Рецензия: Николай Терзийски, "Отлъчване"

Едно нещо трябва да бъде признато на този впечатляващ дебют преди всичко останало - за него е бил положен огромен изследователски и в последствие редакторски труд, който се е отплатил на автора си. “Отлъчване” на Николай Терзийски (изд. “Жанет 45”) е внушителен първи роман с близо 500-те си страници, които разказват родовата история на цели осем поколения българи и то от гледните точки и на мъжете, и на жените в тях. Това е заявка за мащабност, исторически размах и езиково разнообразие.

==

Щателната подготовка на Николай Терзийски може дори да ни заблуди, че той е завършил история (завършил е журналистика), тъй като с лекота ни пренася през годините и техните военни конфликти - от преди Освобождението, през въстанията и борбите за освобождение на Македония, балканските войни та чак до Първата и Втората световна война. Пренася ни не само с познаване на фактите, бита, ежедневието и мимиките им, но и езиково - чрез използване на няколко вида диалект, на които говорят героите му. При това живо и естествено, използвайки стилистика, която пасва на времето им.

==

**Едно от основните осъзнавания след прочита на тази книга е, че познаването на историята лекува, **

==
предизвиква пречистващ катарзис и дава разбиране и опрощение през вековете. Паметта е отрицание на смъртта и изчезването ни в небитието. “Родовото проклятие”, което уж преследва героите - на отлъчване и самота, на скитничество, на твърде смъртна любов и винаги едно дете като плод на нея, се оказва всъщност онази неведома космическа закономерност при срещите и разделите, при любовта и смъртта, която в крайна сметка води до нашето съществуване, оправдава го и обяснява откъде и защо сме такива. Историята при това се повтаря в детайлите, в символите си, във въпросите, които поколение след поколение си задаваме. И всяко поколение оставя своите думи в завещание на тези след него.

==

“Можете ли да осъдите човек, без преди това да сте го разбрали?”, пита един от героите в романа, изразявайки този смисъл.

==

Имах няколко големи опасения за тази книга още преди да я започна:

==

че ще е твърде етнографски стилизирана, че ще е твърде патриотарски сантиментална, че ще се изгуби в клиширани митологизми. До огромна степен авторът успява да опровергае всеки един от тези страхове. Той не е залитнал в нито една от тези посоки и е успял да предпази героите си от балкантуристския ореол, който очаквах около тях. Напротив, героите му са многопластови, нееднозначни, противоречиви - като тази тяхна пълнота се разкрива през разказите от различните гледни точки.

==

Да, авторът се възползва доволно от целия антураж в българското говорене за родовото минало, за да му предаде и легендарен привкус: повтарящи се сънища, видения, родови белези, символ-амулет, който минава от ръка на ръка, проправяйки следа през времето. Учудващо, обаче, дори когато съвпаденията и чудесата идват твърде нагласено, всичко това не дразни, а по-скоро споява отделните сцени.

==

Отново до голяма степен Терзийски е успял да влезе еднакво добре и в мъжките, и в женските образи,

==

като повествованията на единия род се водят само от мъжките му представители, а на другия - от женските. Ако можем да очертаем общ знаменател, то мъжете са преди всичко съмняващи се, напускащи и завръщащи се към дома си, копнеещи по друга жена или идеал - войната, борбата, свободата, достойнството, откриващи силата на приятелството, предизвикващи смъртта и по детски жестоки или пък верни на любовта си. Жените пък сякаш имат две основни съдби - на претърпяващи неистови трудности, на чакащи, на изоставяни от мъжа си като бреме или пък на неустоим блян за тях.

==

Този предълъг роман плете търпеливо и постъпателно нишките си, без никъде да ги изпуска. Оставя ги само за да ги захване отново и да им придаде допълнителна плътност, което е усилие и на писателската памет. Текстът определено би могъл да бъде написан единствено като изпълване на предварително начертана схема за съдбата на тези хора, защото просто не мога да си представя, че е действано по другия начин - с начално изречение, от което сюжетът сам е тръгнал да се изпълва, без авторът да знае накъде го води.

==

**Впечатляваща е огледалната структура, по която е организиран и постигнат текстът, **

==

и която затваря като в рамка съдбата на героите. В самия край, явно недостатъчно доверявайки се на способността ни сами да държим тези нишки (и с право), авторът дава и разбивка за случилото се и за връзките в романа, почти като сбит преразказ на това кой с кого и чрез кого са ни довели до обнадеждаващия финал.

Препоръчвам. Тази година се очаква да излезе и вторият роман на Николай Терзийски, за който ще го интервюирам скоро.