“…откривайки за себе си Газданов, изпитах рядкото чувство за състояло се откровение. Газданов е значително по-фин и вълнуващ писател от Набоков”, споделя руският писател Виктор Ерофеев, като с тези думи напълно изразява изпитаното от мен, след като буквално за няколко дни погълнах един след друг трите издадени у нас романа на руския писател от осетински произход – един от най-ярките представители на руската литературна диаспора в Париж от първата половина на XX век.
==
Неудобството, че откривам Гайто Газданов едва сега донякъде се обяснява и извинява от факта, че той по принцип е - при това абсолютно незаслужено - малко познат не само у нас, но и в чужбина, и в самата Русия. С трите му издадени на български (изд. “Аквариус”) романа - “Вечер у Клер”, “Призракът на Александър Волф” и “Пътища в нощта” - се сдобих на последния панаир на книгата и реших да напиша една обща статия, тъй като в огромна степен прочитът им представляваше органично и постъпателно, почти непрекъснато действие.
==
Прозата на Гайто Газданов в голямата си част е без- или поне малосюжетна, а елементът на автобиографичност е значителен. Неговите разказвачи от първо лице, дори в редките случаи, когато са назовани с име, като че са един и същ човек - те споделят общо минало, произлизат от една и съща социална и интелектуална среда, животът им е маркиран от еднакви събития - като например неизменното участие в Гражданската война и напускането на Русия с параход, престоят в Истанбул и други балкански страни (сред които в биографията на самия Газаданов е и Шумен, където той учи две години в руска гимназия, преди да продължи на Запад). У читателя се натрапва усещането, че не друг, а един човек, самият писател, говори в тези романи, както е в особено автобиографичните “Вечер у Клер” и “Пътища в нощта”.
==
Докато единият разказва за детството в Русия, както и участието в Гражданската война до принудителното напускане на родината - и бих го сравнила с комбинация от “Speak, Memory/Други брегове” на Набоков и “Доктор Живаго” на Пастернак, то вторият отразява периода в Париж, когато, също като протагониста си, Газданов е принуден да работи всякакъв нископлатен труд, вкл. и нощен шофьор на такси.
==
**Паралелите, които се правят за Газдановата проза, обикновено са с Пруст, Набоков, Бунин, Достоевски и др. **
==
Всъщност заедно с Набоков двамата принадлежат към младото поколение на руските писатели в емиграция и в този смисъл са в пряка конкуренция, като интересното е, че макар и пестеливо, се изказват ласкаво един за друг.
==
Опирайки се на класическата руска традиция, Газданов търси и открива свой собствен литературен път, свой авангард, своя поетика. Забележителна е способността му да фиксира психологическите състояния на героите си и да изгражда релефна карта на душевната чувствителност, а неговите често дълги, протяжни, витиевати изречения с много подчинени и вмъкнати фрази и тежнение към абстрактните понятия създават специфичен ритъм и биха могли да затруднят забързания съвременен читател, но пък доставят неизмеримо удоволствие. Газданов не е злободневен и политически, негов фокус са вътрешния живот и проявленията му.
==
**“Вечер у Клер” е първият роман на Гайто Газданов, написан през 1929 г. **
==
Въпреки заглавието, което създава очакването за любовно четиво, тази нишка - с французойката Клер, която героят среща още в Русия и към която питае несподелени чувства десет години преди отново да я срещне в Париж и най-после да утоли копнежа си по нея - е само рамка (с името на Клер буквално се отваря и затваря този роман). Преживяното през въпросната нощ задвижва съзнанието на героя за цял един свят от спомени. В този плик с името на Клер, се случва авторефлексията, медитативният и носталгичен монолог, припомнянето на всички онези събития и хора от времето в Русия, оставили отпечатък в живота на героя.
==
Тук е безгрижното и щастливо детство, сърдечният баща и неговата преждевременна смърт, фината, сдържана, но любяща майка, смъртта на сестрите, скучният живот в кадетския корпус, срещата с Клер, постъпването едва 16-годишен при белогвардейците, участието в Гражданската война на борда на брониран влак, срещата с десетки типажи, учители, роднини, събратя по бой и др.
==
Героят–автор се присъединява към “белите” със съзнанието, че няма да спечелят – както го уверява чичо му, един от особено ярките герои в романа, оставил пророчески и цинично проницателни думи за хода на историята и това на коя страна са сега силата и „правото“ (на селяните, чийто ред, както при биологичните видове, е да живеят). Героят, също като самия Гайто, отива на отворените фронтове,
==
**„за да види какво е война“, воден повече от стремежа си към новото и неизвестното, **
==
отколкото от убеждение. Той дори обръща внимание на историческата случайност, признавайки, че вероятно би се присъединил и към червените, ако е бил на тяхна територия. Погледът към Гражданската война в романа е по-скоро камерен и статичен, отколкото мащабен и на разгърнати военни действия. Авторът търси психологическите измерения на войната, обрисува човешките типове и характери, които изпълват редиците на белогвардейците. Те съвсем не са идеализирани и са далеч от митовете за нравствено превъзходство и благородство, а са разнолики и представени с безпощадна искреност. Войната в романа е декор, на който изпъква целият спектър от низкото до героичното – страхливци, негодници, лъжци, мошеници, смелчаци, благородници, – описани живо и плътно от Газданов.
==
Силни са описанията и на последните дни в Севастопол преди отплаването за чужбина и, както пророчески възкликва един от героите, “остава ни само да пътуваме и пътуваме”. Това несвършващо пътуване за “бившите хора” е не само из Европа в опит за установяване, но и непрекъснато назад, към спомена за родината и самите себе си. “Възпитанието ми не ме е научило на изкуството на самозабравата”, казва разказвачът.
==
**Най-зрелият роман на Газданов – „Пътища в нощта“, като че ли продължава историята – **
==
там, където героят (макар и условно друг) вече живее в Париж и след серия от тежкa работa – хамалин, общ работник във фабрика, мияч на локомотиви и т.н., вече е шофьор на такси из нощен Париж, „гигантската лаборатория, където се извършват експерименти с формите на човешко съществуване“. Целият този – така различен и противопоставен на дневния – Париж с неговите проститутки и сутеньори, пияници и луди, пропаднали и клошари, имигранти, изгубили предишния си свят, и френски работници, буди у него и отвращение, и съжаление, и погнуса, и неохотно съпричастие. Но тази тъжна и горчива книга, от която струи поквара и обезверение, е същевременно нелишена от ирония и поводи за усмивка и не е непременно тежка и безпросветна. Газданов успява да напише тъмната поезия на човешкото падение, осветена от нощните улични лампи.
==
Разказвачът - интелигентен, начетен човек, с огрубяла отвън вътрешна доброта - макар и атеист, влиза несъзнателно и привидно неохотно в христова роля, според евангелското: “Дойдете при Мен всички отрудени и обременени и Аз ще ви успокоя”.
==
**Той се превръща в изповедник и спонтанен спътник на всички тези герои и клиенти, **
==
с които никой никога през живота им не е разговарял така - сам той трезвен, искрен до жестокост, отстранен и неподвластен на света им, на неговите слабости и съблазни. Сред тях са пропилият се философ с прякор Платон, умиращата бивша куртизанка Ралди, проститутките Сюзан и Алис, сънародникът му Федорченко, живял винаги без мисъл за абстрактното и полудял до смърт от непосилното бреме на екзистенциалните въпроси за смисъла на съществуването, нападнали го твърде късно и неумолимо в живота. Там са и случайните пътници, оставили в колата на протагониста дъх на алкохол и сексуална възбуда.
==
„Пътища в нощта“ е не само роман за човешките клоаки на френската столица, но и истинен документ за живота и падението на руската емиграция – живот, който далеч не съответства на нейното бивше положение, интелектуален багаж и нравствена и емоционална дълбочина.
==
**Може би най-силно сюжетен е „Призракът на Александър Волф“, който донякъде носи белезите на детективска мистерия. **
==
Впрочем освен че се носи от история на история, тук Газданов като че ли непрекъснато сменя и жанровете (мистерия, спортен репортаж, любовен психологически роман и т.н.), но това е така плавно и увлекателно, че нито за миг не можем да се откъснем.
==
В този роман любовта на героя към парижката имигрантка Елена Николаевна (любов, която изисква постоянно творческо усилие и предизвиква изострени до предел чувства с ледена чистота и безкористност на страстта) също е катализатор за спомени, но главната тема на романа остава тази за съдбата и смъртта. “Всяка любов е опит да забравиш съдбата си, наивна илюзия за кратко безсмъртие… Но и в нея не е трудно да се прозре бавната работа на смъртта”, пише Газданов.
==
В романа протагонистът, който вярва, че по време на Гражданската война е избегнал по чудо смъртта и е убил противника си, внезапно открива, че онзи не само е жив и живее в Англия, но е описал случилия се между тях съдбовен момент в разказ. Героят тръгва да го издирва, без да съзнава, че съдбата и на двамата е свързана и със самата Елена. Когато най-после се срещат, той открива, че откакто изстрелът му е пропуснал сърцето на Александър Волф, Волф е заживял живот на призрак.
==
**Александър Волф е пленителен и неустоим, но вярва, че е пропуснал срещата със смъртта си и цялото му съществуване е посветено на това. **
==
Той вярва, че носим постоянно в себе си своята смърт, пътуваме продължително към нея и към „прекъсването на ритъма“, а да живеем с отворени очи за това, значи да сме неизбежно нещастни и тъжни, подобно на пуснатите от затвора за два дни, които знаят, че ги чакат обратно и затова не могат да живеят като останалите.
==
Убийството, в началото ни още от Каин и Авел насам, има притегателна сила и носи могъществото да преодолееш съдбата и сляпата сила, да определиш сам момента на прекъсването (разсъждения, които напомнят на Ивановите у Достоевски). Смъртта и щастието са понятия от един и същи порядък, те имат общо с неподвижността.
==
„Последователността от събитията в живота на всеки човек е нещо феноменално”, убеден е Волф, според когото от всяко наше движение се ражда цял един свят и хиляди други възможности умират, а онова, което ни изглежда като чиста случайност, обикновено е неизбежно.
==
Душевното напрежение на любовта към Елена Николаевна стои между двамата герои, които се движат един към друг от двете страни на смъртта, а Гайто Газданов отново с проникновена философска дълбочина проследява психологическата кардиограма на героите си, създавайки красива и увлекателна проза.
==
В заключение бих казала, че лично за мен Гайто Газданов се нарежда сред световните класици на XX век. Силно препоръчвам прочита на която и да е от трите му великолепни книги, излезли у нас с изящните и богати преводи на Даря Хараланов и Жела Георгиева. Дори самите издания - леки и умалени - са сред най-удобните и приятните за четене, които съм държала в ръцете си, и физически, и визуално.
