"Тракийски легенди" на Кристина Димитрова - един по-различен урок по история (откъс)

Завръщане към корените и опознаване на културното богатство на траките и техния свят ни предлага в „Тракийски легенди“ Кристина Димитрова. Това е втората нейна книга, която излиза с логото на „Софтпрес“ след „Български митични създания“, като този път Кристина Димитрова влиза в ролята както на автор, така и на талантлив илюстратор.

Уроците за миналото на България връщат учениците назад в древни времена, когато земите на Балканския полуостров са били населявани от народа на траките. От величествените гледки, които се откриват от Перперикон, през гробниците на знатни особи и богати владетели в Казанлъшката долина до крайбрежието на Аполония - тези „Тракийски легенди“ разказват за историите, които се предавали от уста на уста, истории за величествени богове и смели герои.

На страниците на книгата читателите откриват легендите за Дионис – бога, който се родил два пъти и който трябвало да се крие в мрачна пещера, за да не бъде убит от ревността на Хера; и за Борей – студения северен вятър, който приел образа на крилат мъж и живял на края на света. Кристина Димитрова е подготвила увлекателни истории за знаменити тракийски царе: Финей, който помогнал на Язон и аргонавтите да преминат през едно от изпитанията, а в замяна те му се отплатили като го избавили от тежко проклятие; Мидас, който сбъднал желанието си да превръща всичко в злато, но разбрал, че алчността има висока цена. Преди да се потопят в една от най-магичните и красиви легенди – за Орфей и неговата възлюбена Евридика, читателите ще научат каква е била неговата роля в похода на аргонавтите и как силата на орфеевата лира помогнала на Язон и неговите смели другари.

„Тракийски легенди“ ни разказва и за подвизите на забравени герои като Резос, който участвал в Троянската война, и Тамирис, който с певческия си талант предизвикал завистта и гнева на музите. Но ни припомня и за прочути имена като това на смелия воин Спартак, който днес е синоним на борбеност и несломим дух.

Увлекателно и на достъпен език, Кристина Димитрова не просто разказва за популярни и не толкова известни легенди от времето на траките, но изнася един по-различен урок по история, който разкрива как хората тогава са възприемали света около себе си. От въпроса за произхода на човечеството до обяснение на природни явления и божествени намеси в ежедневието и бита на простосмъртните – с годините тези истории са съхранили и са се превърнали в един от изворите на знание и мъдрост, от който пием днес. В края на книгата са събрани думи и понятия, които носят духа на епохата, и макар днес да звучат чужди и далечни, тогава са рамкирали дните на траките.

Кристина Димитрова е преводач, редактор и автор, чиито текстове са публикувани в редица сборници, както и в печатни и електронни медии („Съвременник“, „Море“, „Литературен свят“, „Страница“ и други). През 2008 г. е издадена дебютната ѝ книга - детско-юношеският роман „Историята на Том и Джуди Пиърсън“, която пише една на шестнайсетгодишна възраст. Носител е на наградата „Елена Мутева“ на Съюза на преводачите в България за превода на „По пътя“ от Джак Керуак.

Прочетете ОТКЪС:

Някога, преди много векове, живял тракийски пълководец на име Тит Флавий, който след трийсетгодишно отсъствие най-накрая се прибрал у дома. По това време тракийските земи били част от Римската империя и всички траки били обявени за римски граждани. За да възнагради своя пълководец за вярната му служба, Марк Аврелий, тогавашният император, му подарил парче земя, което се намирало в околностите на днешното село Каснаково, недалеч от град Хасково.

Местността била райско кътче, където тишината се нарушавала единствено от ромоленето на бистрите ручеи с лековита вода и от повея на вятъра. Варовиковите скали и дърветата наоколо хвърляли дългите си сенки по цветните поляни, а право под лъчите на слънцето се издигало светилището на нимфите. Говорело се, че нощем прелестните девойки с белоснежни воали се събирали и танцували там.

Когато за първи път отишъл на хълма, Тит Флавий нагазил през тревата и с бавни стъпки се приближил до каменното светилище. Пълководецът дълго стоял там, потънал в съзерцание, сякаш някаква незнайна сила не го пускала да си върви. И докато гледал блещукащата на слънцето свещена постройка, в ума му се избистрил образ. На това място щял да построи храм на нимфите и Афродита, богинята на любовта, и по този начин да отдаде почит на своята съпруга Клавдия, която трийсет години предано очаквала завръщането му.

Не след дълго изграждането на храма започнало и още първата вечер на Тит Флавий му се присънил странен сън. Явила му се жена, но не Клавдия, а една неземно красива нимфа – босонога, с копринени коси и бял фееричен воал. Танцувала на поляната край него, но росните стръкчета трева не се пречупвали под нозете, а напротив – ставали по-жизнени и искрящи. Била ефирна като вятъра и като дъждовната вода, която пояла земята. Тит Флавий прехласнато се взирал в нимфата, а една тъничка ръка се подала изпод воала и сплела пръсти с неговите.

– Ела с мен – казала девойката и стиснала ръката му с хладна длан. Допирът бил толкова приятен и нежен, все едно докосвал водите на бистро поточе.

Тит Флавий така и не разбрал какво щял да каже, защото в същия миг се събудил, облян в пот и замаян. Повече не можал да мигне и на сутринта бил блед и отпаднал, а под очите му имало тъмни сенки.

Сънят се повтарял нощ подир нощ и с времето Тит Флавий започнал да линее. Ставал все по-мрачен, почти не хапвал и на смръщеното му чело вечно била изписана бразда. Стараел се да избягва изпълнения с тревога поглед на Клавдия и постепенно съвсем се затворил в себе си.

Всеки ден ходел при храма и се питал защо нощите му са обсебени от красивата нимфа. Сънят винаги свършвал по един и същи начин: нимфата го молела да я последва и той тъкмо се канел да даде отговор, когато се събуждал. Питал се какво ли е щял да каже. Денем просто поклащал глава и пропъждал съмненията. Нощем обаче нещо в него отказвало да забрави красивото забулено лице и допира на тънките пръсти.

В деня, когато храмът най-сетне бил завършен, всички се стекли да го видят. Слънцето греело над тълпата и сякаш я приветствало с топлите си лъчи. Тит Флавий отправил благодарствени слова към боговете, към императора и към вярната си съпруга, която стояла сред хората и го гледала с гордост. Този храм щял да увековечи любовта на съпруга към нея.

Пълководецът все още изказвал своята признателност, когато забелязал, че тълпата внезапно се разделя, за да стори път на някого. Тогава на пътеката изникнала стройна фигура, покрита с бял воал, и Тит Флавий усетил как сърцето му за миг спира да бие. Хората пред него също занемели от удивление и със затаен дъх сочели непознатата. Толкова хубава била, че никой не смеел да помръдне или да пророни дума.

Нимфата минала покрай Клавдия и продължила напред към Тит Флавий, който дори от разстояние долавял какво възхищение струи от тълпата. Щом стигнала до пълководеца, тя се спряла и впила големите си очи в него.

– Ела с мен – проронила нимфата и хванала ръката му досущ както в съня. Гласът бил толкова нежен и примамващ, а очите – така изпълнени с любов, че мъжът с ужас усетил същото колебание, което го обземало всяка нощ.

– Ще бъдеш щастлив с мен – продължавала да нарежда нимфата – и ще живееш вечно.

Макар че в душата на Тит Флавий за миг се прокраднало съмнение, то почти веднага се изпарило. Волята му била калена след толкова години, прекарани във военна служба, а любовта му към Клавдия била по-силна от всякога. Той погледнал към съпругата си, която продължавала да стои в тълпата и да го гледа някак плахо и неуверено. После извърнал очи към нимфата и отдръпнал ръката си.

– О, прекрасна нимфо, безкрайна е щедростта ти към мен, но аз не желая безсмъртие. А щастие и любов вече имам.

Тит Флавий видял в очите на нимфата такава болка, каквато не бил виждал дори по лицата на хората, покосени от меча му. Устните леко потрепнали, а една кристалночиста сълза се спуснала по бузата.

Девойката едва забележимо кимнала и точно тогава притъмняло, черни облаци се скупчили над главите на всички и задухали ветрове. Небето затрещяло и хората започнали да се разпръсват, изплашени от задаващата се стихия. Всичко това обаче продължило само за миг. Така внезапно, както бил причернял, небосводът бързо се прояснил, силните ветрове стихнали и слънцето отново се показало. Всички ахнали, когато погледите им отново се приковали върху двете фигури пред храма.

Тит Флавий все още се взирал в нимфата, но сега в очите му се четели объркване и изненада. Тя самата също продължавала да стои в предишната си поза. И щяла да стои така още дълго. Воалът вече не се поклащал от вятъра, сълзата никога нямало да стигне до брадичката, а в погледа завинаги била запечатана болката, която е способна да причини любовта. Любов, превърнала нимфата в каменна статуя и пазител на храма.