Рецензия: "Полето", Роберт Зееталер - истории с гласовете на мъртвите

Същинският разказ за живота, действително последната равносметка, може да започне едва когато човек окончателно е оставил съществуването зад себе си. Но мъртвите са като живите. Мъртвите не са пожалени. Те не са такива, каквито може би си ги представяме на подиума на смъртта: мъдри и над нещата. Не са непременно благородни, всеопрощаващи и всепровиждащи. Напротив, те изпитват същите чувства като приживе, на тъга и носталгия, на съжаление и празнота, на гняв и горчивина - включително и най-дребнавите.

==

“Обземаше го подозрението, че и мъртвите точно като живите не изричат друго освен празни приказки, сълзливи излияния и самохвалства. Че се жалват и възвеличават спомените си. Че хленчат, буйстват и клеветят. И че, разбира се, говорят за своите болести.”

==

Това е поредната великолепно изпипана книга на Роберт Зееталер, който вече напълно официално ми е любимец. Преводът е на Любомир Илиев, а издателството - “Атлантис”. Тя може да се чете и като роман, и като сборник с разкази, обединен тематично.

==

Един възрастен господин се разхожда из гробището на малкото градче Паулщат и слуша гласовете на мъртвите, които разказват своите истории. “Какво би било, ако всеки от гласовете още веднъж имаше възможност да бъде чут. Естествено щяха да говорят за живота”, доказват тези изповеди-фикции.

==

“Полето” звучи с много гласове. На хора, които възкресяват своите слабости и мигове на прозрение, своите провали и влюбвания, своите навици и обсесии. В разказите на мъртвите изпъкват жалоните на живота, които много често - както несъзнателно се оказва - са именно моменти с потресаваща мимолетност, крехки детайли с болезнена недълговечна красота, които случайно сме забелязали, но които са останали вклинени в паметта ни по-силно от мащабните събития. Техният мъничък, пеперуден печат е белязал цели състояния, характери, любови, безлюбовия, разпади, престъпления, за да ги възкреси и одухотвори сега за паметта на мъртвите - в нейната склеротична яснота за отдавна отминалото.

==

Впечатляваща е способността на Зееталер да измисли толкова много мини сюжети, малки късометражни филми, които преминават през очите ни така, както казват, че става при смъртта. Да проследи семката й, да уцели точния момент, в който тя покълва и вече - несъзнавано за него - започва да води героя към неизбежния му край.

==

Всеки от протагонистите е сам за себе си, но и свързан с другите, и поне в определени разкази дава различен ъгъл към преживяното взаимно - като например съпрузите Авеньо, или към общи събития - като подпалването на църквата от пастора на града в момента, в който изгубва вярата си.

==

Общият тон на този роман-сборник, поне за мен, бе минорен и тъжен, но някак примирено, почти до безраличие. Почти никъде не усетих тон на съжаление за самото живеене, драпане към съществуването, тази нишка беше вече прекъсната. И в тази си книга Зееталер се проявява като майстор на лиризацията на ежедневното, на меланхоличното движение по ръба на сантимента, на изповедния тон, който е отстранен емоционално.

==

Зееталер отново ситуира историите си и в едно неясно, по-предишно минало, в свят, който не е белязан от съвремеността, от технологиите, от злободневното. Това негово умение да удържа времевата идентификация в романите си (дори когато е ясно за кои години става въпрос) прави историите му толкова отвъдвременни, вечни, архетипни.

==

Гробищните места на героите в “Полето” са останали отвъд града, вече обрасли и занемарени. Това, в контраст с живостта на героите, подсилва още повече мъчителното съзнание за преходността, събужда страховете ни, подсилва ужаса от осъзнаването, че всичко е временно и тях - способни на същото, което владее собствените ни животи - вече ги няма.

==

Красива е тази книга. Прибрана и красива. Препоръчвам я.