“Странстващият албатрос” (изд. “Хермес”) е дебютната книга на Деметра Дулева и въпреки че историята в нея е измислена, тя звучи силно автобиографично. Казвам го не само в личен план, но и в смисъл на портрета, който авторката прави на родените през 70-те и 80-те, израснали в мътните времена на 90-те и много от тях принудени да изберат емиграцията в търсене на неясното си бъдеще. Едно цяло поколение, изгубено в преходността на редовете - политическа, социална, ценностна и морална.
==
Именно това се случва и с главната героиня Габриела в романа, разделен на три части по географски признак: първата в България до края на 90-те, а останалите - в мултикултурния Брюксел и вавилонския Париж от първото десетилетие на новия век. “Странстващият албатрос” е роман за жертвите и самотата в постигането на свобода и за цената да отлетиш от родината си, за да завоюваш собствено небе над иначе чужда територия. И въпреки че стеченията на обстоятелствата в живота на героинята донякъде са предвидими, генерични, видени в много други, вкл. литературни, примери, книгата успява да ни накара да съучастваме, в съпричастие и надежда.
==
Разбира се, символиката в заглавието е очевидна
==
Огромната птица е символ на с години реещата се свобода и тук имаме история за преноса и изнасянето на мечтите върху едни широки криле, които - както на птицата, която Габи вижда в Брюксел, - са зад решетки. Решетките на неизбежни спънки, чужди правила и бездушни обстоятелства. Деметра Дулева обаче се разделя с героинята си в момент на свободно възземане, излитане и задържане в полет в максимална близост до нейната вътрешната и в крайна сметка непредадена същност. Мечтите, дори онези, които не можем да формулираме, имат своя инкубационен период.
==
Приятелката на главната героиня - Нора, е от “другия тип” емигранти, и силната връзка между двете в България се прокъсва на чужда територия. Нора е амбициозната, заземената, “реалистичната”, която трябва не просто да оцелее на всяка цена, но да успее в материален смисъл. Тя подчинява личните си желания на тази подредена цел, а нейният житейски цинизъм е необходимата маска. “Уроците”, които Нора дава на непораслата за живота, наивна, пълна с празни илюзии Габи (всичко това в кавички), за щастие не попадат на плодородна почва.
==
Разминаването в мечтите, в погледа върху живота и миналото и в идеята за успех, разделя приятелките, защото, както казва героинята, “поставени в извънредни обстоятелства, хората показват истинската си същност”. И докато Нора иска да се откъсне от всичко българско като срамно, утежняващо доказателство за вина, Габи мисли с обич за родителите, детството и най-вече първата си любов, оставени в родината. Именно тази любов е неизменното присъствие, което подкрепя и държи будна героинята в продължение на приключението й в търсене на отговор на въпроса “Коя съм аз и какво искам?”. Екзистенциален въпрос, който лесно можеш да забравиш, докато си зает да се справяш.
==
А България е родината, който “боли като отрязан крайник”
==
“Странстващият албатрос” носи духа на момичешки/женски дневник, на “записки”, както ги нарича самата героиня. Авторката има прибран и подреден начин на разказване, повествованието върви предимно хронологично, езикът е лишен от изявена художественост и е по-скоро прям и натурален, а на места жаргонен, уличен, ежедневен. Без усуквания и финтифлюшки, какъвто е и животът на Габи, и много познат на моето поколение.
==
Не ми допаднаха може би само леко дидактическите включвания и обобщения на тема “как точно беше при комунизма/90-те”. Може би те са замислени да образоват по-младите читатели какво е било времето, тъй като те нямат преки спомени (впрочем за тях би било навярно недостатъчно), но за останалите от нас това звучи като ненужно преговаряне на общ спомен, който сме чели много пъти. Все пак намирам, че броят на тези отклонения е малко или много овладян.
==
Ако трябва да сравня романа с нещо друго познато, може би това е с друг подобен “имигрантски” роман, който четох наскоро, - “Бал в Мулен Руж” на Радостина А. Ангелова (виж рецензия тук), и може би с Ирина Папанчева, която също пише точно от Брюксел. Самата Деметра Дулева живее в Париж, минала е и през Брюксел, и затова е предала много точно географски и атмосферно тези градове в книгата си.
==
Сред героите в романа има проститутки, гастарбайтери, бедни емигранти от най-низките социални слоеве, с различни религии и етноси, както и нормални местни чужденци, чиито образи са предадени донякъде предвидимо, но донякъде и с разчупване на предубежденията за тях. Междувременно захвърлени в един неочакван преход, младите българи с образование и културни наслоявания, ги пренасят и в чужбина на посвитите си криле, където се налага да ги крият или поне таят. Да, 90-те години видяха раждането на чалгата и ерцаз-културата, на мутрите и престъпно захранения бизнес, но това бе и онова незабравимо време на (рок) музика, свободни разговори за култура, изкуство и философия, на възбудени мечти за промяна и осъществяване.
==
“Всички носехме в себе си онази естествена съпротива срещу злото и без никой да ни е учил, му се съпротивлявахме кой както може. Някои не издържаха, останалите развихме такъв имунитет и така калихме духа си, че сега оцеляваме навсякъде. (…) Ние, бедните емигранти, сме видели достатъчно, за да се самозалъгваме.”
==
Оцеляването в онези години не беше за всички, но онзи, който го умее, го прави и в не по-малко трудната среда на “чужбината”. В този смисъл Дулева развенчава мита, че чужбина е само рай за току-що излезлите от социализма, и ни внушава, че да оцелееш е предизвикателство на всяко място. А да се чувстваш чужденец е възможно както навън, така и в родината. Завършила музикалната консерватория, на Габи й се налага да работи съвсем друго, и все пак в това пътуване тя среща и неочаквана подкрепа, приятелства и шансове от съдбата. В крайна сметка, както заключава романът, “животът функционира в прости схеми” - въпреки трудността му.
