“Не искам да обиквам нещо, което не може да ме приеме завинаги обратно”
==
Дулсе Мария Кардозо ми беше напълно непозната до този сборник с кратки разкази (изд. “Ерго”) и с коварното име “Всичко това е любов”. Коварно, защото повърхностният прочит може лесно да заподозре грешка или пък откровена провокация към читателя: просто тези разкази са привидно далеч повече за човешката жестокост, уродливост и странност, отколкото въобще за любовта. Или може би авторката иска да ни убеди, че посред всичко това, посред цялата неуютност и мрачноватост, която пропива страниците, любовта е онова буренче, което се подава в процепите и по грубите и кални краища на пътя. Или пък че в своята недостатъчност и несъстоятелност човек би взел за любов какво ли не.
==
В този сборник има любов към слезли на земята ангели и към жертви на катастрофи, към писмеността и книгите, към еднаквостта на близнаци и към дарбата на уроди, към егоистичната справедливост и към другия в нас и извън нас, към едното от децата, повече отколкото към другото… Кавичките около думата любов, а и около другите, ту падат, ту отново я ограждат.
==
Въобще особени са тези истории. Повечето разположени в някакво неопределено, но осезаемо далечно минало, те притежават нещо от легендата, от иносказателността на приказките, а понякога са снабдени и с очевидни поуки. Разказът се носи като тръгнал по наклонена плоскост поток на мисълта и често разчита на повторенията, на една особена, патинирана жалейна напевност. Героите ту придобиват някаква надличностна условност в конкретните си уж истории, ту са неясни присъствия, в които авторката търси онова най-характерно тяхно отличие, което да ги изведе от мрака.
==
В “Човекоскот” съдбата на уродливия Гърбушко (от чието гърло, за да богатеят, близките изтръгват божествени песнопения с цената на ужасяващо и скотско насилие) доказва по брутален и натуралистичен начин, че без жертви не се постига нищо внушително, а страданието и дарбата са обвързани. В края на историята разбираме, че потомството, което роднините са се опитали да създадат с Гърбушко, за да продължат през вековете дарбата му, в крайна сметка стига до блеещите днес домашни животни. Един разказ за намесата на низкото у човека в една обърната наопаки еволюция.
==
Уродлив е и човекът, който вижда собственото си зло в другия и същевременно е обсебен от справедливостта на всяка цена, наложена дори с насилие. Защото жестокостта може да си представи (и да отсъди) само жестокост, както е в “Изчезнала, или правосъдието” - разказ, който представлява свободно съчинение по действителен случай с изчезнало момиче и осъдената му майка. “Всичко, което дадеш на земята, земята ще ти го върне по хиляда”, или онова, което отглеждаме, винаги дава плод - това онагледява краят на този разказ, който връща на мъчителите откраднатото, уголемено от вярата на невинната жертва.
==
Убиец и понастоящем поръчител на собственото си убийство е и възрастният мъж, открил едва в късното си детство любовта си към писмеността, а след това в затвора - и към книгите. По ирония на съдбата именно разпознаването на почерка му го вкарва в затвора, но книгите го спасяват от самоубийство вътре. Защото онова, което ни погубва, то и ни спасява, или пък обратното. “Книгите са ме спасили от смъртта, но не и от проклетията”, изповядва се той на убиеца си, защото “книгите не подбират и се предлагат на всеки, който иска да ги прочете”. И няма никаква гаранция, че ще облагородят. А ако носят спасение, го правят безразборно.
==
За любовта към един ангел в човешка форма пък се разказва в първия разказ “Тази обграждаща ни синева”. За цената на това да спечелиш истински ангел от съдбата и да го заземиш, осъзнавайки накрая, че ангелите умират като всеки един от нас.
==
Чрез образа на бащата и сина миньори, “Паника” пък ни предлага алегория за Отеца и Сина (слязъл сред осъдените на смърт и надживял родителя си въпреки тежката работа). Този разказ е елегия именно за осъдените, каквито сме всички ние - поколения раждани и подготвяни за мината на смъртта, за чудовищните недра на живота, който винаги приключва. В тях основателят на мината е впил поглед, докато му се привиждат “чудовища от светлина и прах”, докато неговият син обръща поглед нагоре към небето и планините.
==
Елегия за действителните жертви на жестока катастрофа от 2001 г. е пък разказът “Не забравяй” - един опит да се възкресят последните мигове и жестове на загиналите през погледа на онези, които - ако вярваме в съдбата - са формалните виновници за тяхната смърт. Пътници, които обреченият автобус взема на стоп и така се забавя точно толкова, колкото да стигне до срутващия се под потопа мост във фаталния миг. С любов към характерния детайл авторката се вглежда на забавен каданс във всяка една от жертвите, докато те още пътуват невинно и наивно към съдбата си - “онази жена, онзи мъж, онова момиче”. Накрая обаче дава пълните им имена им в две страници потискащ със своята реалност списък.
==
Това усещане за мига, за острието на мига и решенията във всеки един, присъства и се подсилва от сегашното време в много от разказите.
==
Така е например в историята за двамата братя и майката, която при вида на приближаващ към тях автомобил се хвърля към тялото на единия от тях, за да го опази. Инстинкт, който променя всичко в тази съвършена иначе тройка, тъй като прави естествения й избор - по-голямата любов към едното от момчетата - видим. “Най-голямата жестокост не се извършва след избора, дори не е самият избор. Най-голямата жестокост се извършва преди, много преди това и именно тя прави изборът възможен или необходим. Жестокостта на любовта. По-голяма или по-малка.”
==
Нещо подобно се случва разказа за напълно еднаквите близнаци, които започват да усещат и виждат своите различия едва когато се влюбват в едно и също момиче. Различието става незаобиколимо, когато ръката на единия бива откъсната от взрив. Усилието да запазят на всяка цена райското състояние на тази еднаквост - като взривят ръката и на другия - не сработва. Защото различието е заложено още в мига, когато единият е напуснал утробата първи, а самотата в ншето човешко отличие е неизбежна и незаобиколима.
==
Препоръчвам тези особени разкази на всеки, който иска да се докосне до съвременната женска португалска белетристика.
