Рецензия: "Накъде тече реката", Чавдар Ценов - география на живота като палиндром

“Примирен Примиренов, това ми е името. Или по-точно Занемарен Отпуснатов. Неподдръжко Недовършков. И други подобни. Иначе дай ми в кухнята да се заканвам какви чудеса ще извърша… А колко от тях осъществих?… И вместо да се стегна и да започна отнякъде, цялото ми време отива в подсмърчане и съжаления по изпуснатото в миналото. В закани какви чудеса ще извърша в бъдещето… “

==

Тази книга не би могла да бъде написана без възрастовите и цивилизационни натрупвания на нейния автор. Последният роман на Чавдар Ценов “Накъде тече реката” (изд. “Жанте 45”) е своеобразно

==

**изследване на пост-социалистическия човек в отвореността на света **

==

и въобще в потока на течащото време, чието приближаване към края е всъщност приближаване към паметта. Защото с хода на живота ни паметта се увеличава и става все по-пълноводна за сметка на мечтанието и очакванията към него. И тогава “от мечталник човек се превръща в споменик”, както казва авторът, чийто главен герой Михаил съзнава “колко лекомислено се е отнасял с времето. Все отлагаше, всичко отлагаше”.

==

И в тази книга на Чавдар Ценов героите са изправени не срещу необичайното, а тъкмо срещу обичайните обстоятелства, срещу битовото и дребнавото, срещу ежедневното и рутинното - в течението на реката, чиято посока не разпознаваш, когато си посред пълноводието му, и най-вече срещу собствените си личностни недостатъчности, малодушие, нерешителност, страхове и онова потропващо на място вътрешно безплодно мъдруване (хитруване).

==

**Човешката география и животът като палиндром **

==

Или пък като безредно струпаната и претрупана библиотека на един от героите (професор, ненаписал нито една книга), която Михаил се е захванал да опише - “много материал, но нищо систематизирано и целенасочено”, река, която не тече наникъде, вода от бряг до бряг. Дали накрая Михаил успява да улови това течение, да го запре и дори преобърне, читателите трябва да установят сами. “От пътуването, както и от любовта, трябва да ти се преобръща сърцето”, убеден е героят.

==

Михаил говори за себе си ту в първо, ту в трето лице, превръща себе си в (учебен) предмет, в каквото е превърнал и света заради професията си - учител по география. Предмет, по който той впрочем има само теоретични, но не и практически, емпирични познания. Географът просто никога досега не е напускал пределите на България - първо поради забраните по време на социализма, после вероятно поради безпаричие, а най-накрая и заради установилата се вътрешна инерция, превърнала се почти в убеждение, което съчинява всякакви оправдания в този отказ от свободата да изпътуваш местата, които още от малък си си представял и мечтал “на сухо”. Може би вече е късно, не му е времето? На отминалото време на географските карти и атласи, на мечтата и въображението за чудните места в тях, се противопоставя времето на “Гугъл ърт” - “застинала маркирана територия”, топография на един клик разстояние, която ти позволява да я видиш, преди да си я посетил. Имитационна дейност и илюзия ли е такова пътуване?

==

**Темата за пътуването - сред основните в романа **

==

Михаил е неслучил се скитник и откривател. Неговата география е неосъществена, докато за сметка на това младите му самодоволни ученици са видели маса свят. Този срив между практическото и теоретичното знание, впрочем, ми напомни за годините в английската филология, където езикът се учеше именно така - без реален досег с езиковата среда и култура, която да го осъвремени и нивелира.

==

Проблемът, както и много други от застъпените в романа, в крайна сметка е и поколенчески/цивилизационен, обвързан е с това, че соцът заема детството, младостта и активната част от живота на героя, но навиците и реалиите от онова време нямат никакво значение и смисъл за днешните млади. За Михаил, както и за приятеля му Коста, е трудно до невъзможност пригаждането към механизмите, които движат новото време. “Не обичах соца, но с него ще си замине моето време”, осъзнава Михаил, който е съхранил стария бюфет от баба си - място, в което през детството му са слизали да спят облаците и което днес пази отживелици като грамофонните плочи.

==

Отказал научна и университетска кариера заради несправедлив конкурс (неспечелен, както се оказва, заради приятел доносник), Михаил трябва да си признае, че тогава са го лишили от конкретното академично (и кариерно) пътуване в чужбина, но не и от _пътуването _като такова, от което сам се е лишил (“повечето работи на тоя свят са в ръцете на човека, но той ги обърква и занемарява”). Михаил напуска работа след работа поради неудовлетвореност и чувство за непринадлежност, като извървява на практика път надолу по кариерната стълбица. Докато уж е готов да работи каквото и да било, той остава да разчита на парите от наема на апартамента на родителите си. Да има апартамент (с който обикновено се сдобива покрай жените, с които се обвързва) - една от соц мечтите, поддържаща илюзията за сигурност и успех - е основна цел и на неговия най-близък приятел Коста.

==

**И двамата живеят сякаш напук, в търсене и охраняване на собствени територии и криви, **

==

например от родителите (и най-вече от майките си). Михаил например не се жени, за да не излезе, че “угажда” на майка си в изпълнението на готовата формула “брак + деца” и има поредица от неуспешни връзки с много по-млади жени (всички далеч по-решителни, работещи, целеустремени,съвременни от него). Коста пък изселва техните чак в “Люлин”, за да остане в апартамента им в центъра, започвайки връзка с неговата купувачка (и тя, като бившата ми съпруга, дейна дама със собствен бизнес). Впрочем тези родителски взаимоотношения и подмяната на джендър ролите в романа са прекрасно анализирани от Евелина Ламбрева, така че тук няма да се спирам на тях.

==

И така. Героят трябва да признае, че “сам си е виновен” за своята занемарена и недовършена като Люлините съдба. Обезверен, интелигентно ироничен, с осезаема доза сух цинизъм спрямо реалността, Михаил разсъждава за това дали не се оказваме в крайна сметка на едно и също място в различните фази от живота си и дали лутането или шляенето между тях не е равносилно всъщност на пътя, който трябва да извървим.

==

**Ще стигнем ли без него до целта си? **

==

Дали нищо не зависи от нас и нещата са предопределени, т.е. всъщност са следствие на случайността на съдбата, или самите ни избори определят съдбата ни?

==

И този текст на Чавдар Ценов не разчита толкова на изграждането на сюжет, колкото на неговите уплътнения. Сюжетът е само скелет, спойка и организатор на спомени и куп разсъждения, които вникват дълбочинно в живота. Животът, който се случва, докато го отлагаме - по причина на неспособността да избираме. Невъзможност, която се изразява в споменатото лутане, липса на целенасоченост и съобразност. В крайна сметка героят напуска границите на родината и се озовава в Брюксел, именно на мястото, с което символно е обвързана възможността да прекосяваме свободно границите, да принадлежим на отворения и свободен свят.

==

Разказът в книгата тръгва като обръщение-реплика към полския журналист и писател Ришард Капушчински, по-конкретно заради цитата от неговите “Лапидарии”: “Всеки има своя собствена карта на света. Една карта има детето, друга - възрастният. Една - жителят на Тибет, друга - обитателят на Манхатън, затворен в каньоните на своя град”. Героят ревниво се опитва да завоюва място и за своите “Люлини” на Балканския полуостров в този географски дискурс.

==

**В “Накъде тече реката” чрез героя си Михаил авторът разсъждава за **

==

значението на географията (чиито открития са променили историята, но не и обратното), за състоянието и дефицитите на днешното образование, за неизбежния конфликт и разминаване на поколенията, живели при различни политически и обществени строеве, за бита в близкото минало и трудността навиците от него да се адаптират към променения ред, за ролята и същността на книгите, както и за книгите като предмети и за повсеместното писане (“новият мейнстрийм - да оглупееш сред книги”), за пътуването като имитационна дейност и илюзия.

==

В “Накъде тече реката” Михаил ни представя своята “ненагледна точка” и да зареем поглед в нея, съзерцавайки я - “някъде на тавана” - се оказа естетическо и философско удоволствие. Чавдар Ценов е прекрасен стилист, играе с думи и словосъчетания, измъква неподозирани смисли. Ето защо определено препоръчвам книгата.