Сподели в:
-
https://literaturnirazgovori.com/202211200934 https://literaturnirazgovori.com/kolonkata-na-georgi-cankov/2022/11/20/09-34-%D0%BA%D0%BE%D0%BB%D0%BE%D0%BD%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D0%B3%D0%B5%D0%BE%D1%80%D0%B3%D0%B8-%D1%86%D0%B0%D0%BD%D0%BA%D0%BE%D0%B2-%D1%81%D1%8A%D0%BA%D1%80%D0%BE%D0%B2%D0%B8%D1%89%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D0%B8%D0%B7%D0%B4%D0%B0%D1%82%D0%B5%D0%BB%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%BE-%D0%BA%D1%80%D1%8A%D0%B3.html
Колонката на Георги Цанков: Съкровищата на издателство "Кръг"
"Кръг" се превърна в едно от верните ми духовни другарчета през изминалите години. Почти всяка книга е шедьовър, за който си струва да се говори

“Днес е голям ден за екипа ни, тъй като “Кръг” става на 4!”, чета на страницата на издателството във Фейсбук. Разтварям излязлата вчера моя книга “Година от книжни четвъртъци по време на пандемия” и още на 13-а страница откривам първата си среща със съкровищата, дарени ни от “Кръг” - радвам се, че през юни 2020 г. са преиздали класическия български роман за деца “Златно сърце” от Калина Малина.
==
На 2 юли вече говоря за безпогрешните критерии за избор във връзка с разтърсващия роман “Предел на забравата” от Сергей Лебедев. Преди няколко месеца “Кръг” издадоха и друг проникновен роман на писателя – “Дебютант”, за руските шпиони в “спящите клетки” из Европа и света. Лебедев мълниеносно отговори на поканата ми за приятелство във Фейсбук и понякога виждам сърчицата му под моите есета. Той е от онези смелчаци, които остро осъдиха агресията срещу Украйна.
==
Междувременно “Кръг” се превърна в едно от верните ми духовни другарчета през изминалите години. Почти всяка книга е шедьовър, за който си струва да се говори. Художественото оформление неизменно е великолепно. Достатъчно е да погледнете луксозните издания на романите на Кърт Вонегът (вече можетe да поставите на рафтовете в библиотеките си шест творби), чието художествено оформление дължим на Милена Вълнарова, за да се убедите, че стилът, дизайнът е представителното лице на елитните издателства. И всяко от тях – за щастие! - вече има свое незаменимо място в сърцата на ценителите.
==
Първата книга на “Кръг” се появява на 16 ноември 2018 г. Това е “Изповед” на Лев Толстой в превод на Денис Коробко и с чудесен послеслов от Иван Ланджев. Коробко получи наградата за ярки постижения от Съюза на преводачите за превода на “Предел на забравата”. “Златният лъв” беше заслужено отличие за великолепните издания на “Майстора и Маргарита” от Михаил Булгаков, като гениалният роман ни беше предложен в различни оформления, поверени на млади илюстратори.
Сред най-скъпите на душата ми книги са албумите на фотографа-художник Иван Шишиев, отрупан с награди за “Литературна София” и за “Етюди-те на София”. Сред особено заслужилите личности за принос към плановете на издателството е и професор Албена Бакрачева – за “Лято на езерата” от Маргарет Фулър, и особено за есето “Кейп Код” от мъдреца Хенри Дейвид Торо.
==
Не познавам лично главната редакторка Николета Руева, но се възхищавам от динамиката и таланта й. Не е лесно така да подготвяш издателските планове, че да съчетаеш хармонично четивните, забавни и все пак високохудожествени бестселъри с шедьоврите на модерната класика и с безсмъртните вечни творби.
==
Колко навременно беше например новото издание на гениалната повест “Хаджи Мурад” от Лев Толстой, публикувана посмъртно, през 1912 г., и своеобразно духовно завещание на твореца! Тя излезе в поредицата “Световни литературни шедьоври”, сред съкровищата в която са още “Ад” от Данте, “Енеида” от Вергилий, “Страданията на младия Вертер” от Гьоте. Разказът за страховитото покоряване на Кавказкия регион от руснаците и величаво трагичния образ на безстрашния воин Мурад според мен оказват страхотно въздействие върху Михаил Шолохов за образа на Григорий Мелехов от “Тихият Дон”, а пък преди хаджи Мурад, разбира се, е Гоголевия Тарас Булба – все образи, които дават възможност на всички желаещи да размърдат “сивите си мозъчни клетки” , за да разберат нещо повече за изконната руска агресивност, съчетана с богоискателство и с почти перверзна фанатичност към империя и род. Върхът на стореното за Толстой и за днешните читатели беше издаването на четирите великолепни томове на “Война и мир”, с внушаващите и възхита, и ужас илюстрации на Теодор Ушев.
==
Днес нямам намерение “да преговарям” всичко писано от мен за издателство “Кръг”. Последните коментирани техни издания бяха носталгичните есета за отминалите лета - “Голи и солени”, съставени от Жанина Драгостинова, “Вълнуващата история на Меган и Хари” от Лейди Колин Кембъл и невероятно драматичната и навлизаща дълбоко в личността на героя и в атмосферата на киноиндустрията биография “Животът на Брус Ли: Дракона, който надмогна себе си” от Матю Поли.
Книгите, подготвени от мен, като поздрав за юбилея са наистина събития. Естествено, преди всичко друго са поредните безсмъртни шедьоври на Кърт Вонегът “Котешка люлка” и “Кланица пет”. Първото българско издание на “Котешка люлка” се появи през 1977 г., а “Кланица пет” бе повече от удар с мокър парцал по главите ни още през 1982 г. “Котешка люлка” е писана през 1963 г, а “Кланица пет” – през 1969 г. Доста време трябваше, за да стигнат тези безсмъртни романи до нас, българите, и първите им издания бяха подобаващо окастрени от болшевишката цензура, но изкрещяната на висок глас в тях истина за жестоките и безмилостни владетели на света и за кошмарите на войната завинаги се запечатиха в съзнанието на мислещите хора.
==
Ако трябва тук да коментирам дори част от културните и исторически алюзии в творчеството на Вонегът, ще се наложи да напиша отделна книга, посветена на него. Нелека е съдбата на романа “Кланица пет” не само у нас. И в САЩ той е бил многократно забраняван в различните щати, а един окръжен съдия описва книгата като “покварена, неморална, вулгарна и антихристиянска”. Българският превод на романа е дело на покойния Владимир Филипов, а особено ценно приложение в новото издание е есето на Салман Рушди “Какво ни казва “Кланица пет” днес”.
==
Вместо излишно да философствам, ще приведе няколко изречения от прозренията на Рушди: “Един от големите въпроси, занимаващи писателите, които трябва да говорят за зверства, е възможно ли е да го направят? Дали тези неща не са толкова силни, толкова кошмарни, че да е извън възможностите на литературата да ги опише?… Може да е невъзможно да се спрат войните, точно както е невъзможно да се спрат ледниците, но все пак си струва да се открият формата и езикът, които ни напомнят какво представляват те и ги наричат с истинските им имена.”
==
Прав е авторът на “Сатанински строфи”, че никой не е в състояние да ни каже как можем да спрем войните, но и той, и Вонегът ни вдъхват надежда със смелостта и с таланта си. А днес, когато заплахата от атомния апокалипсис отново витае във въздуха, Вонегът в “Котешка люлка” ни повежда по следите на доктор Филикс Хоуникър, един от бащите на гибелната бомба, и лукаво натрапва в мислите ни песничката:
Някой ден този луд свят ще загине / и Бог ще си вземе обратно нещата, / които ни е дал назаем. / И ако в този печален ден ти дойде наум / да упрекнеш Бога, / не се бави. Той само ще се усмихне и ще кимне. / И още: / Ах, джуджето, джуджето, джуджето пак се пъчи и намигва – / то знае, че човек е толкова голям, колкото са големи / надеждите и мислите му.
==
Съвършен е и преводът на Аглика Маркова. Голямата тема в почти всички романи на Вонегът е “свободната воля”, подложена на изпитанията на епохата – от консуматорската стихия, през жестокостта на тоталитаризмите до фанатизма от всякакъв род. Абсолютно прав е големия фантаст Теодор Стърджън, че е най-добре да имаме усет за черен хумор, защото в противен случай, след като прочетем поредната книга на Вонегът, “трябва да потънем в ридания и след това да се застреляме.”
==
Все пак да останем живи и да преминем към новата среща с Уолтър Стоун Тевис, когото вече познаваме добре от представения му също от “Кръг” роман “Дамски гамбит”. По него бе създаден един от най-гледаните по света минисериали за талантливата млада шахматистка Бет Хармън, израснала по сиропиталища и изправила се срещу най-силния руски майстор на шаха.
==
В романа “Играчът” става дума за билярд – и читателите, и критиците са единодушни, че това е най-силната книга, писана някога за тази толкова популярна игра, с която и в живота, и в литературата, и в киното са свързани купища гангстерски и криминални истории. През 1961 г. този страхотен роман се превърна в невероятно успешен филм с незабравимия Пол Нюман. Писателят Уолтър Тевис всъщност разказва за собственото си детство, тъй като десетгодишен заболява от ревматизъм и родителите му го оставят в детски възстановителен дом, за да могат да изкарват прехраната си в ранчото в Кентъки. След морска одисея по време на Втората световна война Тевис завършва университета в Кентъки – английска литература и творческо писане, а романът му “Мошеникът”, който сега се появява у нас като “Играчът”, е издаден през 1959 г. Филмът с Нол Нюмън и с Джордж Скот го прави известен. Вторият му роман “Човекът, който падна на Земята” също е екранизиран успешно с участието на Дейвид Боуи, а “Цветът на парите” през 1984 г. вече е огромен триумф, обезсмъртен от гениално надиграващите се в едноименния филм Пол Нюмън и Том Круз. Тевис умира едва 56-годишен през август 1984 г. от рак на белите дробове.
==
“Играчът” в превод на Христина Иванова е чудесно попадение на “Кръг”, защото разказът за Еди Фелсън, по прякор Бързия, който ще се изправи срещу краля на билярдните маси – Дебелака от Минесота, макар и изграден по подобна на “Дамски гамбит” схема, е въздействаща драма за самоусъвършенстването, за победата на човека над собствените му колебания и слабости. Фелсън е незабравим американски герой а ла Хемингуей от епохата на силните мъже на Стайнбек и на Фицджералд, който обаче вече носи в себе си червейчето на съмнението, характерно за персонажите на Ъпдайк и на Чийвър.
Друго заслужаващо специално внимание ново заглавие на “Кръг” е романът “Трио” от Уйлям Бойд. Шотландецът се прочу с дебюта си “Добър човек в Африка”, за който заслужено получи наградата “Съмърсет Моъм”. През 1994 г. по него бе заснет силен филм с Колин Фарел и Шон Конъри. Наследниците на Ян Флеминг оказаха на Бойл честта да напише 38-ия роман от поредицата за Джеймс Бонд. Той се появи и на български през 2014 г. – “Соло. Джеймс Бонд се завръща”, издание на “Милениум”, но не пожъна особен успех. Още през 1990 г. издателство “Народна култура” представи романа на Бойд “Сладоледената война”, особено четен и популярен в Европа, най-вече във Франция. След това, през 2000 г. и през 2001 г. последователно издателство “Рива” поднесе “Армадийо” и Бразавил бийч”, а веднага след това и “Синият следобед” – силни, увлекателни романи, но нито един от тях не трогна сърцата на българските читатели.
==
Искрено се надявам съдбата на “Трио” да е по-различна и да възвърне интереса към несправедливо подценявания Бойд. Писателят е командор на Ордена на Британската империя и доктор хонорис кауза на ред престижни университети. Бойд е роден в Гана, а баща му е лекар по тропическа медицина. Семейството е живяло и в Нигерия – това е причината за колониалните мотиви и размишления в доста от творбите му. Героинята на Бойл в “Трио” е алкохолизирала се писателка, която непрестанно размишлява над причините за самоубийството на Вирджиния Улф. Писателката е съпруга на режисьор, който снима филм с американската актриса Ани Виклунд, а продуцент е Талбът Кид, който води битка със самия себе си – дали да оповести, или да продължава да прикрива хомосексуалността си.
==
Важна тема в романа е и тероризмът, тъй като бившият съпруг на Виклунд е радикалист атентатор, който се опитва да изнудва актрисата. Всъщност “Трио” е мъдър опит за размисъл върху изгубването на “дуендето” в изкуството – и писането, и филмовото изкуство, и актьорството са в криза, а виновни са не само индивидите, но и целият абсурден, все по-изпълнен с насилие свят. Уйлям Бойд майсторски дозира напрежението, хумора и усещането за “трагична безпомощност”, за да ни напомни, че литературата е преди всичко блестящ сюжет, ярки образи, но и носи скрити послания, които прозорливите читатели ще се радват да открият. Удоволствие е да се чете преводът на Майре Буюклиева, макар че корицата на Наталия Чайкина можеше да е и по-оригинална.
За всеки рожден ден трябва да има и вълшебен подарък. Издателство “Кръг” чудесно си го е избрала. Поднесен им е от талантливата белетристка и есеистка Антония Апостолова, създателка на страхотния сайт “Литературни разговори” и носителка на наградата на “Портал култура” за романа “Нас, които ни няма”, представян подробно от мен в предишни “книжни кръгозори”. През 2020 г. тя бе удостоена и с наградата “Йордан Радичков” за тома с разкази и новели “Потъване в Мъртво море”. Още през април Антония пусна в сайта си есето “Геният на писателя Тобияс Улф, или картография на твърде човешкото”. Ще го откриете преработено в послеслов към големия том “Нашата история започва”, подготвен по нейно предложение от издателство “Кръг” в превод на Нина Руева и с чудесна корица, дело на Албена Лимони (само името на автора на нея изглежда поизбледняло).
==
Тобиас Джонатан Ансел Улф вече е на 77 години и отсъствието му в рецепцията на американската литература у нас е голям пропуск. Може би сте гледали филма “Животът на момчето” с Леонардо ди Каприо и с Робърт де Ниро, създаден през 1993 г. от режисьора Майкъл Кантън-Джоунс. Връщаме се в края на 50-те години на миналия век, когато младата все още Керълайн след развода изгубва не само съпруга си, но и по-големия си син Грегъри, когото бащата отвежда в новия си дом. Заедно с малкия Тоби, жената тръгва безцелно да пътува из Америка. Установяват се в малко градче, където Керълайн среща механика Дуайт (Де Ниро). Отначало той изглежда мил и дори благоразположен към момчето, но постепенно проявява истинската си същност.
==
Всъщност, можете веднага да видите филма по HBO MAX. Струва си, особено ако сте си купили “Нашата история започва”. Защото драмата на момчето наподобява детството на самия Улф, макар отношенията в неговото семейство да са доста по-сложни. Истинският му баща е авиационен инженер, син на еврейски лекар, който приема протестантството. Тобиас Улф много късно научава за еврейските си корени. След дълго скитане с майка му, тя си харесва един служител в електрическата компания на Сиатъл. Той обаче има брат, който остава при биологичния му баща. Братът също ще стане писател и ще разкаже историята на раздялата по свой начин в романа “Херцогът на измамата”.
==
От 1964 г. Улф служи в американската армия, научава виетнамски и участва във войната във Виетнам. След завръщането си получава стипендия по творческо писане в Страдфордския университет. От 1980 г. осемнайсет години преподава в университета в Сиракуза заедно с друг магьосник на американския разказ – Реймънд Карвър. Немалко от студентите им също стават известни писатели – особено прочути и талантливи са Джордж Сондърс, Алис Сиболд, чийто роман “Очи от рая” беше преведен от “Пергамент прес” още през 2010 г. (историята около нея е невероятно интересна, тя бива изнасилена, травматизирана жестоко, а обвиненият за престъплението й излежава 16 години в затвора, но накрая се оказва невинен!).
Разказвам всичко това неслучайно. Днес гледах нашумелия филм “Лакрицова пица” на Пол Томас Андерсън, режисьорът номиниран осемкратно за “Оскар”. Неподготвеният зрител ще си помисли, че му се предлага романтична комедия за любовта между 16-годишен хлапак и по-възрастно от него еврейско момиче. Действието се развива през 1973 г., музиката е от онова време, възстановката на епохата е съвършена. Дори и Шон Пен се появява епизодично като карикатура на себе си. Розовият балон на “американската мечта” се пука пред очите ни, дори заглавието изисква познаване на “лудите 70” в Америка – “Лакрицова пица” е прочута фирма за грамофонни плочи.
==
Подобно на Пол Томас Андерсън Тобиас Улф в разказите си и в трите си романа е едновременно автобиографичен, но и безпощаден към митологизираното лице на страната си. Срещнал насилие и фалш и в личния си живот, и в гражданската си съдба, Улф е майстор в създаването на образи, в които драматизмът се дължи на огромното раздвоение между реалността и привидността. Антония Апостолова неслучайно ви обръща особено внимание към разказа “Куршум в мозъка”, виртуозно пресъздаващ последните мигове на мъж, който вижда като на филм живота си. Той не е ангел небесен и в това е силата на разказвача – само в десетина страници усещанията ни за умиращия преминават от отвращението към съжалението и опрощението, нещо което е пресъздадено великолепно в късометражния филм по този разказ, създаден през 2001 год. от Дейвид фон Акнен и от Си Джей Фолини.
==
Сборникът “Нашата история започва” е най-уместното запознаване с таланта на Тобиас Улф, тъй като в известен смисъл е антологичен: включва 21 отлично подбрани разкази от предишните му книги, както и десет нови. Може би следващата крачка към емблематичното му присъствие в школата на т.нар. “мръсен реализъм” в САЩ трябва да е романът “В армията на фараона” – посветен на виетнамските кошмари на белетриста.
==
Баща на “мръсния реализъм” е Джон Фанти с култовия му роман от 1939 г. “Питай прахта”, преведен от Богдан Русев за издателство “Пулсио”. Друг връх е “Боен клуб” на Чък Паланюк. Сред европейците като че ли най-подходящ за приемник на идеите на течението е французина Мишел Уелбек, за когото ще си говорим отделно. Направих сравнението с филма “Лакрицова пица”, за да усетите същността на “мръсния реализъм” и да почувствате какво можете да очаквате от прозата на Тобияс Улф.
Другото го има в послеслова, а ако започнете от страница 200, от началото на разказа “Здравомислие”, ще разберете и доста неща за мисленето на писателя. Там има разсъждения за проникването отвъд повърхността на “Гордост и предразсъдъци” на Джейн Остин – да стигнеш до финеса на сексуалната игра и до социалната критика. Творци като Реймънд Карвър, когото все още очакваме да опознаем, като Тобияс Улф и като режисьорът Пол Томас Андерсън са блестящи “минималисти”, които успешно ни вмъкват в “търбуха” на всекидневието. Както у нас го правят например Палми Ранчев, Здравка Евтимова и Деян Енев (говоря само за съвременни майстори на разказа).
==
Пожеланията за бъдещето на “Кръг” са повече от ясни – концепцията е печеливша, отборът, който я осъществява, е чудесен. Появилото се напоследък малко братче на издателството с хубавото име “Рижко” също вдъхва надежди. Искрено се надявам все по-често да виждам шедьоври с тяхното лого в моите кръгозори. Всъщност винаги съм предпочитал да се рея сред красиви художествени пейзажи и да се правя, че не забелязвам блатата наоколо – в живота и в псевдоизкуството.