Този роман всъщност не е за Тил, а за нас. Най-малкото сам по себе си известният фолклорен герой не е главният му герой, а по-скоро основното присъствие, всеприсъстващия дух на тази великолепна поредна книга на Даниел Келман.
==
Преди всичко обаче това е роман за обикновеността на войната, историята и хората. За достъпността на безсмислието, видяно в една разпокъсана, гладна, мръсна, чумава и изтерзана Европа - такава, каквато е била през избрания от автора XVII век с неговата Тридесетгодишна война, и каквото би могла да бъде дори днес. „Защото всичко това не беше чак толкова отдавна“, както се казва още в началото на повествованието.
==
В този смисъл книгата е и едно “изплезено” предупреждение към днешна Европа,
==
с нейните Брекзити, националистически тежнения, различни скорости, религиозни и светски напрежения, социални разпокъсвания и т.н.
==
Войната е между нас, тук вече е тук - става ясно още в първата сцена, в която Тил се появява, за да направи своето представление. Уж на игра, той предизивиква своите зрители истински да се сбият помежду си, водени от своите затаени вражди и инстинкти. Да, всичко е игра, но тя може да има страшен край, сякаш предупреждава Тил, който наблюдава над тях, покачен на въжето си.
==
Впрочем този роман започва и завършва с изплезване -
==
жестът на неумолимия ход на времето, живота и съдбата към човечеството, не ли. Това е и жестът на шута, който единствен може да си позволи истината.
==
Та Даниел Келман е решил да съживи традиционния немски фолклорен герой от 14 век, любимец на децата, герой на куп творби и далечен европейски роднина на нашия Хитър Петър, в началото на XVII век, за да ни поведе в дебрите на Тридесетгодишната война - един от най-дългите и интензивни европейски военни конфликти преди двете световни войни. Период, който за българския читател навярно е малко познат и изисква известна справочна дейност по време на четенето, но който ще му осигури незабравимо приключение.
==
Като използва напълно реални исторически личности и събития и почти изцяло съвременен език, Келман успява да придаде на романа си едновременно тъканта на игрива приказна легенда и на сценографски изпипан разказ, издържан с разточителен, сетивен, почти физически реализъм. Подходът му съчетава и главозамайваща директност, и поетична магичност, и нещадяща отстранена ирония, и снизходителна емпатия - без да си позволява залитания.
==
**Впрочем Келман управлява героите, а и читателите, си по същия начин, по който Тил **
==
прави това със зрителите си - той върви по въже и жонглира над главите им (две метафори въобще за съществуването), противопоставя ги чрез техните човешки същности и инстинкти, нагло ги предизвиква в слабостите им, но и все пак, макар и сурово, им отпуска ласка в бездната на немощта им.
==
Както споменах по-горе войната е голямата героиня на този роман - религиозни борби и бунтове, опустошения, глад, чума, мизерия, смърт. В онзи век все още горят вещици, а езическото диша в гърба на християнството, кърваво разделило се на деноминации - протестанти и католици, които воюват; а големи учени продължават да вярват в дракони и да ги търсят. Келман описва една несантиментално зловеща и същевременно достъпна, ежедневна, дори потресаващо банализирана картина на унищожение и разруха. Разруха, до която винаги сме тривиално близко.
==
Авторът ни среща интимно с формалните причинители на войната - с курфюрста на Пфалц Фридрих, приел титлата крал на Бохемия и известен като “Зимния крал”, и съпругата му Елизабет Стюарт, дъщеря на Джеймс I и Анна Датска, с шведския крал Густав Адолф, с папския учен Атанасий Кирхер, с военния стратег Валенщайн и много други реални личности. Очевидно е, че Келман е правил сериозни предварителни проучвания на фактите, с които превъзходно играе.
==
**И не само Тил - всички негови герои са актьори на сцена **
==
(по Шекспир, който също прави кратко камео в романа), но на една по-голяма, страшна, реална европейска и житейска сцена. Не случайно една от главните героини - Елизабет Стюарт Бохемска, чиято амбиция със съпруга й да влязат в голямата политика потапя Европа в десетилетната спирала от кърваво насилие, е обсебена от театъра, от големите монолози, от представлението. Такава, каквато тук ни се представя и историята.
==
Подобно на жонглирането на Тил, Даниел Келман жонглира и с времето, връщайки ни от старостта в детството и обратно, показвайки ни едни и същи събития като различни в съзнанието на отделните герои - а това е още едно приближаване към несигурността на човешкото.
==
**Също като името си - “Огледало на бухала”, Тил пък отразява нравите на времето, **
==
през което минава, лицата на известните личности, светила и управници, в които с плащеща прозорливост се вглежда, обикновеността и земните измерения на величията, на които единствен има право да говори на “ти”, непочтително, предизивкателно, грубо и обидно, казвайки им истината в очите. Тил е циничен и горчив бурен в чая им, акробат с човешките души, певец, танцьор, вентролог, чийто глас на шут е собственият им вътрешен глас, който си позволява да им каже онова, което другите и дори самите те смаи на себе си не могат.
==
В един от епизодите Тил подарява на Елизабет, която нарича “малката Лиз”, картина с напълно бяло и празно платно, което да окачи в двореца си и да обяснява на посетителите, че само глупакът, подлецът и негодникът не могат да видят картината, нарисувана на него. Можем да предположим колко забавни случки е имало пред това произведение-капан за човешката суета, самолюбие и тщеславие.
==
Нека напомним също, че Тил е свободен
==
В един предимно уседнал свят със строга йерархия, единствено странстващите са наистина свободни, неподчинени и способни да “виждат”. Никой не закриля и не се застъпва за пътуващите артисти, но именно това е цената на свободата. Това е и първото, което научават Тил и спътницата му Неле, с която той избягва от селото си като дете, след като неговият баща - буден воденичар, е изгорен като вещер заради своите философски търсения и научни експерименти. Именно от бащата и желанието му за знание отвъд нормалното, приетото и позволимото, тръгва и странността на момчето Тил.
==
Възрастният вече Тил продължава да отказва да умре, така както легендите отказват да умират. Той винаги се измъква, винаги се появява там, където е необходим, преди отново да изчезне, за да оцелее.
==
**В заключение: този роман ще бъде един от шедьоврите на Даниел Келман. **
==
Неговата писателска камера владее идеално и плановете, като ту се отдръпва, ту се приближава отново, за да ни покаже бойното поле отгоре, от хълма, или пък да влезе във вътрешното жизнено пространство на величията и по домовете на обикновените селяни, войници, артисти, дори трупове. Като автор и на пиеси, Келман се справя блестящо с диалога, с камерните сцени с по двама-трима герои, противопоставени с техните жестовете, реплики, вътрешните мисли. Много силно препоръчвам тази книга, в която той се проявява като истински майстор.
