Завръщане към корените и опознаване на културното богатство на траките и техния свят ни предлага в „Тракийски легенди“ Кристина Димитрова. Това е втората нейна книга, която излиза с логото на „Софтпрес“ след „Български митични създания“, като този път Кристина Димитрова влиза в ролята както на автор, така и на талантлив илюстратор.
==
Уроците за миналото на България връщат учениците назад в древни времена, когато земите на Балканския полуостров са били населявани от народа на траките. От величествените гледки, които се откриват от Перперикон, през гробниците на знатни особи и богати владетели в Казанлъшката долина до крайбрежието на Аполония - тези „Тракийски легенди“ разказват за историите, които се предавали от уста на уста, истории за величествени богове и смели герои.
==
На страниците на книгата читателите откриват легендите за Дионис – бога, който се родил два пъти и който трябвало да се крие в мрачна пещера, за да не бъде убит от ревността на Хера; и за Борей – студения северен вятър, който приел образа на крилат мъж и живял на края на света. Кристина Димитрова е подготвила увлекателни истории за знаменити тракийски царе: Финей, който помогнал на Язон и аргонавтите да преминат през едно от изпитанията, а в замяна те му се отплатили като го избавили от тежко проклятие; Мидас, който сбъднал желанието си да превръща всичко в злато, но разбрал, че алчността има висока цена. Преди да се потопят в една от най-магичните и красиви легенди – за Орфей и неговата възлюбена Евридика, читателите ще научат каква е била неговата роля в похода на аргонавтите и как силата на орфеевата лира помогнала на Язон и неговите смели другари.
==
„Тракийски легенди“ ни разказва и за подвизите на забравени герои като Резос, който участвал в Троянската война, и Тамирис, който с певческия си талант предизвикал завистта и гнева на музите. Но ни припомня и за прочути имена като това на смелия воин Спартак, който днес е синоним на борбеност и несломим дух.
==
Увлекателно и на достъпен език, Кристина Димитрова не просто разказва за популярни и не толкова известни легенди от времето на траките, но изнася един по-различен урок по история, който разкрива как хората тогава са възприемали света около себе си. От въпроса за произхода на човечеството до обяснение на природни явления и божествени намеси в ежедневието и бита на простосмъртните – с годините тези истории са съхранили и са се превърнали в един от изворите на знание и мъдрост, от който пием днес. В края на книгата са събрани думи и понятия, които носят духа на епохата, и макар днес да звучат чужди и далечни, тогава са рамкирали дните на траките.
==
Кристина Димитрова е преводач, редактор и автор, чиито текстове са публикувани в редица сборници, както и в печатни и електронни медии („Съвременник“, „Море“, „Литературен свят“, „Страница“ и други). През 2008 г. е издадена дебютната ѝ книга - детско-юношеският роман „Историята на Том и Джуди Пиърсън“, която пише една на шестнайсетгодишна възраст. Носител е на наградата „Елена Мутева“ на Съюза на преводачите в България за превода на „По пътя“ от Джак Керуак.
==
Прочетете ОТКЪС:
==
Някога, преди много векове, живял тракийски пълководец на име Тит Флавий, който след трийсетгодишно отсъствие най-накрая се прибрал у дома. По това време тракийските земи били част от Римската империя и всички траки били обявени за римски граждани. За да възнагради своя пълководец за вярната му служба, Марк Аврелий, тогавашният император, му подарил парче земя, което се намирало в околностите на днешното село Каснаково, недалеч от град Хасково.
==
Местността била райско кътче, където тишината се нарушавала единствено от ромоленето на бистрите ручеи с лековита вода и от повея на вятъра. Варовиковите скали и дърветата наоколо хвърляли дългите си сенки по цветните поляни, а право под лъчите на слънцето се издигало светилището на нимфите. Говорело се, че нощем прелестните девойки с белоснежни воали се събирали и танцували там.
==
Когато за първи път отишъл на хълма, Тит Флавий нагазил през тревата и с бавни стъпки се приближил до каменното светилище. Пълководецът дълго стоял там, потънал в съзерцание, сякаш някаква незнайна сила не го пускала да си върви. И докато гледал блещукащата на слънцето свещена постройка, в ума му се избистрил образ. На това място щял да построи храм на нимфите и Афродита, богинята на любовта, и по този начин да отдаде почит на своята съпруга Клавдия, която трийсет години предано очаквала завръщането му.
==
Не след дълго изграждането на храма започнало и още първата вечер на Тит Флавий му се присънил странен сън. Явила му се жена, но не Клавдия, а една неземно красива нимфа – босонога, с копринени коси и бял фееричен воал. Танцувала на поляната край него, но росните стръкчета трева не се пречупвали под нозете, а напротив – ставали по-жизнени и искрящи. Била ефирна като вятъра и като дъждовната вода, която пояла земята. Тит Флавий прехласнато се взирал в нимфата, а една тъничка ръка се подала изпод воала и сплела пръсти с неговите.
==
– Ела с мен – казала девойката и стиснала ръката му с хладна длан. Допирът бил толкова приятен и нежен, все едно докосвал водите на бистро поточе.
==
Тит Флавий така и не разбрал какво щял да каже, защото в същия миг се събудил, облян в пот и замаян. Повече не можал да мигне и на сутринта бил блед и отпаднал, а под очите му имало тъмни сенки.
==
Сънят се повтарял нощ подир нощ и с времето Тит Флавий започнал да линее. Ставал все по-мрачен, почти не хапвал и на смръщеното му чело вечно била изписана бразда. Стараел се да избягва изпълнения с тревога поглед на Клавдия и постепенно съвсем се затворил в себе си.
==
Всеки ден ходел при храма и се питал защо нощите му са обсебени от красивата нимфа. Сънят винаги свършвал по един и същи начин: нимфата го молела да я последва и той тъкмо се канел да даде отговор, когато се събуждал. Питал се какво ли е щял да каже. Денем просто поклащал глава и пропъждал съмненията. Нощем обаче нещо в него отказвало да забрави красивото забулено лице и допира на тънките пръсти.
==
В деня, когато храмът най-сетне бил завършен, всички се стекли да го видят. Слънцето греело над тълпата и сякаш я приветствало с топлите си лъчи. Тит Флавий отправил благодарствени слова към боговете, към императора и към вярната си съпруга, която стояла сред хората и го гледала с гордост. Този храм щял да увековечи любовта на съпруга към нея.
==
Пълководецът все още изказвал своята признателност, когато забелязал, че тълпата внезапно се разделя, за да стори път на някого. Тогава на пътеката изникнала стройна фигура, покрита с бял воал, и Тит Флавий усетил как сърцето му за миг спира да бие. Хората пред него също занемели от удивление и със затаен дъх сочели непознатата. Толкова хубава била, че никой не смеел да помръдне или да пророни дума.
==
Нимфата минала покрай Клавдия и продължила напред към Тит Флавий, който дори от разстояние долавял какво възхищение струи от тълпата. Щом стигнала до пълководеца, тя се спряла и впила големите си очи в него.
==
– Ела с мен – проронила нимфата и хванала ръката му досущ както в съня. Гласът бил толкова нежен и примамващ, а очите – така изпълнени с любов, че мъжът с ужас усетил същото колебание, което го обземало всяка нощ.
==
– Ще бъдеш щастлив с мен – продължавала да нарежда нимфата – и ще живееш вечно.
==
Макар че в душата на Тит Флавий за миг се прокраднало съмнение, то почти веднага се изпарило. Волята му била калена след толкова години, прекарани във военна служба, а любовта му към Клавдия била по-силна от всякога. Той погледнал към съпругата си, която продължавала да стои в тълпата и да го гледа някак плахо и неуверено. После извърнал очи към нимфата и отдръпнал ръката си.
==
– О, прекрасна нимфо, безкрайна е щедростта ти към мен, но аз не желая безсмъртие. А щастие и любов вече имам.
==
Тит Флавий видял в очите на нимфата такава болка, каквато не бил виждал дори по лицата на хората, покосени от меча му. Устните леко потрепнали, а една кристалночиста сълза се спуснала по бузата.
==
Девойката едва забележимо кимнала и точно тогава притъмняло, черни облаци се скупчили над главите на всички и задухали ветрове. Небето затрещяло и хората започнали да се разпръсват, изплашени от задаващата се стихия. Всичко това обаче продължило само за миг. Така внезапно, както бил причернял, небосводът бързо се прояснил, силните ветрове стихнали и слънцето отново се показало. Всички ахнали, когато погледите им отново се приковали върху двете фигури пред храма.
==
Тит Флавий все още се взирал в нимфата, но сега в очите му се четели объркване и изненада. Тя самата също продължавала да стои в предишната си поза. И щяла да стои така още дълго. Воалът вече не се поклащал от вятъра, сълзата никога нямало да стигне до брадичката, а в погледа завинаги била запечатана болката, която е способна да причини любовта. Любов, превърнала нимфата в каменна статуя и пазител на храма.
