“Природата начаса изтръгва с корените онова, което не работи.”
==
Така се случи, че това е вторият роман за старостта, който чета в рамките на една седмица (виж рецензия за “Чудовището” на Владимир Зарев тук). И двата разглеждат темата за любовта на тази, често наричана “пределна”, възраст, но докато при Зарев става дума за невъзможен копнеж по младо момиче, то Халдоура Тородсен събира двама възрастни, които наближават осемдесетте.
==
Минималистичната, в някакъв смисъл дори афористична проза на исландската писателка е като леден концентрат от прости разказни изречения, които сякаш имитират ритъма на все по-опростените ни в старостта движения и ритуали на съществуване. И въпреки потенциалния драматизъм на сюжета, този лапидарен разказ, в който мислите и спомените често несвързано прескачат - порести като паметта, съвсем по скандинавски няма за цел първосигнално да развълнува читателя, а по-скоро го държи в унило, но будно съзерцание.
==
**Епизодичната и отстранена проза на Тородсен се занимава преди всичко с темата за самата старост, **
==
с нейните невъзможности и табута, които героите нарушават чрез връзката си. През своята героиня авторката разсъждава за старостта по съвършено безсантиментален, дори хладно ироничен и циничен начин, без илюзии към онова, което очаква нея и връстниците й, които един по един губи.
==
Вдовица на 75 години, главната героиня предварително се е погрижила да “подреди старостта си”, да замени жилището си за малък апартамент, от чийто прозорец наблюдава движенията на света (не случайно отпред се намира детска площадка). Тя ходи на редовни срещи в клуба на възрастните, опитва се да запази стил в обличането си, има своите малки мигове на удоволствие и се нуждае от спокойствие, “за да се съсредоточи и хване същественото”.
==
Старостта е доверието в устойчивостта на навиците, задоволяването с необходимото, треперливият като ветрило сън, новините, които вече не я засягат, а само будят в нея далечни спомени, мимолетното жегване от мисълта, че не си достатъчно привлекателна дори за изнасилване.
==
Но “когато си постигнала перфектната перспектива, панорамната платформа се премества на друго място”
==
Изглежда “старата история момче среща момиче” е неизбежна. Също като котката, която минава пред прозореца й, сякаш тигър в шумака, и любовта е “дълбок спомен от древни времена за хищно животно в тревистата степ” (така както цивилизацията е “тънко покривало върху къкрещите инстинкти”). Да, любовта е онзи инстинкт, на който тя се отдава въпреки яснотата на погледа и съмненията, че “да се влюбиш сега е жалко и тъжно облекчение на болката преди смъртта”. Въпреки въпроса “къде ли може да му намери място в живота си”.
==
Всички искат да заблудят смъртта, дава си сметка тя, която “не би искала да е млада за втори път”.
==
Да, любовта вече е неспособна да обсеби и завладее - така както и скръбта вече “не се стоварва върху нея брутално и изненадващо”, а й е позната и тя може да я погледне отвън, кимвайки й с глава. Тя вече знае, че сме безсилни пред прахта, която покрива всичко - както времето. И все пак е точно като внуците си, на които разказва приказки: “Децата влизат в приказките, без да се страхуват от въображението си. Знаят по инстинкт, че се нуждаят от тях, че те ги напътстват във вътрешния им живот”.
==
Табуто, скандалното в тази връзка е като че ли друго - а именно, че както старостта не е вързана за интересите и изгодата, така и любовта на тази възраст не е. Това е “скопената любов, която не опложда нищо друго, освен себе си”, любов без очаквания, без задължения да осигури генетично продължение на рода, без сексуално напрежение, без борби.
==
“Старостта не трябва да гори в буйния огън, а да съхранява тлеещото въгленче”
==
Но ето, любовта преобразява дори на тази възраст. Градът я примамва да излезе от укреплението си. Докато я има, всяка една клетка се бори за живота си, а точно преди смъртта сякаш всички клетки заработват като у младо агне, научава тя от любимия си, пенсиониран хирург. Сверир е съвсем различен от типа, който е харесвала досега, той е обикновен и ежедневен, а на тази възраст тя е заобичала именно непретенциозното и неподправеното.
==
**Двамата се срещат по (не)обичаен начин. **
==
Вместо да се представят, те се разпитват за зрението, слуха, краката, излагат без флиртове и номера “какво е положението”, питат се “от теб какво е останало”, а той дори й признава, че тя е спомен, че вижда в нея младото момиче, в което някога е бил влюбен. В онова, което се случва с него, няма изненада, макар да боли не по-малко. Тук няма да го разкривам.
==
Макар че според героинята равносметките на миналото и проблемите на бъдещето вече не я засягат, а са важни откритията на мига, тя всъщност непрекъснато разсъждава за съвременния свят и общество, за самодоволната цивилизация, консумеризма, еколоогията. Накрая се включва дори в антиправителствен протест за промени в едно бъдеще, което много вероятно няма да доживее.
==
“Не иска да изтърве контрола, иска да види какво ще стане, жадна е за още един ден сега, когато толкова неща са достигнали някакъв праг”
==
Това чувство за праг е неизбежното чувство за приближаване към вечно изместващия се хоризонт. Героинята си спомня и как е слушала прогнозата за времето като дете, която й се е струвала поезия - и да, това е поезията на бъдещето, а какво ще е времето има значение, защото вярваме, че ще бъдем в него.
==
Ето и още няколко цитата от книгата:
==
Иска да докаже, че някога е живяла. И се засилва за поредния опит, това ù е в кръвта. Мисленето раздвижва онова, към което се е насочила. И тези малки и фини водовъртежи ще останат след нея. Ред преди всичко. Заела се е с годишника, своеобразен компас и допълнителна памет.
==
Мисли, че е успяла вече да отдели плявата от зърното и е готова да помогне, но кой иска да придобива отдавна остаряло знание от една стара жена? Когато е постигната перфектната перспектива, панорамната платформа се премества на друго място. Извън хватката на настоящето времето иска едно и също, то да бъде винаги ново.
==
Тя чете отново текстовете, които е чела преди много години. Приема семенцата, попадали някога на камениста и неплодородна земя. Сега почвата е съвсем нова. Онова, което преди е било неясно или потулено в тъма, изведнъж е станало очевидно и просто.
