Неиздавани разкази и есета от Александър Вутимски - в луксозно издание

„Синьото момче”, както остава в българската поезия Александър Вутимски, не доживява да остарее. Отива си на 24, покосено от туберкулоза. На 30 юли се навършва век от рождението му и издателство „Лист” отбелязва годишнината с изящен том с твърди корици, в който са събрани шестнайсет разказа и петнайсет есета, останали непубликувани приживе.

==

Изданието е сред акцентите в каталога на „Лист” за Пролетния базар на книгата в НДК и ще се предлага с 20% отстъпка.

==

„Ние живеем в най-чудната страна. Приказната страна със старинни затънтени градове – това съчетание от тишина и мрачно безумие, след фантастичните нещастия, които ние, българите, се научихме да крием като динамит в дълбочините. Безкрайно свързани със земята, участвайки в нейния живот, ние сме се приближили до ритъма на Вселената. Затова космичната стихийност на българската душа знае да намира своето равновесие, чудесния си порядък в мълчаливия труд на селянина, този незаменим деец и едновременно съзерцател”, пише Александър Вутимски в „Един малко разсеян увод”, с който започва книгата.

==

Биографията на лирика е пълна с трагизъм, а произведенията му преливат от съзерцание, меланхолия и съмнения. Няма друга такава фигура в българската културна действителност през 30-те и 40-те години. Вутимски е различен и самотен. Високата му слаба фигура кръстосва Докторската градина, където е бил пазач, или застива унесено в съзерцание на залеза от моста на „Сливница”. На младежки сбирки в пролетарския квартал „Хаджи Димитър” страни от момичетата и танцува сам със себе си.

==

„Александър Вутимски, роден като Вутов, само за една календарна година губи от туберкулоза майка, баща и двамата си братя. Това го принуждава да напусне родния си град Своге и да се пресели в София при сестра си, която също умира. Остава сам с брат си. Почва - и само след година се налага да прекъсне заради здравето си - следването на класическа филология. В творчеството му се появява образът на Синьото момче. Дали това е самият Вутимски? Дали това е човекът, от когото той изпитва гореща потребност? Синьото момче е нещастно и щастливо едноевременно. И Вутимски си отива напълно сам в житейско отношение: на 24 години в санаториума на Сурдулица, тогавашна Сърбия. Той е шестата жертва на туберкулозата в своето семейство. Годината е 1943-та, Европа е все по-стръвна хищница”, отбелязва в послеслова към книгата поетът Марин Бодаков.

==

Според него моралните есета на Вутимски, включени в настоящото издание са „отрезвяване след опиянението - опиянение, за да забравиш безпомощността си в свят, който не те харесва, но който и ти самият не харесваш… Развратен свят, който теб самия смята за развратник, а ти просто си отвратен и много уморен от него. За мен тези малки есета са не само рицарска ризница - те са път към смирението, простотата, спокойствието…”

==

Корицата и оформлението на книгата са на Надежда Ляхова.