Рецензия: "Бегуни" на Олга Токарчук и всепроникващата метафора на пътуването

**“Най-мъчителна е неподвижността”. **

==

Замисляли ли сте се за състоянието, в което се появяваме на света - невръстни младенци, които изцяло зависят от това друг да ги обръща и премества в пространството, а после малки деца, които все още не могат да поемат сами наникъде. Нашето позициониране и движение е на волята на родителите ни, а от мястото, на което са ни оставили, ние виждаме само откъслечно, в предпоставени кадри.

==

Преодоляването на тази уязвимост и зависимост е истинското ни навлизане в триизмерния свят. Точно както е в “Коринтяни”: “Защото сега виждаме нещата неясно, като в огледало, а тогава ще ги видим лице с лице; сега познавам отчасти, а тогава ще позная напълно”.

==

Когато в началото на “Бегуни” разказвачката си спомня за най-първото си “пътуване” пеша като дете, първото си отдалечаване от дома, тя си спомня за образа на пътя пред нея като за подвижна лента, която изтича извън кадъра, извън света. Забележителният роман на Олга Токарчук също изтича от хоризонта, той като че няма истинско начало и край и би могъл да продължи до безкрай. Или както авторката сама отбелязва:

==

_“Разказът има инерция, никога не можеш да я овладееш докрай”. _

==

Тази внушителна вавилонска кула събира куп човешки истории (всяка една от които спокойно би могла да бъде отделена в кратък разказ), пътеписи, хвърчащи факти и уловено знание, философски разсъждения и есеистични етюди. Изобщо, струва ни се, всяка хрумка, всяка записка или случайно наблюдение на Токарчук биха могли спокойно да намерят място в този литературен паноптикум, да бъдат включени без да нарушат канавата на романа, който изцяло излиза от жанровите стандарти, за да се превърне сам в едно пътуване, което разказва за пътуването. В една

==

**инвентаризация на пътешествието, от една страна, и от друга - на човешкото тяло - **

==

този съвършено опакован багаж, с който сме снабдени за пътуването си през живота.

==

Олга Токарчук постига това като заменя “простотата на лекцията” с разказването на истории, равносилни на това да издълбаеш върху миговете своето наивно и мимолетно “Аз бях тук”. Прави го с дълбочина, чувствителност и ерудиция, от което понякога звучи буквално като “Уикипедия”, според нея световния проект за вездесъща енциклопедия.

==

Не станах писателка, признава нейната героиня-разказвачка (зад която явно се крие самата Токарчук, която също като нея завършва психология), “животът винаги ми бягаше, попадах само на люспи и следи”. Съзнавайки, че описването е като употребата - унищожава, тя обаче не спира да “записва” другите пътешественици, като ги призовава да правят същото. Издава само един роман - с меки корици, лек, като за път, като по този начин (може би) Токарчук индиректно обвързва масовата литература с един поглед твърде подвижен, за да улови и потъне. Защото “едва уточнила позицията на живота, той вече е някъде другаде”.

==

“Стоим настрана. Виждаме само света във фрагменти, друг няма да има. Моменти, трохи, бързо разпадащи се конфигурации. Живот? Нищо такова няма. Виждам линии, плоскости и тела, и техните изменения във времето. А времето изглежда прост инструмент за измерване на дребните промени, училищна линийка с опростено разделение само на три части: беше, е, ще бъде.”

==

**Единствено несигурността, тревогата, безпокойството подтикват към писане - **

==

а самото писане е обвързано с движението, защото героите без движение и промяна са неубедителни и двуизмерни, а сюжетът трябва да е своебразно пътуване. Токаручк често прекъсва историите си, отклонява се, завръща се пак, имитирайки по този начин същността му. Същевременно, обаче, подобно на изкусен анатом и препаратор, пишещият извършва пластинация на съществуващото, “затваря те вътре в себе си като в карцер”.

==

Но да се върнем към пътуването

==

Токарчук разглежда куп негови разновидности, докато избира самата си разказвачка обсебена от него, с плитки корени и без ген за уседналост - здрава, практична, компактна, непритежаваща - сиреч свободна.

==

Пътуване е растежът. Пътуване е отклонението. Пътуване е бягството. Пътуване е изгубването. Пътувания са поклоненията. Пътуване е вътрешното движение - съмнението, любопитството, опровергаването, йогата на мисълта, в която категоричните възгледи са само ненужен багаж. Истинското пътуване е неповторимост и винаги е извън метафизичната орбита на дома, т.е.

==

**истински са онези пътешественици, които не тръгват нанякъде за да се върнат. **

==

В един от разказите мъж на име Куницки изгубва жена си и детето си на гръцки остров, издирвайки ги безрезултатно няколко дни. Изгубването, лутането и търсенето са част от пътя, а Токарчук предава прекрасно напрежението и тревожността в този опит да възстановиш следите на другия. При това действието се развива на остров, където според всички “няма начин да се изгуби човек”. Куницки преживява драматично това изчезване на най-близките от собствения му радар, почти като измама и предателство, крах в общото им пътуване. Той не вярва на обясненията на съпругата си и губи ума си по разплитането на тази загадка, бои се, че краката му сами могат да хукнат, страхува се от порива, който може да те повлече в опасна посока, в едно несъгласувано със самия теб пътуване - докато сам не поема отново за там, където се е случило всичко.

==

Да, разсъждава Токарчук, “Когато тръгвам на път, изчезвам от картите. Никой не знае къде съм”, и се пита дали наистина съществуваме и _между, _или _сме _само в точките на тръгване и пристигане, там, където се подпечатва присъствието ни. Това граничи почти със солипсизъм, т.е. пътуващият съществува само в собственото си пътуване и съзнание, а значи времето, мястото и преживяното от съпругата на Куницки не съществува за него.

“Да си навсякъде и никъде, изчезнал, докато не се появиш някъде за друг”.

==

И жената на Куницки, и самият той, и други от героите - като например морякът Ерик или Анушка, са все пътници, откликнали “на неясния повик на собственото си безпокойство”.

==

За Ерик, сменил някога източноевропейското си име със скандинавско, няма друг живот освен разлюления, нестабилния, подвластния на приливите и отливите в морето. Когато в сегашния си уседнал дом на остров, откъдето по цял ден прекарва с ферибот пътници напред и назад до сушата, той е принуден да извършва пародия на пътуване по тези повтарящи се кратки линии, Ерик приема това за унизително - “правите линии са толкова унизителни”.

==

Неговият бунт - когато един ден демонстративно се отклонява от курса и тръгва в открито море с редовно превозваните от него пътници. Още откакто се установява на своя намразен впоследствие остров, неговото физическо и психическо състояние се влошава - в подкрепа на тезата, че

==

неподвижността е смърт, която води до разложение - и на мускулите, на плътта, на духа.

==

Че застоят ни разваля вярва и бездомната жена-бегунка от разказа за Анушка, дал името на романа. Бегуните са старообрядна секта, която вярва, че неподвижността ни прави уязвими за Господаря на този свят, пуска с в нас злото на Антихриста. Не бива да спираме да се движим, за да не се превърнем в негова кукла, в плоска душа от хартия. Ако спрем, буквално, физически той ще закотви мислите ни в дреболии, ще ни прикове към повторимото ежедневие с точен адрес, и всичко с постоянно място ще бъде изцяло на негово разположение, етикетирано и прошнуровано, приковано както някога са приковали разбунтувалия се Христос.

==

Анушка среща бегунката при първото си самостоятелно пътуване - на практика спонтанното й бягство от капана на дома. Тя тръгва да търси място, където да изплаче сълзите си от своя труден живот, като сама подема непрестанно неспокойно обикаляне по линиите на метрото, в утробната му топлина и успокоително люшкане, насам и натам, като малка част от една променяща се цялост. Мобилността се превръща в реалност.

==

Благословени вървящите! Защото когато се движим, всичко ни се струва ново, чисто, девствено, безсмъртно.

==

Начало на пътуване е и бягството в историята с арабския владетел, който преди да тръгне убива майка си с нож в корема - т.е. своето буквално и символично първо жилище, изначалния дом, за да поеме по пътя си. Поклоненията също са пътуване, както в историята с китаеца в Индия, който обаче не постига смисъла му, а именно убеждението, че стигането до светите места сваля товара на греха и ни придава святост, благословеност.

==

Впрочем, струва си да се отбележи, че много от историите се развиват на или около острови - както за Куницки, за Ерик, за професора гръколог, за жената, която отива да убие своя бивш любим по негова молба и др. Според психологията на острова, пише Токаручк, той е най-първичното състояние преди социализацията, когато егото е достатъчно индивидуализирано, развито е самосъзнание, но още няма пълнокръвни връзки с обкръжението.

==

**В романа многократно се противопоставят номадското и уседналото, **

==

като номадският инстинкт е свързан с линейното време, а уседналият - с кръговото. Кайрос _- неизвестният гръцки бог, за когото става дума в два от разказите, е богът на правилното време и място, когато линията докосва кръга, и в този смисъл всяко житейско пътуване е търсене на _кайрос, на печелившата конфигурация, в която да ни провърви.

==

Токарчук отличава и психологията на човека на път чрез поредица от лекции по темата, умело включени в романа като случващи се на произволни летища. По този повод разказвачката отбелязва особения статут на летищата днес - факта, че скоро градовете ще са допълнение към тях, а не обратното. Съвременните летища имитират и концентрират един затворен и самодостатъчен град, в който жителите са непостоянни, те са летищни републики с над-раса и над-климат.

==

Токарчук разсъждава и по всичко друго, свързано с инвентара и атрибутите на пътуването - за еднократните нощи в хотели, за нощните тв канали между религията и порнографията, за преносимата козметика, за екскурзоводството, за нощните влакове, хотелите и хостелите, каютите и самолетите. Както и за

==

**трите класически философски въпроса откъде си, откъде идваш и накъде отиваш, **

==

които днес са се превърнали в тройката основни въпроси между пътешествениците. А целта на пътешествието винаги е другият пътешественик - тя не забравя да го повтаря многократно в романа.

==

Разказвачката признава също, че не ходи на някои места, чисти ги от личната си карта на света, тъй като човек има възможността сам да твори своите атласи. Така и времето на всяко пътуване се състои от много времена, архипелази на реда в океана от хаос.

==

Според разказвачката цялата история на пътуванията й е история на нейния “недъг”, един синдром, от който смята, че страда: perserverative detoxification. А имено - привлича я всичко развалено, недовършено, недъгаво, несъвършено, недостатъчно, отклонението от нормата. Именно това обаче са еволюционнте възможности - защото ще преживее само онова, което е различно.

==

Синдром на номадството е също така и да не можеш да заемеш гледна точка, да си способен да се идентифицираш с всички възможни аргументи. Опасна аксиома е, че сме неизменни и предвидими, смята Токарчук чрез героинята си, която твърди, че “към различното насочвам маршрутите на пътешествията си, търся следите на грешките и гафовете на сътворението”. Тя говори и за желанието като задаващо ни посоката и движението, но не и целта, която винаги остава фантасмагорична - желанието винаги е към, винаги е неудовлетвореното.

==

**Романът има и друга мащабна линия - а именно пътуването в човешкото тяло, **

==

каквото по същество е анатомията, както и опитите за неговото о-вечностяване чрез методите на мумификацията и - в съвременността - модерната пластинация. Анатомите, балсаматорите и пластинаторите чертаят атласа на тялото и ни предлагат тур в него. Днес Азът расте, той е анексирал света, примъкнал е дори боговете в тъмните си кътчета, в мозъка, отбелязва Токарчук, която разказва и за измислени, и за истински герои - например за препаратора Фредерик Рьойс и анатома Филип Ферхайен. Последният обективизира собственото си тяло, или по-скоро ампутирания си според нейната история крак, който до смъртта си изследва нишка по нишка, откривайки Ахилесовото сухожилие - впрочем символ на уязвимостта. Ферхайен пътува в себе си чрез онова, което му е отнето.

==

Подложен на непрекъсната фантомна болка в липсващия си крак, Ферхайен разсъждава за това как тя е симптом на живот, доказателство за невидимата свързаност между душа и тяло, чрез мозъка. “Боли ме нещо, което го няма” се среща и при други герои в романа. “Дали пък не сме обречени да бъдем цялостни и всяко разчленяване, разделяне е само привидно, случва се на повърхността…”, пита Ферхайен.

==

Тялото е свещено, откакто Бог е станал (се е родил в) плът

==

Героят д-р Блау пък вярва, че всяка част от тялото заслужава да я помним, а всяко тяло - да преживее. Той е убеден, че именно тялото, а не душата е уникално и заслужава вечност. Според него повърхността на тялото е опако, което крие прекрасно и обмислено опаковани структури, съвършен багаж, подреден в името на реда, естетиката и сигурността ни. Погледнати с онзи специален страничен поглед, за който често се говори в книгата, хората може би също са такава версия на обществен организъм и ред, всеки с функция и предназначение за света.

==

Самият доктор Блау обича да пътува, тъй като тогава хората са принудени да бъдат заедно и близо телесно - той копнее да докосне и погали техните монади.

==

Препаратът (препарирана част от тяло) е опит за вечност на плътта. В романа се разказва за множество екземпляри. Чрез историята с писмата на дъщерята на балсамиран чернокож придворен на император Йозеф I обаче се повдигат и етичните (и религиозни) въпроси за мумификацията и непредаването на човешкото тяло на тлението. Напомня се и че човешката власт е само или преди всичко над тялото, чрез него човек може да бъде управляван и принуждаван най-лесно.

==

**Според професора гръколог в една от последните истории светът е изграден от метаснимки, в които прескачаме. **

==

И може би няма всъщност движение, ние се движим просто във вътрешността на момента, а ако сме еднакво отдалечени от безкрайността, то няма някога _и _някъде. Светът ни е като един кадър, който само по пътя може да продължи в други, за да се получи филм.

==

В този многотекстов роман Олга Токарчук успява да превърне почти всичко, всяко човешко занимание, в метафора и алегория. Да зададе въпроси и да даде противоречиви отговори. Забележителен по мащаба и ерудицията си, по богатството на своите образи и дълбочината на описанията, той е задължително четиво от съвременната европейска литература. Силно, силно го препоръчвам!