Чавдар Ценов: В четенето май сме се върнали във времената на "Многострадалната Геновева"

Антония: Днес като че всеки може и си “позволява” да пише. Свива ли се разликата между това да си увлекателен в социалните мрежи, да издадеш бестселър или висококачествена проза/поезия?

==

Чавдар: Размива се, по-скоро. От друга страна, всеки има право да пише и всеки има право да си намира читатели. Проблемът не е в писането обаче, а в четенето. Четенето помага на писането, но не съм сигурен, че писането помага на четенето.

==

Понякога имам чувството, че в областта на четенето сме се върнали в онези времена на „Многострадалната Геновева“, чиято постановка описва Вазов в „Под игото“. Условността е същностен белег на изкуството, вторият план и прочие – също, но това сякаш убягва на част от четящите.

==

Те изискват директност, любимият им въпрос е: „Какво иска да каже авторът?“. Не разбират и нямат никакво намерение да разберат, че литературата е игра, сериозна игра, а не публицистични изговаряния на „истини“. Само че, като чуят „игра“, те се сещат за белот и футбол. Неслучайно българските ученици традиционно се представят зле на т. нар. четене с разбиране.

==

Не говоря за читателите изобщо, не говоря и за огромната маса нечетящи, говоря за част от читателите, но тази част сякаш става все по-голяма.

==

А: Кое е онова, което прави писателският глас специфичен и незабавно разпознаваем?

==

Ч: Да приемем, че „незабавно“ е Божа работа. Там няма какво да се каже. Но да търсиш собствения си глас, своята си пътека в писането ми се струва задължително.

==

Стилът се изгражда както повечето неща на този свят. С много работа и постоянство. С усет към езика и стремеж към обновяването му. Добиеш ли стил, останеш ли му верен, няма как да не бъдеш разпознаваем.

==

А: Възможно ли е да откроим обща тенденция сред пишещите ни съвременници - или специфични предизвикателства, които да стоят пред тях днес?

==

Ч: Нямам достатъчно широк и задълбочен поглед върху съвременната литература, за да откроя някаква тенденция, но мога да забележа, че обща тенденция в поведението на пишещите ни съвременници е саморекламата. Видно е, че литературният процес у нас е силно фрагментиран, дори атомизиран, ако не броим карикатурния Съюз на българските писатели и съществуващото само на книга Сдружение на български писатели. И понеже делото по спасяване на давещите се е в ръцете на самите давещи се, писателите най-често се саморекламират. Във фейсбук и аз съм част от този процес. За съжаление, да се саморекламираш е доста омерзително.

==

А: Как “не бива” – или поне не е добре – да се пише?

==

Ч: Не е добре да се пише банално. Също така – нечестно, елементарно, пресметливо, подражателно…

==

Редицата е отворена, много неща могат да се добавят. Но пък малко е досадно да казваш какво „бива“ и какво – „не бива“. А досадно също не бива да се пише.

==

А: Има ли “задължителни” книги, които един пишещ човек трябва е прочел и кои са те лично за Вас?

==

Ч: Безспорно има жалонни произведения, които е добре да прочетеш. Но ако нещо е задължително, то е да знаеш какво и как се е писало някога, какво и как – после, какво и как се пише сега. Не е задължително да спазваш нормативи – например как се пише сега – но е задължително да го знаеш. Като с правописа е – можеш да изписваш както си искаш думите, но първо трябва да знаеш как те се изписват в речника.

==

По-голямата част от книгите не са художествена литература. Добре би било пишещият човек да посяга и към тази по-голяма част – исторически, философски, географски, мемоарни и какви ли не други книги. И както при литературата – добре е да знае как са се развили тези неща, т.е. тяхната история. Ако все пак не му се чете историята на всичко надълго и нашироко, би могъл поне да прочете „Кратка история на почти всичко“ от Бил Брайсън.

==

Колкото до мен, чел съм доста хаотично, всякакви неща, чел съм и 2, и 200 съм чел. Сред тях е имало и много плява. На пръв поглед спокойно съм могъл да мина и без тях. Но дали? Не оформят ли всички те моята пътека сред книжните полета?