Дългоочакваният трети роман на Камелия Кучер - "Сън", излиза на 13 октомври

На 13 октомври излиза дългоочакваният трети роман от Камелия Кучер - “Сън” (изд. Хермес, 2020). Книгата ни пренася в Лисабон и проследява една вълнуваща история за сложните семейни отношения, за тежестта на миналото, за последствията от изборите, които правим, и следата, която те оставят в нашия живот и този на другите.

==

Лисабон, 1978 г.

==

След загубата на майка им Жоао, Алешандре и Илва се учат да живеят с пустотата, която остава след нея. Пустота, която баща им - Фернао, не може да запълни. Алешандре, наследил музикалния талант на майка си, получава шанс за стипендия в престижно училище. Въпреки несъгласието на баща си. Същия ден Жоао среща Белен, която живее във великолепно имение, пазещо тайната на фамилното богатство. Погълнат от магичната аура и гласа на момичето, в което се влюбва, Жоао поема по пътя, който ще бележи съдбата му. Въпреки несъгласието на баща си.

==

В града, където се долавя шепотът на къщите и вълните на океана, историите на три семейства се преплитат на фона на диктатурата на Салазар, Революцията на карамфилите и фадото, чрез което говорят изтерзаните души.

==

Лисабон, 2019 г.

==

Жоао Торга, успешен предприемач, купува имението, някога символ на притегателната сила на Белен и на обожанието му към нея. Връщайки се в началото на своя път, Жоао опитва да се помири със спечеленото и изгубеното. Да се научи да приема изборите на Алешандре и Илва, сблъсъците с непреклонния характер на баща си, присъствието на Белен.

==

Имението, покрито с бръшлян, спи сто години сън, от който Жоао цял живот се опитва да събуди любовта на живота си. И да прогони призраците от миналото.

==

Прочетете ОТКЪС:

==

Вечерите у дома са тихи. Измина година и половина, откакто мама почина, а ми се струва като цяла вечност – мъчителна и лепкава вечност. Може би така изглежда преддверието на ада: нежелана, омаломощаваща и самотна вечност.

==

Не сме в преддверието на ада, у дома сме, на масата, четиримата. Мълчим. Най-често говори Илва, но днес и тя е безмълвна. Отегчено рови с вилицата в чинията, сигурно си спомня гозбите на мама – простички, но вкусни, приготвени майсторски и с любов. А може би не мисли за нищо, защото някои хора притежават тази способност – да оставят мислите си да текат като ручей след обилен дъжд, без да приемат форма, без да болят. Косата й отскоро е къса. Подстригахме я, след като осемнайсет месеца татко неуспешно опитваше да се научи да сплита непослушните й кичури. Струва ми се, че по-непослушни бяха ръцете му – пръстите, които потреперваха нервно, защото не успяваха да сплетат проклетите плитки. Никога не се получаваха като онези, които сплиташе мама, и този факт го дразнеше, напомняше му за неспособността му да запълни поне малко нейната липса, поне да се справи с косата на дъщеря си, да му се не види.

==

Подстригахме я у дома една събота. С кухненската ножица, която мама използваше за разполовяване на пилета. Дългите й кичури падаха по пода, извити като змиорки. Неприятна гледка беше, въпреки че Илва не изглеждаше тъжна, а по-скоро облекчена. Вероятно и на нея й бе омръзнало всяка сутрин да търпи неуспешните опити на татко. Навярно непохватните плитки и на нея напомняха с мрачна настойчивост за липсата на мама и нежните й пръсти, които умееха всичко. Вълшебни ръце, излъчващи светлина, която сутрин огряваше кухнята по-силно от слънчевите лъчи. Аурата й съживяваше фреските по стените – някога някой ги е нарисувал по подобие на делфтски порцелан, синьо-бели арабески, които обхождат стените на цялото жилище, всъщност на всички жилища в сградата. Бялата боя в горната половина на стените пада на люспи, оголвайки сивотата, която е била отредена да крие, но фреските в долната част остават непокътнати и ярки. С вид на току-що нарисувани, контрастират със сивите петна над тях и с изнемогата на дървения под, изкривен от натиска на времето. Оскъдната ни мебел, грохналите гардероби и стенещите двукрили врати с груба, грапава повърхност на местата, където лакът е заличен – всичко това изглежда нелепо, обградено от тези тъй жизнерадостни синьо-бели цветя. А може би фреските изглеждат нелепо в този съсухрен дом, сляп за радостта им. Скрил разкоша им от света отвън.

==

На масата сме четиримата, мълчим. Попивам цветята с очи и се чудя как ли са изглеждали, когато домът е бил нов, обитаван от хора с усет към красотата. Навярно тогава помещенията са били светли, огрени от слънцето, което сега отказва да надникне тук, като че ли отблъснато от занемареността.

==

- Много е вкусно, татко – казва Илва. Лъже. Все още не е доближила вилицата до устните си.

==

- Радвам се.

==

Татко се радва с вкаменено лице. Фреските зад гърба му отчаяно искат да оживеят, но вълшебната аура на мама я няма. Като че ли и ние сме застинали рисунки върху стена. Дали присъствието на мама не съживяваше и нас?