Лора Динкова: Расовото писане няма нужда от масово следване

Антония: Всеки ли днес може и трябва да пише? Скъсява ли се днес разликата между това да си увлекателен и масово следван в социалните мрежи, да издадеш бестселър или висококачествена проза?

==

Лора: Странен въпрос с многопосочни отговори. Ако приемем акта на писане за вътрешна необходимост на духа, то тогава всеки човек може да изразява себе си чрез писмено слово, което не бива да има претенция за художествена стойност.

==

Високата литература, расовото писане никога не са имали нужда от масово следване. Това не отменя възможностите пред много от авторите, които публикуват в социалните мрежи, да създадат свой виртуален облик. По-важното е умението да знаят къде е границата между личното удовлетворение, скритата публика и зрелището, което във всеки момент може да изиграе лоша шега.

==

Сещам се за Айн Ранд и за спомените на Натаниъл Брандън, обързани със съвместното им конструиране на идеи. Когато ,,Атлас изправи рамене‘‘ се превръща в бестселър, Айн не се чувства щастлива и удовлетворена. Не са разбрали посланието на книгата, не е открила Читателя, за когото е предназначена книгата. Какво значат интервюта, писма и слава, когато оставаш неразбран? Това е един от възможните отговори за съдбата на дадено художествено произведение, превърнало се в бестселър.

==

Човек трябва да напише само онова, което не може да премълчи

==

Свидетели сме на скорострелното залиняване на представите за това какво представлява талантът – онази дарба, която действа като естествена цензура спрямо всичко онова, което се обявява, самообявява и след това идентифицира с думата писател. Ще завърша с думите, които неведнъж е повтарял литературният критик Никола Иванов, и които се припокриват изцяло с моето вътрешно усещане за литература: ,,Евтината популярност е противоположна на писателската стойност‘‘.

==

А: Кое прави един писателски стил и глас уникални и разпознаваеми?

==

_**Л: **_Умението да мълчи, когато е необходимо.

==

А: Как “не бива” да се пише?

==

Л: Никога не съм си позволявала да говоря от позицията на ментор. Писането е дълбоко лично преживяване, вътрешна съвест. Всяка скрита умисъл, цел, поза и его изиграват лоша шега на даден автор. Те го правят прозрачен пред читателя като личност, а написаното от него преминава в бърза премиера, снимки от панаира, излишни думи и похвали, които остават без валидност във времето.

А: Има ли някаква обща тенденция сред пишещите днес – и специфични предизвикателства, които да стоят пред тях?

==

**Л: ** Имам чувството, че повечето пишещи искат единствено да бъдат забелязани, независимо от качествата им и от писателската стойност на написаното от тях. А е необходимо словото да не бъде унизявано от бездарността.

==

Предизвикателство за всички ни е онова сито, което ни очаква във времето и което ще отсее таланта от позата. Обикновено това се случва посмъртно.

==

А: Двете книги, които един пишещ човек задължително трябва да е прочел през живота си?

_**Л: **_Недопустимо е един пишещ човек да има няколко книги, които да смята за задължително прочетени в живота си. Свързвам целия си съзнателен живот досега с прочити, анализиране и мислене, така че ми се струва неуместно препоръчването на няколко книги. А и с натрупването на прочити ставам все по-критична в преценките си.

==

Личният културен капитал е процес, който започва от възпитанието и завършва в края на житейския път. И все пак, за да дам някакъв отговор: добре е да се препрочитат и близките ни славянски литератури - руската класическа на XIX и XX век, чешката, полската и т.н. Необзорими количества на онова, което все още ни държи на повърхността на света – словото.