Излезе „Струни” - новият, трети по ред роман на Радко Пенев, автор на „Ритуалът” и „Грехът на Лилит”. С него той напуска познатите жанрови рамки и създава болезнена притча за раните, които травмите от детството могат да оставят, пишат издателите от „Сиела”.
==
Съдбата не се нуждае от драматична обстановка, за да опустоши нечий живот. Нужен е само един облян от слънцето пазар и случаен поглед към съседната опашка. Един мъж и един поглед стигат, за да се смрази целият свят, времето да се разтегли и от процепите му да изпълзят дълбоко заровени спомени.
==
Няколко момчета се оказват на грешното място в грешното време. Години по-късно един мъж се сблъсква с мрачна тайна от миналото си на пазара. Тази неочаквана среща предизвиква вихрушка от емоции и възкресява спомена за непростимото. Причината се намира само на седем крачки. Разстоянието до жадувано изкупление. И вечността на една вселена, за да вземеш решение.
==
„Струни” е роман, който повдига неудобната тема за сексуалното насилие и раните, които никога не зарастват. Той напомня, че жестокостта поражда още жестокост и само собствените избори могат да променят пътя ни и да спасят човешкото в душата ни.
==
**Премиерата на „Струни” ще се състои от 18,30 ч. на 9 октомври 2019 г. в Greenwich Book Center. **
==
Участие в нея ще вземат писателите Захари Карабашлиев и Георги Бърдаров. Входът е свободен.
==
Захари Карабашлиев: Радко Пенев е различен, психологически дълбок и умел в роман, който ни отвежда в една хем далечна, хем до болка позната чужбина – детството. Там, за разлика от разкървавените колене и пукнатите глави, раните на сърцето не зарастват лесно. А дали въобще зарастват?
==
Светлозар Желев: „Струни“ е роман за възможните ни битиета, за потъването и спасението, за възможните избори и тежестта на миналото, за загубената невинност и детската жестокост, за зрелостта на годините и неизбежната ни връзка с травмите от детството. За струните, по които сами музицираме живота си.
==
Прочетете откъс от текста:
==
Тя имаше зелени очи и сексът с нея бе страхотен. Нямам никаква представа защо се сетих за очите на Симона точно в този момент, но споменът измести контрастната, замръзнала в безвремие, ужасяваща реалност. Предполагам, че съзнанието ми се мъчеше да намери път за отстъпление, да ми предостави възможност да обърна гръб, все едно нищо не се е случило, и да се скрия в мислите си. Затова ми предлагаше спомен, за който и аз, и подсъзнанието ми бяхме наясно, че ще има безотказен ефект. Навярно в душата ми се бе активирал предпазен механизъм, своеобразна автоматична защита, която се грижеше не толкова за мен самия, колкото за нейното собствено оцеляване.
==
По някаква причина Симона смяташе зелените си очи за изключително красиви и обикновено ги клепаше с тонове грим, за да ги подчертае. В действителност, те бяха единственото грозно нещо в нея. Големи и изцъклени, със скучна, невзрачна форма, почти лишени от мигли, те бяха последното нещо, на което един мъж би обърнал внимание. Още по-неприятен бе начинът, по който ги използваше, когато искаше да впечатли някого. Сякаш играеше роля в средновековна мелодрама – извърташе глава встрани и пърхаше с мигли или хвърляше премрежен, изпълнен с огън според нея поглед изотдолу.
==
За разлика от очите є обаче, всичко останало в нея бе съвършено. Тялото є притежаваше подходящите пропорции и плавни извивки, с гладки дълги крака и прекрасни, стегнати гърди с остри връхчета. Ето това бе нещото, което трябваше да цапоти с грим, за да привлече нечие внимание, макар изобщо да не се налагаше. Така или иначе, гърдите й неизбежно повличаха и най-закоравелите мъжки души.
==
Не знам защо се сетих за цвета на очите й точно сега. Този, в когото се взирах, имаше кафяви. Нормални, такива, които поглеждаш и после забравяш. Предполагам, че според клиширания израз можеха да минат за приятелски или топли.
==
Сигурно беше заради очите на другия. Неговите очи човек едва ли можеше да забрави някога. Точно както секса със Симона и нейните зелени очи.
==
Хетерохромия. Така се наричаше заболяването, което бе определило особено рядката форма на оцветяване на очите му – един кафяв и един зелен ирис.
==
***
==
Осъзнавам, че нещо се е случило, но отначало не разбирам докрай какво. Замаян съм, вие ми се свят, но стоя изправен, здраво стъпил на краката си.
==
В момента, в който зърнах мъжа на съседната сергия, умът ми се изключи за един кратък миг. В дълбините на мозъка ми неочаквано избухна взрив от яркосиня светлина и синаптичните вериги се задръстиха от информация, спомени, толкова дълбоко скрити, никога неизваждани, те претовариха системата и тя се изключи за секунда, като пренасочи мисловните процеси по други канали, докато успее да обработи информацията.
==
За този кратък миг през мен прелетяха хиляди емоции, усукваха се, изграждаха се и се разпадаха, докато накрая се навързаха в ясна редица, толкова чиста и разбираема, че съм способен да се разплача от съжаление към заблудения нещастник, който бях само допреди миг.
==
Те са вече тук. Спомените са заредени в съзнанието ми като диапозитиви в касетката на проектор, която се върти с шеметна скорост и по незнайни причини ги изхвърля един след друг привидно без всякаква връзка, докато накрая картината не се нареди пълна, ясна и разбираема. Патрони в барабана на револвер, с който играеш на руска рулетка. Всички до един са насочени в главата ми и в барабана няма празни гнезда.
==
Те са тук, винаги са били. Остава само да ги подредя, изживея отново и осъзная докрай.
==
***
==
– Да взема ли и краставици?
==
Чувам въпроса на жена си, но не мога да се насиля да отместя очи от мъжа на съседната сергия. Висок е почти колкото мен, но годините не му се отразяват по същия начин. Изглежда по-слаб и стегнат, а е с няколко години по-голям. Късата му коса кара скулите му да изпъкват. Създава впечатление за решителен и уверен в себе си мъж. Пред него има опашка от няколко души, които оглеждат плодовете, но той, изглежда, е сам. Отмествам поглед.
