Антония: Днес като че всеки може и си “позволява” да пише. Свива ли се разликата между това да си увлекателен в социалните мрежи, да издадеш бестселър или висококачествена проза/поезия?
==
Аксиния: Потребността на човек да изразява себе си, вътрешните си вълнения и импулси – чрез рисунка и цвят, напев и думи – е съществувала от началото на времената. И това е прекрасно. Нека си припомним рисунките на пещерния човек. Защото този импулс ни отличава от останалия животински свят. Това творческо изразяване създава невидими нишки, които ни свързват с останалите хора.
==
От такава гледна точка няма нищо лошо, че всеки се опитва да пише. В лудия ритъм, в който живеем и работим, обичаме, галим децата си, ние вършим нещата почти механично и не ни остава време да се вгледаме в себе си.
==
Писането е начин да не се превърнем в емоционални аутисти.
==
В живота си всеки пребивава поне веднъж в някакво гранично състояние каквито са любовта, смъртта, раздялата. Това са силно заредени емоционални моменти, за които не винаги сме подготвени, затова именно тогава човек посяга към листа и решава да напише стихотворение. Да се освободи от тази емоция, защото тялото и умът не са в състояние да я понесат. Езикът е най-достъпното и естествено средство, с което може да я изрази. И се появява текст.
==
В повечето случаи обаче висотата на текста не притежава интензитета на енергията, която го е породила и точно тук е проблемът. Понякога разстоянието между такъв текст и поезията е колкото между земята и небето. И най-страшното е, че е трудно да обясниш на „автора“ това. 50, 100, 200 лайка на приятели под едно такова „стихотворение“ го легитимират в очите на неговия създател, карат го да се чувства значим, да се изживява като творец, да нарече себе си поет.
==
И понеже жанровите граници вече са тотално размити, а езикът – средство, с което всички си служим,
==
всяко изречение, накъсано на синтагми и отделни думи, подредени вертикално, претендира да бъде стихотворение.
==
И доводите обикновено са: „След като няма определение за поезия, кой/коя си ти, че си позволяваш да твърдиш, че това не е стихотворение?“ Диалогът е невъзможен с някого, който не чел и не познава основни автори в българската литература, да не говорим за световните образци.
==
Що се отнася за бестселърите, те са продукт именно на електронните медии и социалните мрежи. Една мощна, добре подготвена и финансирана кампания, може да наложи някое заглавие и да продаде голям тираж. Но броят на продадените екземпляри не винаги е право пропорционален на литературните качества на книгата и не е гаранция за висока литература. Често има разочарования и човек се усеща уловен в капана на рекламата и прехваленото грозде. И излъган в очакваниятата си. И обикновено си мълчи, за да не го обвинят, че е консервативен и нищо не разбира от литература и изкуство. Или още по-лошо, за да не си развали някое „ценно“ литературно приятелство.
==
И така керванът си върви.
==
Антония: Кое е онова, което прави писателския глас специфичен и незабавно разпознаваем?
==
Аксиния: Всички сме се учили от някого по своя път, възхищавали сме се на нечия поезия и текст, подражавали сме на нечия поетика. Някои автори просто са били стъпало в нашето развитие, към други продължаваме да се връщаме с десетилетия. Проблемите са два: първо, на кого си избрал да подражаваш, какъв образец следваш – такъв, който съответства на твоето собствено светоусещане и конституция, или някой, наложен от временната мода. И второ, ще имаш ли достатъчно творчески заряд, за да се откъснеш от „идола си“, да изградиш своя образна система и поетика, или ще останеш завинаги нечии епигон, добър, но епигон.
==
Трудно ми е да формулирам кое е онова, което прави един писателски глас разпознаваем. Може би литературоведите могат. Но винаги бих разпознала поетичните гласове на Иван Пейчев, Христо Фотев, Иван Здравков, Иван Динков, Иван Методиев, Николай Кънчев или Николай Милчев през последните години. Нарочно не споменавам христоматийни автори. Или начинът, по който разказва една Здравка Евтимова, например. Има някаква магия. Не знам. Не мога да ѝ дам име.
==
Антония: Възможно ли е да откроим обща тенденция сред пишещите ни съвременници - или специфични предизвикателства, които да стоят пред тях днес?
==
Аксиния: Днес младите, които започват да пишат, имат невероятния шанс да ползват мрежата, да четат и да са наясно какво става в литературното поле по целия свят. Да осъществяват лични контакти и прителства с други пишещи, без да е нужно за това да получава одобрение от някаква институция. Почти всички ползват чужди езици, превежда се много. Но тази ситуация има и своите клопки. Защото в мрежата се публикува всичко – и висока литература, и такава, която има претенции, че е. И ако човек няма нужната подготовка да отсява, може тотално да се изгуби.
==
Днес всичко се случва бързо. Стана дума за това. Литературата и писането са част от целия този ускорен процес. Дори се появи термин „бърза литература“ преди време, ако не се лъжа.
==
**Промени се и нашата психика и способност за рецепция на дълги текстове. **
==
С цялото ми уважение към Виктор Юго, но ми е трудно да си представя кой млад човек ще има търпението да изчете възлизащото на около 80 страници описание на всички детайли на фасадата на Нотр-Дам. Литературата започна да придобива характеристиките на fast food. Текст, който може да бъде прочетен между две спирки на метрото или автобуса. Доставя ти моментно и бързо удоволствие, не изисква време и задълбочено потъване в творбата.
==
**Стихотворенията започнаха да стават все по-къси, два-три реда, просто някакъв хубав образ, находка, хрумка, **
==
която сама по себе си може да е прекрасна, но не е достатъчна, за да поеме функцията на цяло стихотворение и да претендира, че е такова. На стиха умишлено и целенасочено се прави „лифтинг“ – има тенденция да бъде лишен от метафори, образи, чувственост, за да остане една мисловна констукция.
==
Оказа се, че писането започва да се подчинява на един неприсъщ, за да не кажа пагубен за него принцип: търсенето определя предлагането. Такъв тип литература се търси, така ще пиша, ако искам да се продавам добре. Това не е проблем само на младите автори, това е общ проблем на всички ни. Пишещи и четящи. И не знам как можем да избягаме от него.
==
И тук на преден план излиза въпроса за моралния дълг на пишещия и избора, който ще направи: да служи на литературата или на литературните вкусове, наложили се в момента. А този избор понякога никак не е лесен.
==
Антония: Как “не бива” – или поне не е добре – да се пише?
==
Аксиния: Всякак може да се пише: с пунктуация или без, класически, бял, свободен стих, кратки стихове или дълги поеми, поетични прози… от сюжетни творби до автоматизма на сюрреалистичното писане, историята на поетичните движения от първата половина на ХХ век изобилства от всевъзможни варианти и на чисто формален принцип, и на графично ниво, на човек му се струва, че вече нищо ново не може да бъде направено.
==
За всичко може да се пише, не съм привърженик на „наръчниците“! Нито на рецептите. Важен е резултатът накрая. Написаното да те докосне на някое ниво. Да те съблазни. Да провокира някаква мисловна или емоционална вълна в теб. Да те зашемети с някой образ. Да те вкара в някакъв свят, за който не си подозирал, че съществува. И да се чувстваш щастлив и сит вътре. И да не ти се иска да излезеш оттам. Или ако излезеш, да бързаш час по-скоро да се върнеш.
==
Антония: Има ли “задължителни” книги, които един пишещ човек трябва е прочел и кои са те лично за Вас?
==
Аксиния: Сигурно има. Но според мен по-важни са онези, които ти помагат за твоето личностно развитие на човек и творец. За всеки те са различни. Аз споменах по-горе някои от моите поети, като повечето от тях съм имала късмета да срещна и честта да контактувам с тях лично. От световната литература има много автори, на които се възхищавам. Но за онзи, които е решил да влезе и отгледа цвете в голямата и разнообразна градина на поезията, има образци от световната и нашата литература, без които не може да се мине. Защото иначе винаги съществува риска да си въобразиш, че ти си открил колелото.
