Aнтония: Всеки ли днес може да пише? И свива ли се разликата спрямо между това да си просто увлекателен в социалните мрежи, да издадеш бестселър или качествена проза/поезия?
==
Манол: Всеки може, но не всеки трябва да пише. Технологиите дадоха достъп на нови милиони хора от целия свят до публика от себеподобни. Това понякога е освобождаващо, но често е и ужасно, защото тази свобода служи не само на по-рано заглушавани, а инак кадърни гласове, но и на некадърни хора с постен ум, за които щеше да е по-добре да си бяха останали безгласни. Естествено, това наблюдение е невъзпитано, то е лош вкус. Но си остава вярно.
==
Същевременно вече нищо не може, а и не бива да се прави по въпроса: милионите графомани, насърчени от достъпа си до интернет, ще продължат да бълват лоши текстове и това е просто факт от живота. Добрите книги са като добрата музика и добрата живопис: забавления за относително по-малка публика, която винаги ще трябва да се самодефинира чрез образованието, вдъхновението, здравия труд, оставането в час със ставащото по света и обективно добрия вкус –
==
и ще бъде постоянно обвинявана в претенциозност
==
От друга страна, това не е чак толкова лошо, защото рибата расте в морето, а не в гьола. По втората част от въпроса ти – фигурантите, графоманите искат най-често просто безобидна похвала. Много малка част от тях са хитреци, които се ползват от триковете на рекламната наука, за да продават боклук на тълпата. Останалите, които наистина си обичаме литературата и смятаме, че тя действително е добра или лоша, можем да снобстваме около награди или просто да работим с надеждата, че хем ще си свършим работата, хем ще си намерим читатели. Добрата новина е, че така може да се живее. Трудно е, но се получава, ако човек е упорит.
==
Специално България е доста изолирана от пазара или сцената на света, но въпреки това и тук имаме поне две публики и съответно – поне две групи автори. Това е насърчаващо.
==
**Наградите можем да ги забравим, у нас те са изкуствени и нямат нищо общо с качеството на прозата или поезията. **
==
Всеки автор трябва да реши за себе си дали ще пише само на български или и на някакъв друг език, за да си опита силите навън. Да си превеждан българин е рядко срещана радост, но и това си струва да се опита.
==
_ А: Коя според теб е най-силната отличителна черта за един писателски стил и глас? Кое прави писателят незабавно разпознаваем?_
==
М: Нямам идея. Или по-скоро не мога да дам дефиниция, а само да изреждам качествата, които ценя. Но щом ще изреждам, значи за мен няма само една важна отличителна черта, а са поне няколко. Авторът трябва да е сладкодумен, сладкогласен. Като отвориш нова книга, трябва бързо да се почувстваш съучастник с човека, който ти предлага историята, стиховете или мислите си.
==
Това включва разказвачески или дори мечтателски умения, трикове и техники, които почти винаги са на границата между иронията, пиперливостта, изискаността, искреното затрогване и алюзиите към други, познати текстове. Тази комбинация от качества издава и голяма свобода на автора, голямо доверие към публиката. И е един вид искреност, но не от евтината.
==
Някъде между шегата и смъртно сериозното писателят и читателят стават приятели и пътуват заедно през книгата
==
Мисля, че това е типично за най-доброто от съвременната литература и че най-добре си личи у Мишел Фейбър. Ако трябва да се върна малко по-назад във времето – у Роджър Зелазни, Стивън Кинг, Бари Хюгарт и Джон Стайнбек. У нас тази мъжествена и красива смес на стила не е много на мода и мога само да съжалявам, че не е така.
==
** А: Как “не бива” да се пише?**
==
М: С лош език. С беден речник. С непознаване на написаното досега. Не бива да се пише или поне да се публикува без коректор и редактор. Това са на пръв поглед дребни работи, но когато попаднеш на нов автор, който много иска „да пише“, а не знае нито какво точно иска да напише, нито защо го пише, нито пък иска първо да се научи на добър език и да попрочете повечко добри писатели преди сам да се хвърли в това занимание –
==
**това е нахалник. Графоман. Ама той бил имал Душа… Глупости. Душата е фин уред, а не знаме за развяване. **
==
Така че, моля, нека душата бъде грижливо сгъната и прибрана в някое чекмедже, а преди да ѝ се любува човек, да е чел много и то хубави книги. Да си е изградил предпочитания. Да е благоволил добре да научи родния си език, който и да е той – ако ще и да е с целта после да наруши всичките му правила и норми. Може и още някакъв език, за всеки случай. Да е добил достатъчен опит било в четенето, било в живеенето, за да се е понаучил на малко отстранение от себе си, на малко ирония и самоирония, на някакъв вид смирение. Смирение пред самото занимаване с литература имам предвид, а не това битово, безгръбначно смирение, което никак не отива на писател. Напротив, веднъж започващ да придобива необходимите знания и умения, нека авторът дори да стане малко по-експанзивен, малко по-самоуверен. Но чак тогава. И не прекалено.
==
**Не бива да се пише евтино, с лесни за хващане трикове, **
==
на които ще се хване само неподготвен читател – освен ако амбицията ви не е просто да напраскате триста страници, да вложите пари в реклама и да се продадете добре на най-сантименталния сегмент от публиката. Ако това искате – добре, то е легитимен пазарен подход и вие смело ще тръгнете по стъпките на Мери Хигинс Кларк, Дан Браун, Розмари Де Мео или Хорхе Букай. Не е точно литература, но има шанс да си изплатите ипотеката.
==
_А: Каква е общата тенденция сред пишещите ни съвременници – и какви предизвикателства стоят пред тях? _
==
М: Не знам дали има обща тенденция. Пък и не знам точно докога си „млад пишещ човек“ – до втората издадена книга? Можеш и да си на петдесет тогава. Общо взето, поне у нас се оказва, че има много хора със склонност към писането на поезия и проза още от гимназиална възраст. През студентските години тази склонност или се развива, или увяхва. Ако се развие, може да е в няколко посоки. Най-скръбна е съдбата на отличниците по литература в училище, които рано тръгват по конкурси и биват забелязани от неясно защо все още дишащите мастодонти от едновремешния Съюз на българските писатели.
==
На пръв поглед всичко е прекрасно, но това е ялова, мъртва среда с много малка, предимно остаряла публика. Остаряла и като вкус, пък и страшно изолираща. Трябва да се избягва.
==
Там накрая всичко опира до полусексуален контакт на филоложка втори курс с полумъртъв функционер, който обещава литературни награди, творчески отпуск в Копривщица и зелева салата в скучен ресторант
==
Ужасно е. Доста по-поносима е участта на средностатистически градски поет: пари няма, но се събирате редовно с приятели в кръчмите и един на друг си четете новите си опуси. Ако сте момчета, обикновено си пускате бради. Има постоянно присъствие от добра компания и малка група фенове и фенки, тоест шанс да си хванете сериозно гадже или поне да преспите някъде. При повече късмет, някое относително голямо издателство ще ви издаде книгата и може да ви добута дори до приемлива литературна награда, която да не представлява унижение за вас. Няма чак да си изплатите ипотеката, но ще се почувствате човек.
==
Най-свободна е ролята на човека, който просто си пише книгите, работи и нещо друго, по възможност – също свързано с литературата, като например писането на халтурки за сайтове с отзиви за книги, филми и културни новини, превеждането или преподавателска работа, а същевременно си търси и издателство. През цялото време чете, прехвърля и не оставя мозъка си на спокойствие. В това положение пари понякога има, а друг път – няма, но и това се преживява, а и лесно се съчетава с позицията на средностатистическия градски поет, за която споменах преди малко.
==
Може би решаващият момент тук е да не спира четенето и писането на странични бележки
==
Не говоря за стойкаджийското драскане на любовно-самотнически и меланхолични стихове върху салфетки, а за постоянния приток на идеи за разнообразни текстове, които трябва да бъдат държани в някакъв тефтер или дигитален архив. Трябва да се работи, да се действа. Естествено, тук го има рискът от паралитературна дейност – тоест от включването в манифести, скандали, кръжоци и писателски академии. Трудно е за избягване, но е добре този вид дейност да се сведе до минимум.
==
Иначе има и други тенденции, по скоро посоки на развитие. Има групи автори, които сякаш нарочно се научават да не ценят жанровото писане. Други пък се насочват към него и процъфтяват там. Ето, ще похваля един не много известен извън любителите на фантастиката автор, Явор Цанев, който обаче не отстъпва на никого от мейнстрийм-писателите, ценени в университетските, филологическите литературни среди. Единствената разлика между него и тях е, че той последователно пише фантастика.
==
**Така че всеки сам си решава дали да бъде жанров автор **
==
Според мен не бива и да се робува на тези определения, защото човек може днес да напише едно, а утре – друго, но все пак ето ти тенденция. В жанровите среди има и прекрасни хора, които просто се забавляват с писане. Работят нещо съвсем друго, не са точно писатели в тесния смисъл на думата, а по-скоро нещо като любовници на литературата. Имам такива приятели и ценя точно разумното им, честно отношение към книгата като към продукт на свободното време, личните пристрастия и стремежа към удоволствие. Мисля, че няма да сбъркам, ако спомена Бранимир Събев. Вероятно не знаеш кой е, но нарочно споменавам хора, за които не се чува из литературните вестници, колкото са останали.
==
Смятам, че е голям късмет да си на границата между литературата и забавлението, защото така просто знаеш повече за пейзажа, включително и за скритите места и хора. А ако си говорим за тенденции – има риск от дребнотемие, от незначителни текстове. Но това винаги го е имало и времето го отсява. Оцелява винаги или най-значимото, или действително най-добре написаното. Понякога те съвпадат.
==
_А: Двете книги, които един пишещ човек трябва да е прочел през живота си? _
==
М: Дай да оставим това „пишещ човек“. Пишещият човек е любител, писателят е професионалист. И двамата трябва да са чели доста повече от две книги, защото няма смисъл да си отвинтваш капачката на писалката или да сядаш пред клавиатура, ако първо не си читател. Желанието да не се повлияеш от други автори е лошо, глупаво, наивно желание.
==
Писането е занимание за четящи хора, към него те подбужда именно фактът, че четеш.
==
Или поне така би трябвало да бъде. Има, естествено, и други типове писане – например това на Светлана Алексиевич. Това е по-сериозно, документално, историческо писане, при което просто си длъжен да разкажеш истината, която виждаш пред очите си. Но предполагам, че тук с теб не говорим за това, а просто за литературата. Тя се създава от читатели за читатели. И много пъти са правени списъци с книги – по пет, по десет, в сегашния случай по две – които писателят трябва да е чел преди да седне да работи.
==
Има два варианта: или това да са книги за самото писане, например точно „За писането“ от Стивън Кинг, или просто да са добри романи, есета или стихове, които по-пряко да помогнат за изграждането на вкуса и езика. Няма да мога да се спра само на две, абсурдно е. Не стига, че трябва да се пазим от хора, чели само по една (или дори по две) книги, ами и самият опит да се изведе най-важното, да се направи система в литературата винаги е обречен.
==
Накъсо, нека пишещият любител и професионалният писател да са чели много, много книги. Тогава и собствените им преживявания ще се свързват с прочетеното, а това е като подправка върху месото, прави го още по-хубаво.
