Рецензия: Божана Апостолова, "Завръщането на визона"

“Завръщането на Визона” (изд. “Жанет 45”), последният роман на Божана Апостолова, която някак несправедливо първо мислим като издател, е стегнат и изящен роман равносметка, който - в момент, в който се пишат и поставят на сцена шовинистични, макар и добри, текстове - дава сериозна алтернативна глътка нормалност, човещина и толерантност.

Романът се чете бързо, но нека това не заблуди, че е лек - напротив, четенето му е увличащо и пивко, въпреки че самият текст е по-скоро минорен и носталгичен. Такава, каквато често се оказва и равносметката в есента на живота ни. И все пак есен, която има своите филизи надежда, както сами ще се уверите.

Лично за мен “Завръщането на Визона” е книга за светлината, колкото и да ни дебне отвсякъде мракът.

Основните теми са няколко:

Това е книга за приятелството и взаимността, които често остават до живот, дори когато не сме ги обгрижвали достатъчно, увлечени от собствените си грижи, но които понякога получаваме и от места, от които най-малко сме ги очаквали. Романът събира заедно три приятелки, всяка тръгнала по свой път и оставила своя следа, но привлечени отново от онези жилави връзки на принадлежност и споделеност, които установяваме най-здраво още в началото на живота си.

Това е книга за сърцето и разума, за тяхното противоречие, но и за тяхното взаимно (пре)следване, както и за избора кой от тях да е на ръководната позиция в живота ни. И докато Невена, главната героиня, залага всичко на сърцето си, на повика на емоциите и чувствата, които всеки път я завладяват с нова, неумолима сила, то Благовеста, нейната детска приятелка, е последователка на рационалното и постъпателно израстване, на изковаването на пътя си чрез постоянство и посвещаване на едничка цел. Тъкмо тяхното различие, обаче, прави възможно едната да помогне на другата във финалния жест на книгата, който тук няма да разкривам.

Впрочем, една вместка. Бих възразила на интерпретациите, че Невена е единствено “сърце”. Всъщност, там, където то я отвежда, където за нея съществува сърдечен и душевен комфорт, тя успява да бъде изключително успешна и в земен и ежедневен план, развивайки свой бизнес и вършейки работата си с усет и вещина. За да стигне дотам просто й е нужен онзи порив на сърцето и вътрешната убеденост на чувствата, които същевременно я правят крехка, ранима и уязвима. Такава, оказва се, я прави и нейната забележителна красота, чрез която тя едновременно привлича, но и поставя срещу себе си светът. Кой може да съди добро или лошо е това?

Това е и книга за толерантността и приемането, тема, от която в българската литература определено има необходимост. Божана Апостолова представя една задушевна и за някои може би вече идеалистична, но съвсем правдива картина от миналото на старите пловдивски махали - място от собствените й спомени, в което евреи, турци, цигани и българи не просто се търпят, а живеят заедно, обменят смисъл, жестове на обич и знания. Представено през детския спомен, това звучи не просто поучително, но и топло и естествено.

Тази книга е и книга най-общо за България. Тя предлага една нелека диагноза и анамнеза за обществото ни от социалистическото минало през промените до наши дни, която преминава и се материализира през съдбите на трите героини, две от които са прекарали част от живота си в чужбина, с чужди партньори. България е представена през очите на завръщащите се, тези, които имат и отдалечения, страничен поглед, представена е в сравнение с чужбината, за която те разказват своите истории. Изводите от чутото - не дотам лицеприятни - остават за нас.

Впрочем, част от действието се развива в Италия, като описанията са толкова живи и конкретни, сякаш действително са плод на реален опит и пребиваване там. Същото бе и усещането ми при героините - като че ли всички техни преживявания са преминали реално през живота на авторката, или поне на близки прототипи.

Книгата засяга и редица други теми: домашното насилие, реалностите в бившия режим, бедността и безпаричието и др.

Лично за мен в “Завръщането на визона” има два съществени символични жеста

Единият от тях е когато разбираме, че Невена, притисната днес от обстоятелствата и финансовите си проблеми, е подарила много скъпа и ценна футболна топка, надписана от италиански футболисти (от която е можела да направи пари) на децата, които да си играят с нея - жест на нейната вътрешна широкоскроеност и достойнство (също като визона, символ на тази класа, която въпреки всичко тя запазва).

Другият е когато майката на приятелката й Донка, селска жена, развежда Невена в наредения за децата и внуците празен етаж в самотната им селска къща - луксозен и покрит с найлони, докато на самите старци долу, в подземния етаж им е добре. Реалност, която познаваме от толкова провинциални къщи, реалност на обезлюдяването, на отчуждението и разделеността от децата ни.

И последно. Езикът в книгата е стегнат, но и поетичен, четивен и изчистен, но и склонен към елегантни саморефлексии.

В заключение: прочетете тази книга.