Рецензия: Любов Кронева, "Вълча Богородица"

Това е първата книга на Любов Кронева (изд. “Жанет 45”) , която чета, като пропускът е изцяло мой. Лично за мен тя се оказа придобит вкус: след известната съпротива, която оказват текстовете й спрямо читателя дебютант в тях (с привидната си залутана хаотичност, с разговорния тон и дори известната чепатост), нейният специфичен стил трудно напуска съзнанието, като човек дори се улавя да разсъждава в неговия ритъм.

==

След първоначалното ориентиране, открих напълно разпознаваем и близък за мен свят. Буквално с повърждаващи кимвания към автора-разказвач: ами да, точно така беше/е. Или както обича да казва тя, правейки живи и земни паузи между сцените: “тъййй…”

==

Разказваческият глас (усещането е винаги за женски) те подхваща още от първата страница, така както се хваща слушател с криволичеща любопитна история. С всичките върволици от наслагващи се и разклоняващи се сюжетни линии, с вметнатите думи, които отбелязват преходи към нови моменти в историите (тъй, и какво станало, и прочие, както и да е, абе остави), с многоточията, с цапнатостта в устата и изобщо с всички похвати, с които без дори да знае си служи един истински събеседник.

==

Резултатът: скокливо, живо, задъхано, намекващо посветеност в тайните разказване. Забавно, занимателно и приятно. Без претенция, но умно. Цапнато в устата, но поетично. Разхвърляно, но завръщащо се към основаната си ос, сякаш слушателят го е посръчкал разказвача: не се отплесвай сега, де, кажи какво стана с онзи.

==

Стигнала до третия разказ, си въобразих, че чета мемоари, нищо, че сборникът не прави такава заявка. Мемоари на самата Любов Кронева, която е учила в Москва и е била журналист и редактор. Такива са и много от героите в голяма част от книгата, които авторката сякаш сама е наблюдавала: преводачи, студенти в Москва, руснаци, коректори, журналисти, участници по събития и т.н.

==

Времето и мястото в много от историите ни връщат в годините около перестройката и след промените, по конференции, фестивали, годишнини, пушкиниади, соц къмпинги, в домовете на обикновени хора с не дотам обикновени съдби. Към миналото обаче авторката не се отнася нито с нездрава носталгия, нито с позьорска драматичност - и може би в това е симпатичната лекота и меланхолия на тези разкази.

==

Влиянието на руската литература, поне за мен, определено личи - тази постановка на разказа, потокът на мисълта, тези придихания, специфичният хумор и иронията. Има и доста факти за известни исторически личности и събития от руската история, които си припомних.

==

Впрочем, на места ми се струваше, че гледам филм на Елдар Рязанов и героите му (я изиграни от Алиса Фрайндлих, я от Андрей Мягков) щъкат насам натам из страниците, а другаде - че чета нещо от школата на Зощенко, Жванецки и Хармс. И точно като там, тъкмо започнеш да се забавляваш в този гламав хаос, и ти е едно лековато и хитро, следва удар под кръста: тъга, мека болезненост, давай лучше нальем.

==

Препоръчвам тази книга и с уговорката, че ще се хареса още повече на хора, на които руската култура (не политика) им е близка и миналото им е до колене.

==

Забележка: може би бих избрала по-малко подвеждащо заглавие, защото това дава погрешната представа, че тук ще става дума за някакви етнографски, национални, фолк текстове с инверсии. Не е така.