**Антония: Днес всеки може да пише - но трябва ли? И свива ли се разликата между това да си увлекателен в социалните мрежи, да издадеш бестселър или висококачествена проза/поезия? **
==
_**Любов: **_Писателският труд е като вродена болест. Отвън не личи, както не личи и порокът на сърцето, но затичаш ли се, ще се задъхаш. Не разказваш ли своите истории, постоянно няма да ти достига въздух. И разказваш, не можеш от това да избягаш, а защо – един Господ знае, на човека толкова знание не му е дадено.
==
Вярно, че днес писателите заприличаха на орфиците от античността, които ходели от врата на врата с чували книги на гръб, предлагали ги на всеки срещнат, отвсякъде ги пъдели и им се присмивали – тогава уважавали устното творчество и декламацията, смятали, че е някак си непристойно да се усамотиш с книга в ръка. Сега, покрай телевизията, положението е подобно.
==
Но изявите в социалните мрежи, колкото и „лайкове“ да ти носят, нямат нищо общо със същинското писане. То изисква тежък труд, бих казала дори, че писането на проза е тежък физически труд, изисква и търпение, за да не сложиш каруцата преди коня, и достатъчно любов, за да свършиш „черната“ си работа, и през цялото време да търпиш себе си. Накратко, какви нерви, какво здраве трябва да има писателят!
==
А: Има ли нещо, което прави писателският глас уникален, незабавно разпознаваем?
==
Л: Лесна работа, стига да намериш собствения си език. Израз на интелигентност и уважение към себе си е да си грамотен поне на родния си език, но той е само код. Пасивен е като мека глина, няма да ти пречи, няма да ти помага. Размачкаш ли „глината“, с пръстите си ще усетиш своя език, това е ключът, който ще те пусне в живота и в състоянията на персонажите. Но, както казва Л. Петрушевская, когато почват да подражават на стила й, всичко стилно е лесно за имитация. Аз ще добавя, че имитацията, уви!, лесно се разпознава.
==
**А: Как „не бива“ да се пише? **
==
_**Л: **_Само едно искам от даден разказ – да бъде вълнуващ. Приемам всички средства, похвати, стилистики, ако постигат тази цел. Неотдавна гледах представление на известен режисьор – интересна пиеса, вече класика, стегнат ритъм, великолепни актьори, разказът, безспорно, се е получил – гледай и се наслаждавай. Не. Скучно. Чак в зъбите ми скуката заскърца, сякаш дъвчех пясък. В такива случаи казвам – няма ги небесата, в смисъл, онова незримо, духовно небе над разказа/представлението/картината, което да ме придърпа, за да дишам с героите и да участвам във всичко с тях, вместо да се прозявам тайно в интелектуално мъртвило.
==
**А: Има ли някаква обща тенденция сред пишещите днес – или специфични предизвикателства, които да стоят пред тях? **
==
Л: Едно предизвикателство стои пред писателите от всички времена – как да разкажат за времето, в което живеят и за героя на своето време. Погледнем ли не много назад, ще видим, че човекът от елизабетинската епоха е войник, пират, контрабандист, поет… и Хамлет. После е “поет, бретер, философ, не решил жизнените въпроси“ (по Ростан), в Ренесанса, научаваме от Челини, човекът се отнася с уважение към себе си и ненаситно към изкуството, иска да живее красиво. И така нататък.
==
Днес, който иска и има средствата да живее красиво, прави го според криворазбрани холивудски стандарти. Другите хора само оцеляват. За мен това оцеляване е голямата тема.
==
_А: Кои са задължителните две книги, които един пишещ човек трябва е прочел? _
==
_Л: _Едната сигурно е буквар, за втората не ми стига въображението, той ще да е като онзи чукча от стария виц. Не мога да определя категорично за кого кои книги ще са важни, защото литературата е процес, непрекъснато се развива, минава през различни етапи и това развитие трябва да се знае.
==
Ако някой реши да се образова, най-добре да започне от древните гърци, да крачи смело напред до наши дни, по някое време може да му минат куража и желанието за писане, но поне ще стане добър читател.
