“Непрекъсната линия” на Людмила Улицка (изд. “Колибри) e сборник със свързани повести, който може да се чете и като роман, чиято обща нишка е главната героиня Женя. Тя и лайтмотивът на лъжата и измислицата се явяват непрекъснатата линия (в оригинал - “пронизваща” линия) в тази книга, въпреки че в отделните глави разказваческата камера, понякога без предупреждение, преминава от страната на другите герои.
==
Героиня на нашето време
==
Личният живот на главната героиня Женя е като че ли само маркиран, представен с няколко бегли щриха, големите промени в него са споменати в изречение-две, с изключение на драматичния обрат, който заема последната повест. Образът на Женя в романа се явява по-скоро спояващото и “изслушващо” присъствие в една галерия от предимно женски образи, с които тя си взаимодейства, разговаря, разменя грижи и жестове. Женя е щедра и дейна, енергична и винаги готова да откликне, тя оказва влияние върху другите.
==
Макар че обществено-политическите белези също са на ниво пестеливи загатвания, този женски калейдоскоп създава чудесна скица на руското общество, в което живеят (или от което бягат) героините - от соц времената до наши дни, от времето, в което Женя е млада майка с малко дете, до времето, в което е вече успяла възрастна жена с двама големи сина.
==
Женя е човек творчески, с високо литературно образование, преминала през няколко брака, успешна в работата си, предприемач със собствен бизнес. И докато времената и обстоятелствата в живота й се променят, тя като че ли запазва тази същност на отзивчива и добра жена, способна на съпричастие. Както самата Улицка казва в свое интервю “човек, избавен от страданията, губи и способността за състрадание”.
==
Да, “Непрекъсната линия” е изключително женска книга, като мъжете присъстват само като бегла отправна точка в женското битие, споменато, но без развитие на образа им (с изключение донякъде в последната повест, най-личната). Това пъстро женско царство е по руски уютно, домашно, кухненски уютно, и до болка познато, и объркано, и смешно, и тъжно, но най-вече твърде човешко.
==
Действието в книгата не е съвсем линейно, сюжетът не гони някакъв премислен напредващ ход и развитие. Понякога то обхваща малки периоди от време, в които обаче има достатъчно динамика и развой на образите. Улицка е майстор на психологическата проза, тя се вживява с еднаква дълбочина, внимание и житейска мъдрост и във възрастните, и в децата. “Познатостта” на тези образи обаче не е равносилна на клишираност, освен може би при предсказуемостта, с която описва хора, свързани по някакъв начин с религията (те са нелепи, фанатични, суеверни) и науката (като съпруга, който като всеки учен е бил неадекватен към бита и грижите по него).
==
Героите на Улицка са триизмерни, живи, ежедневни и близки, а от друга страна - включително чрез увлеченията и илюзиите си - те са чудати, шарени, ексцентрични, способни напълно да изненадат, да извършат странни и неочаквани постъпки. Някои от тях са роднини, съседи, стари познайници, жени на бивши, преподавателки, обикновени жени с неподредил се живот, проститутки, деца.
==
Изкуството да (си измисляш как) живееш
==
В едно от интервютата си Улицка говори за особения талант на руската жена да бъде нещастна. Може би заради него жените в тази книга са придобили и другия - способността пред себе си и другите да разкрасяват своя живот, да си го (до)измислят, да се крият зад друга самоличност, въобразявайки си минало и бъдеще, любови и травми. Чрез всяки от жените в книгата, вкл. накрая и чрез собственото си състояние, Женя влиза в досег с този вид лъжа.
==
Въпреки че тя се научава донякъде да я предугажда, тази лъжа (или по-точната дума е все пак “измислица”) като че ли е много трудно различима от истината, понеже в известен смисъл е органична, героите сякаш сами вярват и разчитат на нея, за да приемат живота си такъв, какъвто е. Тази измислица осмисля настоящото им положение, прави ежедневието и рутината им по-вълнуващи и (мело)драматични, съхранява вътрешния аз, който са си избрали, настройката на душевността им.
==
Женя хваща мнозина в лъжа, макар и не непосредствено, тъй като самата тя в началото е наивна, впечатлителна. Всяка от събеседничките й - жени в различна възраст и социално положение - има различна причина да си измисля. Тази фантазия е ту детска и невинно-опасна, способна да предизвика сериозни поражения, без да го съзнава; ту е желание да придадеш тежест и сериозност на живота си; ту е самозаблуда от обезвереност и безнадеждност, която оправдава сегашния ти живот и му дава причина да е пропаднал; ту е инфантилно хитруване у иначе почтени личности; ту е нежелание и неспособност да погледнем в себе си; ту е етап от лутанията ни, ту пък е самата истина, сбъркана за лъжа, тъй звучи толкова невероятно.
==
Стилът на Улицка е изключително четивен, много руски, върви като портвайна, който Женя и една от героините споделят, не му липсва и чувство за самоирония и хумор, снизходителен към човешките грешки и ексцентричности, а това създава впечатлението за апетитна и земна проза. До голяма степен тази лекота се дължи и на великолепните “разговорни” диалози на Улицка, битови, живи и одухотворени, сякаш разигравани пред очите ни.
==
В заключение - препоръчвам тази книга, дори да е първото, което четете от Людмила Улицка!
