Марин Бодаков: Висококачествената поезия е почти невидима - и това е най-голямото й предимство

(снимка: Яна Лозева)

Антония: Днес като че всеки може и си позволява да пише. Свива ли се разликата между това да си увлекателен в социалните мрежи, да издадеш бестселър или висококачествена проза/поезия?

==

Марин: Висококачествената поезия е почти невидима в литературен, социален и медиен план. И според мен това е най-голямото й предимство – свобода, от която почти никой не се интересува. И, слава Богу.

==

Друг е въпросът какво всеки от нас нарича висококачествена поезия. Моята отправна точка е твърдението на Богдан Богданов: “Този, с когото комуникира съвременният читател на литературен текст, е самият себе си. Той не комуникира с писателя, нито с някакво общество, нито с някакво знание. Той бива вкарван в един механизъм на идентифициране, в който има шанс да стане за известно време друг. След това, разбира се, той се връща към онзи, който е бил, преди да чете този текст.” Повтарям се, но това са убежденията ми през годините.

==

А: Кое е онова, което прави писателският глас специфичен и незабавно разпознаваем?

==

_**М: **_Собствената биохимия. И още: най-убегливите тайни. Напоследък много мислих как индивидуацията, т.е. превръщането на човека в самия себе си, е и индивидуация на езика и на стила. С други думи, моите тайни, затаявани и споделяни волю-неволю, са моят стил. Моите заобикалки са моят стил, бих продължил с Лакан. И моят разкалян път към истината.

==

А: Възможно ли е да откроим обща тенденция сред пишещите ни съвременници - или специфични предизвикателства, които да стоят пред тях днес?

==

_**М: **_Стремежът към мигновена публикация на написаното; стремежът към рутинна публикация – редовно издаване на книги, за да не те забравят; стремежът към затвърждаване на онези нагласи на публиката спрямо тебе, които всъщност са те направили що-годе популярен. Обслужването на пазара.

==

Както и доминиращият автотерапевтичен момент в писането: по аналогия, психологията е най-желаната специалност в университета, защото кандидатстудентите смятат, че така дискретно ще получат лечение, не точно образование. Да, грижата за себе си е необходима, но необходима е и любов към езика, към обичайните и необичайните му употреби.

==

А: Как “не бива” – или поне не е добре – да се пише?

==

М: Обичам да давам на студентите си упражнението да напишат едно „лошо“, според собствените им критерии, стихотворение. Резултатът винаги е компилация от модните в момента клишета. От клишетата, които предизвикват медийна видимост.

==

Аз обаче съм убеден, че клишетата са концентрат на истина. Втвърдена истина, чийто живот трябва да възстановим. И това за всекиго е различна задача – въпрос на собствените му страхове и собствената му смелост. Иначе аз не вярвам в класовете по творческо писане – вярвам в работата с редактор, който иска да пишеш като себе си, а не като него.

==

А: Има ли “задължителни” книги, които един пишещ човек трябва е прочел и кои са те лично за Вас?

==

_**М: **_Не само на съвременниците си. За мен много важен опит е четенето на второразредни автори, в т.ч. и критици, поне през поколение назад. И още по-назад. Техните книги са отрезвителен тоник, че светът не започва с мен. И ми носят много поуки за почтеността на занаята, за илюзиите на канона и прочие. Сега чета с упование Йордан Маринополски, изхвърлен някога от моята гимназия – Мъжката гимназия в Търново.