съвсем случайно ми попадна книгата на известната наша преводачка Евелина Пенева, на която дължим над 60 срещи с англоезични шедьоври. Тя е избрала да живее в Кюстендил, а през 2022 г. се престраши да издаде първия си роман „И небето се отвори“, под редакцията на Виолета Атанасова. Когато разтварям тази творба, си мисля за вече споменатата книга на Вилия Борисова „Тайната на Димана“. Пред очите ни преминава повече от столетие от историята на Ябанджийския род, чиито радости и трагедии се разгръщат край бреговете на Струма. И за осмислянето на тази многоцветна родова история са необходими много повече страници, блестящият език на Пенева, неудържимото й умение да разказва, поднесените деликатно исторически и философски обобщения правят от романа събитие, а издателство „Фабер“ може да се гордее с откритието си.

==

За първи път чувате името Мария Келберт, но Мария Станкова ви е добре позната. Винаги съм я нареждал сред най-талантливите ни белетристи, а що се отнася до умението й да създава ярки криминални романи – тя е неповторима. След продължително отсъствие и нелицеприятни емигрантски приключения, за някои от които тя разказа в книгата си „А Бог се смее“, Станкова, вече под името Мария Келберт, се връща, благодарение на „Колибри“ и на страховития том с две новели и цикъл разкази „Живей щастливо!“. Има ги така наречените „вулгарни романи“ на Христо Калчев, но не може да се похвалим с автентичен български жанр „ноар“ – по името на френското издателство „Фльов ноар“, „Черен поток“.

==

Ноарът е криминале, но натуралистично реалистично, запращащо ни в „другата половина“ на душата, където преобладават гибелните краски. „Живей щастливо!“ е шедьовър в жанра, в който грубата реалност си дава среща с черния хумор. Резултатът е уникален: прочетох книгата на един дъх, а полската емигрантка и богатата германка Цецилия Мюлер ни предлага танц по ръба на гилотината, който трудно се забравя. „Момичето с ампутирания крак“ от втората половина е доказателство, че не само Стивън Кинг може да ни стряска с „кошмари и съновидения“.

==

В края на тази разходка останаха минутки за поредния роман на Юлия Спиридонова, откритие на издателство „Кръгозор“, номинирана за най-голямата световна детска награда за художествена литература на името на Астрид Линдгрен. „Сянката на щуреца“ е роман за петнайсетгодишно момиче, връстничка на по-голямата ми внучка Емма. Дете на ексцентрична майка, на прекалено зает баща, тя започва разследване, което ще я отведе в черната сфера на интернет. Можна, въображаем детектив в несъществуваща асоциация за борба с престъпността, е повече от убедителен образ на модерно дете, което търси себе си в объркания свят на забравилите детството си възрастни. Спиридонова умее да задържа интереса не само на прекалено претенциозните тийнейджъри, но и на изкушените възрастни читатели, които биха желали да научат нещо повече за „шантавия“ свят на децата и внучетата си. Специална заслуга за достойнствата на книгата има и художничката на корицата Капка Кънева.