Рецензия: "Смисълът на живота", Тери Игълтън - за смисъла като въпрос, отговор или 42

Тери Игълтън е британски литературен теоретик, известен най-вече със своите литературоведски и културоведски трудове. “Смисълът на живота” представлява широкообхватен анализ на този проблем, занимаващ най-големите умове от векове и особено актуален във времена на разклатени устои и криза на традиционните ценности.

==

Но защо всъщност си задаваме въпроса за смисъла на живота?

==

В първа глава на книгата Игълтън представя идеите на един от най-големите философи на ХХ век - Лудвиг Витгенщайн, чиито думи “Границите на моя език са границите на моя свят” и “За онова, за което не може да се говори, трябва да се мълчи” ни въвеждат във философията на езика.

==

Според Игълтън една от причините да си задаваме въпроса за смисъла е, че граматиката ни го позволява. Тази на пръв поглед необичайна идея е онагледена чрез примерите на Витгенщайн “Имам шапка” и “Имам болка”, които привидно представляват еднакви граматически структури. Тази езикова степен на сходство поражда философски загадки, които добрият философ би следвало да разбулва. Същото се отнася за т.нар. реторични въпроси, които по своята структура имат форма на въпрос, но всъщност не изискват отговор, вероятно защото такъв просто няма.

==

И все пак човекът е единственото живо същество, което изпитва “онтологическа” тревожност. Според Мартин Хайдегер това е така, защото само ние умеем да боравим със знаци и абстракции и осъзнаваме своята преходност.

==

**Игълтън проследява как “големият въпрос” е тревожел умовете ни в исторически план, **

==

като разглежда края на викторианската епоха, противопоставена на модернизма и постмодернизма. За целта разсъждава как трите основни стожера на смисъла - религия, култура и сексуалност - постепенно са променяли ролята и значението си, вследствие на което са отворили място за ерзац и фалшиви ценности.

==

Преди Ницше да обяви, че “Бог е мъртъв”, може би правилният въпрос все още е бил “Кой (а не какъв) е смисълът на живота?” Безпрекословната вяра в Бог и семейните ценности са белязвали с една спокойна, макар и скучна от наша гледна точка, праволинейност на живеене.

==

Кървавият ХХ век, в който човешкият живот главоломно се обезценява вследствие на войните, преобръща понятията и мисленето.

==

В сравнение с предмодерната епоха, т.нар. модернизъм се характеризира с обсесивно вкопчване в темата за безсмислието, а творбите от този период - с постоянния конфликт между търсенето на смисъла и осъзнаването на неговата неуловимост.

==

И тук идва голямата разлика с постмодерната епоха, която вече отдавна е развенчала понятия като Истина и Смисъл, отказвайки да търси несъществуващи според нея пластове. Идеята е, че смисълът на живота е в търсенето на смисъл, в самите въпроси като предоставящи безгранична свобода, а не в отговорите, които биха могли да са продукт само на ограничен ум.

==

Игълтън се спира и на представата за живота като еволюционна случайност, на която липсва “вроден” смисъл, и само ние бихме могли да придадем такъв, всеки индивидуално за себе си. На тази идея той се спира по-детайлно в следващите глави.

==

**Втората глава на книгата е посветена на семантичен анализ на думата “смисъл”. **

==

Тук разбираемостта с оглед на българския език беше леко затруднена, тъй като примерите на Игълтън са с “meaning”, което на български в зависимост от контекста бихме превели различно - като смисъл, значение, а по-свободно и като намерение.

==

Примерите Игълтън обобщава в три групи:

==

- имам намерение, имам наум (от mind) (Значи ли това, че искаш да го направиш?)

==

- означавам (Облаците означават дъжд.)

==

- намерение за означаване (Думите му наистина ли означаваха “отрова”?)

==

И тук идва ключовото за последващото тълкувание разграничение между смисъла като вътрешноприсъщ или като заложен от говорещия.

==

Игълтън онагледява това разделение с много интересни примери: с вечната дискусия за смисъла на литературното произведение и дали той е заложен от автора (а читателят просто го открива), или читателят сам влага смисъл спрямо собственото си ниво и подготвеност, каквото например е убеждението на Ницше.

==

Следва и пример от Шекспир, който често се е занимавал с тази тема, и цитатът от “Троил и Кресида” (превод: Валери Петров):

==

“Троил

==

Нещата имат стойността, която им даваме.

==

Хектор

==

Но стойността зависи не само от вкуса и склонността на оценителя, но и от туй какви са качествата на предмета.”

==

Тези страници са посветени на естетическия проблем, занимавал и Кант, и екзистенциалистите, за това дали нещо е ценно, защото е ценено, или е ценено, защото е ценно.

==

Игълтън намесва екзистенциалистите и абсурдистите, за които едно нещо не е нито ценно, нито безполезно, а човекът му придава такава стойност. И с тази идея прави преход към представата за живота като изначално безсмислен, но на който сами можем да конструираме собствен смисъл.

==

Логично обаче изниква въпросът доколко това е възможно, с оглед на социалните конвенции и изобщо на факта, че принадлежим на човешкия род, без дори да сме го избирали. Можем ли да говорим за пълна липса на детерминираност? Според Игълтън категорично не, тъй като, независимо от факта, че сами създаваме смисъла си, ние винаги ще бъдем ограничени от физическата и езиковата си детерминираност. Няма как да излезем отвъд матрицата на тази своя принадлежност и зависимост от природата, света и другите хора.

==

Последната глава започва също със семантичен анализ, но този път на думата “живот”. Авторът отново се позовава на лингвистичните философски трудове на Витгенщайн и подозрението, че сме омагьосани от граматиката, приравнила “живот” в ед.ч. примерно на “домат”. Това отново поставя под съмнение легитимността на въпроса за смисъла на живота.

==

Дали смисълът е всичко, което изглежда смислено, или е същественото, до което се свежда всичко?

==

Най-честият отговор е обединяващата всички човешки същества цел да бъдем щастливи. Няма да се спирам подробно върху проблема за дефиниране на щастието. Ще откроя обаче виждането на Аристотел, който приравнява щастието с благополучието. За него то се постига чрез добродетел и включва не само душевното състояние на човек, но и начина, по който се държи. Или, както казва Витгенщайн, ако искате да видите духа на някого, вижте делата му.

==

Игълтън се спира и на другите основни “претенденти” за смисъла на живота - властта, богатството, желанието, теорията на Фройд, че смисълът на живота е смъртта, интелектуалното съзерцание и, разбира се, любовта.

==

Като най-изявени “претенденти” той откроява щастието и любовта, които се допълват - щастието като свободно разгръщане на нашите способности (по Аристотел) и любовта като взаимност, осигуряваща най-добрите условия това да се случи.

==

В предговора на книгата Тери Игълтън ни предупреждава, че, макар и да не е философ, ще подходи като философите и ще задава въпроси, без да предлага отговори. Бих могла да ги обобщя горе-долу по следния начин:

==

Може би продължаваме да съществуваме именно защото не сме открили смисъла или пък сме го открили, но не сме го осъзнали?

==

Вероятно той е толкова абсурден - ала 42 по Дъглас Адамс - че ако го открием, това с нищо няма да промени ситуацията ни?

==

Дали пък Ницше, Фройд и Шопенхауер няма да се окажат прави, че е по-добре да живеем със заблуди и митове, отколкото да признаем еволюционната си случайност?

==

А може би мозъкът ни просто не притежава ресурса да осмисли и приеме подобна теза?

==

И все пак ми се иска да завърша с идеята на Игългън, че дълбаенето и изследването на смисъла на собственото съществуване, е неразделна част от изживяването на истински пълноценен живот и че саморефлексията не саботира идеята за щастие.

==

А може би пък така ще достигнем до истинското освобождаване (по Песоа), което според мен доста се доближава до финалната метафора на Игълтън за смисъла на живота като… джаз:

==

Импровизация без конкретна цел и претенция за трансцендентност, а чисто удоволствие, което не се нуждае от оправдание за собственото си съществуване.

==

“Вярвам в света като маргаритка,

защото аз го виждам. Ала не си го мисля,

защото мисленето е неразбиране…

Светът не е направен да го мислим

(Мисленето е да те болят очите), но да го гледаме и да сме съгласни…

==

Нямам философия: имам сетива…

И за Природата говоря не защото знам какво е,

а защото я обичам и я обичам за това,

че обичащ никога не знае какво обича,

нито знае защо обича, ни какво е обич…

==

Обичта е вечната невинност

и единствената невинност е немисленето…“

==

Фернанду Песоа

==

Превод: Румен Стоянов