Класиката „Пилето” от Уилям Уортън („Татко”, „Отбой в полунощ”, „Последна любов”), или една от най-обичаните и хвъркати американски истории, най-после се сдобива със своето достойно продължение и на български език в превод на Васил Велчев.
==
„Ал” е единствената книга на художника Алберт Уилям Дю Ейме (който пише под псевдонима Уилям Уортън), която до момента е била публикувана само на полски език и вероятно дори оригиналният ръкопис не е запазен.
==
Абсолютното мълчание, в което появата ѝ е обвита, я превръща в още една от мистериите, които обграждат живота на един от големите американски писатели на XX век.
==
Историята на Ал – най-добрия приятел на трагичния герой на Уортън, продължава именно там, където пътят на Пилето приключва. С думите „Но си струва труда да се опита”.
==
Точно с това се заема Ал, след като се измъква от хватката на армията и военното безумие. Той купува армейски джип, пребоядисва го в предизвикателно жълто, нарича го Пеперудата и поема по безкрайните американски пътища, за да се опита да преодолее травмите си.
==
Обсебен от свободния живот на пеперудите, той жадува да ги опознае истински – точно както Пилето превръща в център на живота си канарчетата. Воден от порив към красивото и бягащ от спомена за целувката на смъртта, Ал намира спасение в рисуването, а съдбата го среща с човек, с когото да сподели мечтата си да свие гнездо далеч от хората и градовете.
==
Възможно ли е бягството от оковите на реалността?
==
Приказка за какавидата, която успява да се освободи от пашкула на смъртта, „Ал”е блестящо продължение на „Пилето”, но и история със свое собствено очарование и страст към живота извън ограничаващия кафез на обществото. Книга, след която се лети по-лесно.
==
„Надявам се, че ще можем възможно най-дълго да се защитим от онова, което хората наричат реалност, и просто да се обичаме.”
==
ОТКЪС от романа:
==
“Не съм очаквал, че ще отнеме толкова време да се измък-на оттам. Старая се доктор Уайс да разбере какво се случи в действителност, че нещата при мен са постарому, но той не може да го разбере, не иска дори да слуша какво му говоря. Настоява, че всичко това е скрито продължение на фантазията, в която съм изживял значителна част от живота си. Никога не е разбирал изпарилия се образ на Пилето – чудния продукт на моето въображение, необходим за собствената ми реинкарнация – който да стане причина моят живот отново да придобие смисъл, а аз да си възвърна вярата в хората.
==
Най-накрая се отказва от по-нататъшни опити. Уайс убеждава армейското ръководство, че никога няма да бъда в състояние да се избавя от това алтер его, което е поело контрола над мен. Никога няма да му се удаде да разбере това, което ми се е случило. Но аз бавно осъзнавам, че е напълно излишно. Поне докато се опитвах да му обяснявам какво е станало, разбрах повече за своя вътрешен живот, това, от което – надявам се – ще покълне новият ми живот.
==
В края на краищата получавам седемдесет процента инвалидност, при условие че веднъж на всеки две години ще идвам във военната болница на контролен преглед. Така че е установено официално, че не представлявам заплаха за никого, а моята така наречена лудост е в лека форма, нещо неизлечимо. След уволнението ми от армията получавам съвкупно възнаграждение за целия си престой в болницата, а в добавка и още триста долара обезщетение. Излизам от болницата вече без жълтите си книжа, но затова пък с над две хиляди зелени в джоба си. Докато съм инвалид, ще получавам всеки месец по двеста гущера. Трябва да благодаря за това на доктор Уайс. Успях да го убедя, че съм щастлив човек, а нещото, което нарича мои фантазии, не ми оказва никакво негативно влияние. В края на краищата като че ли останахме приятели, доказателство за това бяха условията, при които успях да се уволня.
==
Както го формулира Уайс, общо взето не съм съвсем инвалид. Вероятно за да може, ако войната продължи, да ме изпратят обратно на фронта. Моята инвалидност има личен характер. После, както обикновено, следва дълъг разговор за това, че лудостта може да бъде разбирана двояко: в първия случай човек става опасен за обществото, в другия болестта предиз-виква дискомфорт единствено за психично болния и го отчуждава от обществото. Мога да бъде причислен към втората група, но изглежда, сякаш дори самият аз не си давам сметка за своето състояние. Май само в армията могат да наговорят подобни глупости.
==
Още не искам да се връщам вкъщи. По време на войната родителите ми се преместиха в Калифорния. Знам, че са ме зарязали, убедени, че ще прекарам остатъка от живота си в някоя психиатрия. Полага ми се билет до мястото, където са ме взели на служба, или там, където се е преместило семейството ми. Избирам си първата възможност. Добре знам какво искам да направя сега. Армията ми плаща пътуването до Филаделфия, където съм живял през цялото си детство, но от влака, тръгнал от болницата в Кентъки, слизам по пътя – във Форт Дикс в щата Ню Джърси.
==
Узнал съм, че армията провежда търгове, по време на които се продават стоки от военния резерв, а сред тях джипове, които никога не са излизали по пътищата, някои дори още са покрити със смазка. Военните инвалиди с повече от петдесет процента инвалидност имат предимство на такива търгове.
==
Добирам се до мястото един ден преди търга, точно в момента, когато тоновете армейско снаряжение са стоварени от кораба. Прекарвам целия ден в търсене на неща, които са ми нужни. Искам да си купя преди всички джип, снабден с допъл-нителни туби за вода и вериги за гумите, а още и две одеяла и водонепромокаем офицерски спален чувал. Въртя се в околността, заговарям момчетата от транспортната колона и се запознавам със ситуацията. В края на краищата успявам да намеря почти всичко, което ми е нужно.”
