Шандор Мараи е написал наистина голям роман! Изумително е как само в 160 стр. (превод: Живко Ангелов, изд. “Стигмати”) е изградена толкова въздействаща, плътна, жива, психологически наситена история, при положение че повече от половината от нея е представена под формата на монолог. Въпреки че действието не се движи от експресивни сюжетни обрати, не бих определила този роман като бавен и умозрителен.
==
Под повърхността на богатата описателност и прецизност към всеки детайл, се крие майсторска динамика при изграждането на образите и постепенно натрупване на напрежение, което ту ескалира, ту се разрежда с всяко следващо открехване на завесата на повествованието. Но за какво всъщност става дума?
==
Хенрик, пенсиониран генерал, прехвърлил 70-те, очаква в своето имение в гората приятеля си от детинство Конрад, с когото са се видели за последен път преди 41 години. Тогава Конрад изчезва при мистериозни обстоятелства и никога повече не потърсва някогашния си най-близък приятел. През цялото това време обаче Хенрик го очаква и най-накрая, в зенита на живота им, този съдбовен ден настъпва.
==
**В първата около една трета от книгата Мараи постепенно ни запознава с детството на Хенрик, **
==
който е от богато семейство (и двамата му родители принадлежат към знатни родове), сприятеляването му с Конрад в Кадетския интернат, близкото им приятелство и службата като офицери, а впоследствие и съвместните им вечери в дома на Хенрик, които са прекарвали тримата със съпругата му Кристина.
==
Още от самото начало читателят усеща някакво тягостно напрежение, което дебне между редовете. Всеки детайл, всеки предмет, всеки жест подхранва това усещане за недоизказаност и дълго премълчавана тайна. Ретроспекцията, която ни въвежда в предисторията на приятелството между Хенрик и Конрад, е плавно заменена от монолога на Хенрик, който практически изгражда скелета на наратива. Чрез него Мараи уплътнява образите на главните персонажи, които до този момент са били само щрихирани.
==
**Кои са Хенрик и Конрад? **
==
През цялото време Хенрик е наричан просто “Генералът”, за да се подчертае принадлежността му към реда, правилата, рутината. Да служи в армията е неговото призвание, той продължава бащината традиция с гордост. Понятията чест и достойнство мотивират постъпките му през целия му живот.
==
Хенрик и Конрад представляват една класическа опозиция на потекло, характери, душевност, мечти и стремления. Конрад е от “друга порода”, както бащата на Хенрик забелязва още докато са деца. Той носи музиката, творческия порив, хаоса и волността в кръвта си. Опитва се да ги потиска, за да се вмести в калъпа на строгия и подреден военен, изпълняващ дълга си с почит и благодарност, но в крайна сметка семенцето избуява и той не може да изневери на същността си. Впрочем оказва се, че именно тази “другост”, тази опозиция, сближава и впоследствие разделя двамата приятели.
==
**Но кой е преломният момент и защо Конрад изчезва? **
==
Няма да е спойлер, ако спомена, че и тук не бягаме от класическия конфликт, в който е замесена жена. На пръв поглед често експлоатираният в изкуството мотив за двамата приятели, влюбени в една и съща жена, не изненадва кой знае колко. Начинът, по който Мараи ни разказва тази драматична история на вина, срам, гордост, егоцентризъм, мъст и в крайна сметка опрощение, обаче е забележителен.
==
Чрез монолога си в присъствието на своя приятел Хенрик не очаква признание, оправдание или покаяние за извършеното от Конрад предателство, а по-скоро търси освобождаване и помирение със самия себе си. Монологът, в който той разказва цялата история - за деня, в който двамата приятели са на лов в гората, за внезапно появилата се сърна и онзи момент, който преобръща целия им живот, започва като обвинение към обвиняем на подсъдимата скамейка, но в хода му двамата често сменят ролите си.
==
Забележително е как Мараи успява да внуши тази щафетна размяна обвинител-обвиняем, въпреки че през цялото време говори само Хенрик, а Конрад предимно мълчи.
==
**Дали суетата, гордостта и обсебеността на Хенрик не са причината, която в крайна сметка го отчуждава от съпругата му? **
==
Не я ли наказва твърде жестоко? Такава ли е истинската любов и имаш ли право да изискваш от другия безпрекословна вярност, ако това го прави нещастен? А приятелството? Не е и ли то също вид служба?
==
“Като при влюбения, когато не чака възнаграждение за чувствата си.”
“Какво струва всяка обич, която иска награда?”
“Не е ли истинското съдържание на всяка човешка връзка безкористието, което нищо, ама нищо не очаква от другия?”
==
През всичките тези 41 години Хенрик е разкъсван от мисли и въпроси и минава през гнева и жаждата за мъст. Всеки негов ден е белязан от една-единствена житейска задача, която го осмисля и поддържа у него искрицата живот (впечатляваща метафора с изгарящите свещи) - да застане очи в очи със стария си приятел. И то не за да разбере истината, защото той винаги я е знаел, а за да намери покой в душата си, да изговори всичко премълчавано и да се освободи - да може да си отиде пречистен.
==
“Свещите изгарят докрай” - последната разтопена капка восък е последната казана дума.
==
И макар че това е един много “мъжки” роман, така да се каже, той не би бил такъв, ако в него не присъстваха силни женски образи - съпругата на Хенрик Кристина и неговата дойка и домашна помощница Нини. Те са щрихирани пестеливо и минималистично, но са двете най-важни жени в живота на Хенрик. Едната - Кристина, крехка и чувствителна, с която цял живот са обитавали различни светове и до края остават на двата срещуположни бряга на една и съща река. Онова, което ги свързва болезнено, е един жълт кадифен дневник, в който Кристина пише всичко онова, за което не може да говори. Защото “онова, за което не може да се говори, за него трябва да се мълчи” по Витгенщайн.
==
Този дневник е тайният им съюз, тяхната клетва за вярност и разрушително откровение. През всичките тези 41 години след бягството на Конрад и смъртта на Кристина страниците пазят тайните на техния дом, а накрая изтляват в огъня. Хенрик намира сили в зенита на живота си да запази достойнството на своята любима жена и да не нахлуе с взлом в нейния чуплив личен свят.
==
“Най-голямата тайна и подарък на живота е, когато две “еднородни” души се срещнат. Това е толкова рядко, сякаш природата възпрепятства със сила и хитрост подобна хармония - може би защото за сътворяването на света, за обновяването на живота има нужда от напрежението, което се заражда от вечно търсещите се, с противоположни намерения и ритъм хора. Променлив ток, знаеш… Където и да погледнеш - тази смяна на позитивна и негативна енергия.”
==
И Нини - старицата, която е неотлъчно до Хенрик през целия му живот от първата глътка въздух, и ще остане с безусловната си любов до него до последното издишване. Вероятно такава е и самата обич, както казва Хенрик - тя просто е тук, неизискваща и неочакваща, неосъждаща и неназидаваща.
==
“Човек остарява бавно: първо остарява желанието му спрямо живота и спрямо хората, знаеш, постепенно всичко става реално, проумяваш смисъла му, всичко се повтаря така заплашително и скучно. И това е старост. Когато вече знаеш, че чашата не е нищо друго, освен чаша, че човекът, горкият, не е нещо друго освен простосмъртен, каквото и да прави… После тялото остарява; не изведнъж, не, отначало остаряват очите ти, или краката ти, или стомахът, сърцето. Така остарява човек, на части.
==
После изведнъж започва да остарява душата ти: защото тялото напразно е отпаднало и рушащо се, душата още жадува и си спомня, търси и се радва, копнее за радост. И когато премине тази жажда за радост, не остава друго, освен спомените или суетата; и тогава наистина остаряваш, фатално и окончателно.”
