Рецензия: "Сивият мъх сияе", Тор Вилхялмсон - Исландия от 19 век в сюрреалистично видение на поет
Природата в този роман е навсякъде. И бива обрисувана напоително, непрекъснато, до пренасита, като описанията й неизменно се редуват с моментите на сюжетно действие и буквално са обраснали около него - подобно на сивия мъх, който сияе
262
Тази книга не е за всеки читател (не че има такава по принцип) - казвам го напълно искрено и отговорно. А и след излизането й малко са дръзналите да споделят отзиви. Просто за нея е трудно да се пише, както самата тя е трудна за “усвояване”. По липса на по-общопонятна дума, бих признала, че това е най-странната книга, която съм чела от много, много време насам. През цялото време тя се съпротивляваше като диво създание и бе сурова като исландски пейзаж, чието богатство на преливащи полутонове само местните могат да отличат и разпознаят.
==
Романът “Сивият мъх сияе” се издава у нас над три десетилетия след появата си в Исландия и се смята за ключово произведение на съвременната исландска и скандинавска литература, донесло на автора си куп награди. Авторът Тор Вилхялмсон е един от знаковите исландски интелектуалци, сравняван с писатели от ранга на Умберто Еко, автор на текстове в редица жанрове, като издадената от “Лист” творба е най-известната му.
==
Подходих към четенето на този роман като като към експеримент и това препоръчвам и на другите опитни читатели. Предизвикателството (и същевременно особеното удоволствие) идва от факта, че текстът разкрива възможно най-неподправено начина, по който работи творческото въображение. Романът не е бил писан и съчиняван, а е бил диктуван на сина на автора и затова е като златна руда - скъпоценните нишки са плътно вплетени в грубостта на камъка и пръстта. Това е като да погледнеш от първо лице в кухнята, където един текст бива построяван, да проследиш пътя на записките по него по времето и начина им на постъпване. Смята се, че именно поради това романът звучи суров на места и носи привкуса на устната традиция на старите исландски саги.
==
Освен писател, Тор Вилхялмсон е и художник, и едно от първите впечатления от тази книга е за майсторството в изграждането на кадъра - т.е. на поредицата от преизобилстващи, натрупани, почти случайни, дори объркващи кадри в един обаче бавно наслагващ се и напредващ (с пътуването на героите, с пътуването на деня и нощта, с пътуването на природните сили) атмосферен филм от порядъка на големите майстори като Тарковски или Бергман. Настроението пък носи нещо от мрачния отпечатък на Ларс фон Трир.
==
Природата в този роман е навсякъде. И бива обрисувана напоително, непрекъснато, до пренасита, като описанията й неизменно се редуват с моментите на сюжетно действие и буквално са обраснали около него - подобно на сивия мъх, който сияе.
==
Вилхялмсон владее добре и общия, и близкия кадър: от една страна гледките към красивата в грубата си непреклонност природа на Исландия, към нейните планини и реки, ледове и треви, сипеи и морски брегове, а от друга - към вътрешния глас на героите си, към всяко тяхно емоционално потрепване и опит за философско осмисляне на света.
==
През тази ширнала се природна стихия и пустош, читателят трябва да изтъче нишката на сюжета, който се върти около първото дело на един млад съдия - случай на кръвосмесителна любов между брат и сестра, представени също с гледните им точки.
==
Случаят - описан с вникване в тревожните вътрешни въпроси на героите и със знойни любовни сцени - ни дава поглед и към Исландия от 19 век. Към мизерията и бедността на селяните, към недъзите в общественото устройство, към надигащото се самоорганизиране на фермерите и усещането за настъпване на ново, по-свободно време, към тежката работа на полето и към онази спойка от инстинктивно езичество и сляпа християнска религиозност, белязана все още от него, от вярата в тролове, демони и сили, които са способни да откраднат душата и да навредят на всички наоколо. Оттам и свръхзначението, което се отдава на греха на двамата влюбени, но и силата, с която поне жената го отстоява, нейните неподправени и непримирими философски разсъждения за бога, за доброто и злото, за греха и справедливостта, за любовта, на която имат право.
==
Цялата книга създава усещането за сюрреалистично видение на поет (героят съдия всъщност Е поет и трябва да съвместява тези две начала - вникването и емпатията с хладното отсъждане), на едно тревожно, размятано свободно с вятъра в пустошта въображение. Видения и сънища прекъсват повествованието, а езикът е хиперболизиран, пищен, наситен, ярък, чувствен.
==
Препоръчвам на читателя да чете тези дълги пасажи и дори цели глави като поезия (в ума си дори накъсвах фразата на строфи), като епична поема за една не съвсем позната нам страна и природа. О, разбира се и малка вметка на благодарност за изключително трудния според мен превод, дело на Стефан Паунов след дългогодишен труд, вкл. в сътрудничество с автора.