Тайе Селаси: "Отивам си е възвратен глагол"

Първият роман на Тайе Селаси “Отивам си е възвратен глагол” (изд. ИК Жанет 45) е моето голямо откритие за отминалата година. Разбирам защо за четвърта корица е бил избран просто случаен цитат - всеки анонс би рискувал много повече да не обхване онова, което този блестящ дебют е.

==

Силно против съм модерните соматични ревюта, които биха побързали да отбележат, че тази книга “хваща за гърлото”. Глупости! Ако трябва да говорим за дъх, то ще го открием във великолепното майсторство на Селаси да създава ритъм на писане, подобен на постъпателния, несекващ, приливно-отливен характер на дишането.

==

Структурата, по която е изграден романът, го следва и е от любимите ми. От една страна, една основна, донякъде дори тривиална история като за скелет: разпръснато семейство, обитаващо два континента - Африка и Америка, се събира за.смъртта на бащата - мъж, изоставил ги на два пъти, когато си е тръгнал от тях преди години, и сега, когато на практика доброволно се е дал на смъртта си. И от друга страна, реминисценциите и медитативните саморефлексии на шестимата главни герои, чиито поток на съзнанието изпълва като плът и кръвоносни съдове този скелет.

==

Съвсем подходящо, за тази структура са избрани съответно и две различни глаголни времена - сегашно - за основния сюжет, и минало - за мрежата от спомени, обвързала семейство Саи. В нея усещаме и теснотата на ролите, разпределени сякаш по жребий на неговите членове, особено децата, които не спират да разсъждават за тях, все с УЖ: уж разумният и стабилен голям син, уж странните и крехки разнополови близнаци, уж “малката” дъщеря.

==

Та цялото това текстуално тяло наистина диша. Чрез непрекъснатата смяна на времената и прескачането на разказваческия глас през гледните точки на шестимата. Чрез постъпателното завръщане и напластяване на повествованието към миналото - сякаш вълна се бие в бреговете на различните мигове от семейната история. Чрез напоителния, задъхан, дълбок езиков тембър.

==

Език, който слава Богу царствено опровергава американските стратези на писането като Стивън Кинг, според когото почти всички наречия и прилагателни трябва да се изчистят от текста. Това просто би осакатило писането на Селаси, чийто прилагателен и притегателен език, език болезнен, изпълнен с плътни, почти плътски поетични фигури и с чувствено отдаване на детайла, не тежи и не затруднява, а повлича вниманието. Не за бързо, а за бавно, но непрекъснато четене. Един поток на мисълта, които не тече линейно, а подобно пипала обгръща това семейство, което дори в разпада си не може да се разпадне, което е достоен творец на успехите си, но толкова повече и на провалите си.

==

Лично за мен този роман е роман поне за няколко неща, защото не искам да кажа - за много. Темите: за дома, за загубата и принадлежността, за провала в успехите, за предателството в грижата, за недостатъчността на родителството и непосилната отговорност да си нечие дете, за ревността в братството и братството в тъгата, за приликата в различието, за споделеността в самотата, за емиграцията и расите, за неизговореното и непризнатото, за животът като учене да оставаш.

==

“Научихме се да обичаме. Нека те се научат как се остава”, казва съпругата на призрака на покойния си съпруг за техните деца.

==

Но най-вече това е изповед на любовта без сантимент - любовта, мината от валяк, огорчена, болезнена, предавана, насила разсъбличана или крита. Но любов всевиждаща, с открити очи. С дом, който е по-голям от онова, което може да я побере. Именно тази липса на сантименталност, тази красота почти на ръба на житейския цинизъм, тази изящна милост в липсата на илюзии е най-ценното в писането на Селаси.

==

Не на последно място искам да изтъкна забележителния, майсторски и достоен за романа превод, който е направила Бистра Андреева (Bistra Andreeva), както и изключително удачното заглавие, което е избрано (по-добро от оригинала и вариантите в други държави, които съм виждала). Респект.