Деян Енев за "Нас, които ни няма" - думи при обявяването на наградата на "Портал Култура"

На 1 октовмри, Деня на будителите, романът “Нас, които ни няма” на Антония Апостолова бе удостоен с втората от двете престижни национални награди за проза на “Портал Култура” за 2022 г. Тя се връчва заради “разказваческото й умение да облече в думи неназовимото и така да превърне човешкия дъх в дихание на цяло поколение”. Писателят Деян Енев, част от авторитетното жури, каза следните думи при обявяването на отличието:

==

През 1986 г. бях призован запас в редовете на Българската народна армия. Предстояха ми пет дни тъпота, които ми се струваха непреодолими, защото бяха изминали едва пет години от онзи двегодишен срок зад оградата, който, наред с приятелствата, насади в гърдите ни тежки чугунени слитъци от пиянство, безразличие, леност. Успях да преодолея тези пет дни тъпота по силата на щастливо стечение на обстоятелствата – на път за казармата хлътнах в една книжарница и си купих книгата на непознат за мен руски автор, Константин Воробьов. Книгата се наричаше „И дойде великанът”.

==

Вътре се разказваше за невъзможната и обречена любов между начинаещ писател и жената на началника на местния затвор. Смела и опасна книга, по чудо излязла в онези години в СССР, а после и у нас. Тъкмо неистовата, не от мира сего, благодатна жарава на любовта, описана в книгата, се оказа моето лекарство.

==

Разказвам това, защото при четенето на книгата, за която ще стане дума (“Нас, които ни няма”), изпитах същото. И така. Изпълнен съм с особено тържествено настроение, защото на мен се падна удоволствието и честта да обявя втората голяма литературна награда на Портал Култура за 2022 г.

==

Тя се връчва на един роман, който се е отказал от обичайните атрибути на романа, от сюжета, от фабулата, от събитийността, за сметка на живеенето в мисълта и езика, тоест в самата органична тъкан на романа, както проницателно отбеляза един наш литератор. Сърцевината, заради която, в крайна сметка съществува писането. Тази сърцевина, а не нещо друго, оправдава създаването на една книга и ако резултатът е толкова блестящ, както в нашия случай, то той разширява и украсява на свой ред представата ни изобщо за една национална литература.

==

Разбира се, романът има своята конструкция, наподобяваща множество от концентрични кръгове, които се срещат и наслагват, но тя е толкова фина, че може да бъде разшифрована и изследвана същински само от много задълбочен литературоведски анализ.

==

==

Казаното дотук не е само от куртоазия във връзка с награждаването. Авторът е избрал най-трудното, да описва състояния, а не събития, но успява да облече в думи цялата невидима мрежа на живота, която е жива и пълнокръвна само в настоящия миг, а после изтлява и така спасява от поражение нетрайната човешка памет. Неговата холограма на времето е свръхточна, а любовта е кодът, чрез който става разчитането на изображението.

==

Това обаче не е роман за любовта. Или ако е за любовта, то любовта е стъклото, през което се вижда всичко останало. Защото това е по-скоро роман за израстването, за изграждането на човешкото в самото осъзнато начало на човешкия път, за взаимната помощ при това израстване. За готовността да отдадеш цялата си душа на другия и да приемеш неговата душа, докато не станете едно.

==

Това е роман за доверието.

==

Ще завърша тези кратки думи с още един литературен паралел. Втората част на романа, разказаното през очите на героинята, е истински шедьовър и по нещо ми напомня за „Мястото” на Ани Ерно, тазгодишната нобелова лауреатка.

==