Новият роман на Петър Денчев “Малкият бог на земетръса” (изд. “Жанет 45”) като че ли синтезира в себе си начина на писане, който познаваме от неговите разкази, и ангажираността с големите теми от романа му “Тихото слънце”. Резултатът е заявка за задълбочена интелектуална проза, която обаче е четивна и държи любопитството с тънка нишка мистерия. Заредете се за бавно, осмислено четене.
==
Романът се отваря със сюжетно клише (във века на технологиите, главната героиня изоставя главния герой с ръкописна бележка), което обаче дава простор за задълбочена психологическа и философска дисекция на тази връзка и раздяла.
==
През разказа от първо лице, воден от главния герой, Петър Денчев вниква във всеки от двамата, поставя под лупа поведението, слабостите и влеченията им, като си позволява и множество разсъждения по странични житейски и обществено-политически въпроси. В продължение на романа героят постепенно постига разбиране на основанията за поведението на любимата си и надниква по-смело в самия себе си.
==
“Малкия бог на земетръса” разглежда стандартния живот като захванат в ритуалите на една цикличност, които театрално повтаряме. Героят се стреми да постигне щастие извън тези формули. Любовната връзка, която той описва в романа пък, е противоречива, сложна и самоопровергаваща се. Героят му ту говори като влюбен, ту не може да търпи жена си, ту иска да я напусне, ту се страхува да бъде изоставен от нея, ту я нарича повърхностна и посредствена, ту се усеща дълбоко свързан с нея.
==
Миналото, болката, любовта, вината, суеверието, смъртта, цикличността на живеенето, невъзможността да бъдеш щастлив, солидарността - това са основните теми, с които се занимава тази книга. Нейното име идва от разказана вътре притча, от която героят извежда своя собствена идея за Малкия бог на земетръса.
==
Олтарът на това грозновато, обрасло божество е миналото и поне за мен то олицетворява страха от промяна и отказа от поемането на отговорност в живота ни. Всеки път, когато го предизвикваме, ние извършваме преодоляване на себе си и на бездействието си. Дали обаче човекът, изпълнен със страхове и носталгия, действително може да го победи? И не е ли пирова дори и тогава неговата победа? Романът търси отговорите именно на тези въпроси.
==
Миналото като място, от което никога не можеш да се измъкнеш, но същевременно и в което никога не можеш да се върнеш
==
В “Малкия бог на земетръса” са проблематизирани миналото и властта му над нас, търсенето на смисъл, котва или оправдания в него, страха ни да бъдем забравени и да забравим. Настоящето е капка от океана на времето, разсъждава главния герой, и следователно то съдържа и целия химичен състав на миналото, и предусета за бъдещето.
==
Тази връзка обаче е опасна и несигурна, независимо дали продължаваме миналите травми в сегашното си поведение и нагласи, дали намираме основания за днешните присъди над себе си, дали ни владее биологична носталгия по младите ни години или пък страдаме от нездрав патриотизъм, провинциални сантименти и упование на минала слава, към която нямаме принос. Впрочем чрез вещите, предметите, архитектурата, ние също съхраняваме минало, а мантрата за златния век - че “нищо не е както преди”, е особено силна и днес. Романът премисля всички видове отношения с миналото.
==
Миналото ни отвежда и към мисленето на смъртта. Впрочем, още от самото начало разказвачът нарича своята любима “мъртва”, вътрешно опустошена, предадена. Инстинктът и влечението към смъртта и (само)унищожението, фатализмът, вината са ясно показани. “Моят живот е съставен от липси. Дори когато нещо го има, то отсъства”, предупреждава тя още в началото на връзката им.
==
Впрочем, чрез главния герой надникваме и в цветарския бизнес, символично занимаващ се със смъртта, с красивото състояние на мъртвите цветя, чиято “откъснатост” от живота, също като при героинята, отвън не личи.
==
**Двигателят на нейния живот се захранва от външни, чужди, неведоми сили, на които тя прехвърля отговорността **
==
за себе си, бидейки обсебена от суеверията (начин да си обясним необяснимото в живота) и окултното. Неспособна да извърши разумна, прагматична промяна, тя се отдава на нелепи ритуали, магии, пиене на билки и “плува в посредствеността”. Успешно или не, героят противопоставя на това своя рационализъм и обръщането към психотерапията - докато сам не разбира, че може би самият той донякъде е способен да се подаде на тази лесна съблазън в търсенето на щастие.
==
В този смисъл романът предлага критика на ню ейдж философията и псевдодуховното, изключително популярни днес и предлагащи прости, повърхностни и достъпни отговори, които обясняват света с най-примитивни средства. Обсебването на героинята от тях е нейният отказ от предизвикана промяна, предаване на безпомощността и незначителността й, редуцирането на всичко до независими от човека влияния - вид фатализъм, който изземва свободната човешка воля.
==
**Донякъде дидактично, романът предлага и критичен поглед към съвременната култура на забавлението и развлечението, **
==
на материализма и консуматорството, които предоставят разнообразни анестезии на модерния човек, за да не мисли състоянието си. На това е противопоставена анхедонията на главния герой - невъзможността му да бъде щастлив, поне не и по очаквания начин. И докато главната героиня смята, че да тъжиш е грях и изпитва вина за това, то героят смята, че без болката няма истинско щастие. Впрочем болката е едно от най-плътните усещания и присъствия в този роман.
==
Имам и някои забележки към този роман, разбира се
==
Една от тях е към повторенията в текста, от ниво излагане на идеи до сцени и дори отделни изречения - похват (или не), който Денчев демонстрира и в предишните си книги. Краят на романа, според моето усещане, също е леко неуверен за това какво и как трябва да се случи на героя, преди той да бъде оставен. Философията в него също донякъде не е напълно изкристализирала, но това може да се приеме като отражение на лутанията на самия герой.
==
И все пак в заключение препоръчвам четенето на тази книга за малките ни апокалипсиси, докато чакаме големия.
