Наскоро появилият се роман на Владо Трифонов “Суета, суета” вече успя да предизвика задочен спор за коректността му към документалното-историческото заради употребата на “фалшива новина (писмо)”. Авторът своевременно отговори на обвиненията.
==
В тази скромна рецензия няма да се спирам върху (търсенето на) исторически неточности и да ги обявявам за проблем в един текст, който няма претенцията да е учебникарски или строго документален. Да, проблем е в един свят на удивително нарастваща наивност за източниците на автентично знание и на податливост към конспиративно мислене, но не и за начетения, ерудиран и интелигентен читател, способен да потърси и отсее документалните крайъгълни камъни, на които стъпва разказа, от оходужественото и въобразеното в техния общ дух и духа на описваната епоха.
==
**Впрочем, в противен случай още срещу заглавието “Суета, суета” трябва да се възпротивим! **
==
То е авторовото решение да се изменят така - но пък съвсем органично с цялостния текст и героя му - предсмъртните думи на поета Пенчо Славейков, които, доколкото знаем, са били “Светлина…”.
==
В този смисъл бих нарекла “Суета, суета” художествен роман с историческа насоченост за фикционално възможното. Една алтернатива на действителността, която - уви - никой докрай не познава и не може да удостовери така както на това е способен творческят ум по отношение на света, който (до)създава.
==
**Искам обаче да сменя посоката, като обърна внимание на това колко днешен и актуален е този роман, **
==
който иначе обхваща последните години на XIX и първите десетилетия на XX век, и как се заиграва с теми, които и днес бурно занимават (и разделят) обществото ни. Сред тях са политическите спорове между русофили и русофоби и патреотари и патриоти, цивилизационните деления по линията славянофили по руски тертип и модерни еврофили, съперничеството и изостреният на моменти тон между големи обществено значими писатели, напреженията между графоманията и таланта, старите и младите в изкуството и т.н. Владо Трифонов използва личностите на онази епоха, за да маркира тогавашни скандали с напълно ясното съзнание, поне според мен, че така очертава неизбежен за нас паралел със скандалите, които разкъсват и движат обществото ни днес.
==
**Почти журналистически подход към материала **
==
Тази сладкодумна и в известен смисъл дори кокетна и шикозна книга има и образователна стойност, тъй като буквално се движи по конспект от известни факти - най-малкото онези, които и най-повърхностният читател би могъл да открие чрез бърза справка в Уикипедия.
==
Авторът като че ли се опитва с постъпателна изчерпателност да включи всичко налично по темата, заради което на места текстът, и особено диалозите, звучат леко неестествено с напластяването и обговарянето на безкрайни факти. Сред “наличното” са и по-малко известни истории и слухове тип “говори се, че”, завъртели се по някакъв начин в общественото пространство, засегнати в статии и други ненадеждни източници.
Това обаче се компенсира и оправдава по художествен път чрез общото вникване в стилистиката и жестовете на епохата, чрез дъхавия, пиперлив и с много густо език.
==
Книгата започва и завършва с рамкиращ я разговор
==
(досущ театрален диалог с минимално присъствие на разказвача) между поостарелите вече писатели Иван Вазов и Стоян Михайловски в софийско кафене през 1912 г. В безспирния си и изчерпателен диалог двамата очертават куп актуални въпроси, личности и скандали от това свърхинтересно и будно време в Княжество България. Авторът видимо се е подготвил и е напипал жилката на двете знакови личности, като я държи последователно в охарактеризирането и противопоставянето им чрез речта. Този разговор може и никога да не се е състоял, но става психологически оправдан.
==
**Психологически оправдана и закономерна е и появата на споменатото (фалшиво или не) писмо **
==
на княз Фердинанд до сина му Борис, пренаписано и претворено тук от автора. По-голям проблем от този виждам по-скоро в почти карикатурния образ на княза - леко гротесков, плакатен, сведен до няколко подбрани характеристики, макар и много вероятно реални - бисексуален, сладострастник, чревоугодник, хитрец, лицемер, грубиян, който се радва на смъртта на съпругата си и е чужд на децата си.
==
Тази едностранчивост донякъде се компенсира чрез изреждането на нещата, които все пак е направил за България, в неговия собствен вътрешен диалог, разиграван с въображаемите му укорители. Впрочем в редица персонажи, споменати в книгата, авторът пък съвсем не навлиза, като очевиден в този смисъл е примерът с Мария-Луиза, която е сведена до най-външното впечатление за жена, омъжена за някой като Фердинанд: нещастна, вярна, примирена. Стереотип, в чиито мисли авторът не пристъпва.
==
**В интерес на истината като че Трифонов по правило очертава психологически героите си, използвайки само онова, което е публично достъпно за тях, **
==
а много неща, които не са доказани, оставя двусмислени, непотвърдени, флуидни, дори и в самите мисли на героите. Така той на практика поддържа заредени множество съмнения за тях. В този смисъл тези “херои” не са измяна по същество или огромно отклонение от обществено очертаните им образи. Те самите често са впрегнати в една реторика, която се стреми да спори с обвиненията към тях, да коментира говореното за тях, което същевременно запазва потенциала си да ги уязви чрез истинността си.
==
Главните герои на този роман обаче не са двамата писатели, нито Фердинанд, нито другите споменати, а
==
Мара Белчева и Пенчо Славейков
==
Те се очертават постепенно като такива - с тяхното духовното и културно единение, над-телесната им и над-земна любов, творческата и битова симбиоза, която са постигнали. Една удивителна и непонятна за погледите от онова време хармония (невенчана при това) въпреки физическите им и личностни различия.
==
Благото, осмислено, жизнепоящо, дръзновено, скромно, благородно, покровителствено и подкрепящо всеприсъствие на поетесата Мара Белчева се превръща в основното за този роман. Тя е показана и чрез разговорите на писателите, и в очите на любимия си, и в тези на Фердинанд, който се опитва да се домогне до нея, и в самия неин поток на мисълта. Не по-малко присъстващ, а може би дори и повече, е самият Пенчо, чиито терзания, буен, горд и противоречив характер проследяваме буквално до последния му дъх.
==
В заключение: общото усещане е, че авторът е предал изключително живо и пивко тази бурна епоха на следосвобожденски обществен и културен подем. Ще се докоснем като на кино до литературните борби като тази между Вазов и двамата Славейкови, до кръга “Мисъл”, до част от политическата класа, до литературните салони и любовните афери, до възможността български автор да получи “Нобел” и до последните дни на един от най-големите ни поети. Препоръчвам!
