Големият гръцки писател Никос Казандзакис създава своите най-известни творби едва в последните 15 години на живота си. Преди тях и веднага след първото издание на „Аскетика“ той предприема и редица пътувания – в Русия, в Германия, във Франция и в Япония и Китай.
==
Непревежданата до момента „Градината с камъните” е жанрово неопределено духовно упражнение, вдъхновено от пътешествията му в Страната на изгряващото слънце и Китай, както и ключ към цялото творчество на най-важния гръцки автор и философ на 20-и век.
==
Именно там той се сблъсква с трагедията на раждането на империализма в годините, предхождащи Втората световна война. Това е „единствената от всички книги на Казандзакис, в която главният герой е самият автор разказвач. Защото въпреки усилията на писателя да измести гравитационния център към своите герои, той си остава основният персонаж.”
==
„Градината с камъните“ е и първият опит на Казандзакис с романа преди написването намагнум опуса му „Алексис Зорбас“. Книгата съчетава в себе си и елементи на пътепис, исторически разказ и духовно упражнение. Това е ярък портрет на духа на времето – не само в Източна Азия, но и в целия свят в навечерието на най-голямото кръвопролитие в историята.
==
Но в центъра на този разказ не стои войната, а нещо дълбоко закодирано в човешката душа, което винаги кара хората да се бунтуват, да се развиват, да оцеляват и да побеждават мрака. Нещо отвъд думите, което само велик майстор на перото може да облече с думи.
==
„Човешката душа е чудо, извор, който блика от калта на плътта, не знае къде отива, нито какво иска, още по-малко защо има неразбираемата и противоестествена мания да се въздига. Да се въздига и да страда.” - Никос Казандзакис
ПРОЧЕТЕТЕ ОТКЪС
==
Вкусът на въздуха се промени. Запечатвайки в думи неясната музика, която тласкаше душата ми, давах на света ново лице. Япония придоби размитата и нереална плътност, от каквато се нуждаеше душата ми. Зад действителността, която бликаше гъмжаща, ръмжаща и толкова опасна, виждах единствено играта на земя, вода, огън, въздух и дух, които съграждат и разграждат Япония.
==
Бях намерил в това интелектуално приключение онова, което бях вложил в него. Бях накарал да избликне от океана една Япония с физиономията на моето желание.
==
Нуждаех се от реалност с механизъм за мечтаене, за да я поставя в услуга на вътрешното си око, което съзерцаваше Вселената като многоцветен мираж.
==
Банановите палми, които се открояват, сините езера и жените са от материята на дъгата, вътрешното око го знае, но все пак се радва на въображаемите банани, които засищат истинския му глад, на водата, която го разхлажда, и на жените, които му предлагат непресекваща поредица от сътворяващи движения.
==
Виждах хората да се втурват към утринната омара и самодоволно се усмихвах на първичната им наив-ност. Бях горд и щастлив. Какъв е моят дълг, питах се. Да му хвана основната цака. Да разглобя куклата на Земята, да открия сламата и триците в корема є и малката гениална машинка, която ги кара да покълват и цъфтят, да дават плод, да умират и да се възраждат, да я сглобя отново без гняв и отвращение, да я гледам как излага прелестите си.
==
И да не є се връзвам!
==
В Нара ли беше, или в Киото, а може би във възхитителните планини в Нико? Навлязох в градина с високи напъпили дървета, минах под шинтоистката порта, боядисана в аленочервено, „портата на щастието“, стигнах до дървените стъпала на стария храм, посветен на духовете на предците.
==
Никаква статуя, никаква картина, която би могла да тласне ума да ограничи или облагороди природата. Само огромна бронзова ваза, пълна с чиста вода. Облаците минават отгоре и ти ги виждаш как се оглеждат в прозрачната вода.
==
Наведох се и се загледах как лицето ми плува в нея като сянка. Листо падна от близкото дърво и започна да прекосява лицето ми и да плава като галера. Подухна ветрец и водата се надипли потръпваща.
==
Божествена голота, гола жена, ефимерно щастие! Душата ми е пълна с чиста вода като бронзовата ваза на прага на шинтоисткия храм. Любови, идеи, радости, ужасни предчувствия минават над нея като кухи облаци и падащи листа.
==
Върху тази шинтоистка вода гледах бавно да минава строгото, фино изваяно лице на Япония.
==
По-късно, в един императорски двор в Пей-пин…
==
Ситен дъждец, съвсем лек… Бях с една млада жена, наведохме се над локва с черна вода и аз видях двете лица да потрепват едно до друго върху тъмните води. И изведнъж почувствах, че обичам тази жена. Защото я бях видял до себе си, на обратно, в смъртта.
==
Гледайки тази шинтоистка вода – в Нара ли беше, в Киото ли, или пък в Нико? – един ден разбрах, че обичам Япония.
==
Пътуването беше дало своя плод: червена ябълка, пълна с пепел, и аз я обичах. Тя беше точно такава, каквато дълго я бях желал. Държах я в милващата си шепа така, както във византийските картини Бог държи червена сфера, Земята; или както любовникът обхваща твърдата гърда на любимата.
==
И ето че в навечерието на заминаването си, галейки плода на моето пътуване, аз се сбогувах с всички радости, които бях преживял в тези екзотични земи и морета. С тайна наслада слушах знаменития гарван, моя личен славей, да грачи на рамото ми: Nevermore! .
==
Никога веч! Радостта ми се удвояваше, горчивият вкус разпалваше гордостта ми, изтръгвах от смъртта и стисках дълбоко под клепачите си, брулено от вятъра и къпано от дъждовете, строгото и усмихващо се лице на Япония.
==
„Никога веч!“ – виках, понесен от радост. Не ме е страх, свободен съм. Буда ми смигна и заедно се усмихнахме един следобед в Нара, сред сляпото множество.
==
„Нищо не съществува! – тихо ми бе доверил той. – Гледай на материята и духа като на влюбени призраци, които се следват, целуват, изчезват, и си кажи: представлението ми харесва“.
==
Разхождах се така по небитието, най-високата крепост на щастието, когато чух дрезгавия, приглушен вик, който ми скъса сърцето:
==
– Помощ!
