Варужан Восганян е написал източноевропейския роман par excellance, чиято поява е способна да отсрами липсата на достатъчно подобни текстове дори у нас. Този изключително румънски, от една страна, текст същевременно надскача националните граници, за да направи съпричастни няколко поколения от региона чрез сходните им спомени и преживявания за следвоенните години, комунизма и прехода към демокрация. Ето защо по своя общочовешки мащаб „Децата на войната“ (изд. „Парадокс“ в прекрасния превод на Ванина Божикова) би могъл да се отнася до всяка една източноевропейска и бивша комунистическа страна.
==
Да, у нас повече или по-малко успешни подобни усилия са правени от Владимир Зарев (с трилогията и някои от другите му романи), от Теодора Димова (с последния й роман “Поразените”), от Ангел Игов (с “Кротките”), Стефан Коспартов (с “Когато капеха кестените”), Илия Троянов и др. Впечатляващ обаче е хоризонтът на “Децата на войната”, вместил всички споменати горе времена, за да извлече философски, почти метафизични истини за тях, както и да обрисува цели процеси и дискусии, актуални и днес в собственото ни общество, използвайки една непопулярна гледна точка - на “победените” всеки по реда си окупатори и насилници.
==
Трудно е да ги изброим, защото “Децата на войната” е амбициозен роман за твърде много неща. За механизмите на паметта, като единствената власт, която притежаваме над спомените си, и на забравата, която понякога е най-здравословният акт. За вината и прошката, след която грешката има шанс да спре да се повтаря. За устройството на властта и същността на униформата, която я пази. За огледалата, в които се търсим. За дълга като възможно отрицание на свободата. За производството на герои и отнемането на героизма. За омразата и насилието като двигател на обществените процеси. За кръвта, която е вътрешна спойка на принадлежност, но и знак за рана и престъпление. За остаряването като време да се приближиш към неприкритата истина. За “разчекнатите” поколения - между война и комунизъм, между комунизъм и демокрация. За смъртта.
==
“Войните оставят децата без бащи, но белязани от кръвта им”
==
Протагонистът на Восганян е генералът от запаса и бивш милиционер Матей, през чиято гледна точка се води по-голямата част от повествованието. Той е “дете на войната”, “немчуга”, един от многото, заченати в Европа от местни майки и от бащи от германската окупационна армия по време на нейното преминаване през различните територии и държави (през голяма част от войната Румъния всъщност е съюзник на нацистка Германия).
==
Тези деца носят белезите на кръвта по лицата си. Кръв, завещана им от бащи във все още крехка младежка възраст, които така са забравяли човешкия си страх от смъртта. Вражеска кръв, заради която силните на деня комунисти ще им търсят сметка и ще ги принуждават да избират. След един арест и побой в полицията, Матей прави своя избор, оправдан според него от безмерната му омраза и желание за отмъщение към неговия незнаен баща. Матей става част от властовия инструмент на новата комунистическа власт.
==
Едно заблудено писмо в наши дни, част от поредица писма, които незнайният баща на героя му изпраща без обратен адрес на всеки десет години, разкрива, че Матей има и брат. Благодарение на приятелите си в полицията, той започва да го издирва, предприемайки така пътуване и към себе си. Междувременно Матей започва да пише закъснелите си отговори до бащата, които така и никога няма да бъдат изпратени. Тези разкази за живота му, съчетани със съвременния сюжет, в който съпругата му бавно губи паметта си, отношенията с дъщеря му се пречупват, а заедно с колегите си той най-после прекрачва границите на дълга, формират голяма част от този сложен и многопластов роман.
==
Мотивът за отцеомразата и отцеубийството е основен в цялата книга
==
Липсващият баща, за когото нищо не се знае, е тъкмо заради това непобедимо, обсебващо и непогрешимо присъствие, чиято единствена грешка е детето - остаряващия Матей. Омразата към него е сляпа, дълбочинна, инстинктивна и търси отмъщение. Матей не иска да намери баща си, а вместо това непрестанно го подлага мислено на едно Едипово по своя смисъл убийство, бранейки така своя и на майка му интимен свят. Тази близост е чистата ядка на личността му. Както пише авторът през думите на другия си важен герой, разказът е за “синове, които оплакват майките си”, за Stabat filius вместо Stabat mater, или нещо като обърнато християнство, защото те са деца на своите майки, а техен баща е войната. Впрочем “бащата” в романа винаги попада в ролята на врага (който в крайна сметка трябва да капитулира) - и войникът от нацистката армия, и самият Матей, превърнал се в лишен от всякакви сентименти секурист.
==
“Няма по-често използвано и по-измамно оправдание за егоизма от любовта”
==
Любовта като че ли липсва в този роман - страхът и любовта няма как да вървят заедно, пише авторът. И разсъждава още, че любовта е жестокостта да вземаш за себе си, а омразата жестокостта да отблъскваш, като единственото, което ги отличава, е тъгата - човек, който мрази, никога не е тъжен. Матей преживява първата си любов през омразата, втората - през отговорността, и само в последното му увлечение, по безумно по-младо момиче, е поддаването на неговата граница (както е по-късно и участието му в протеста на полицаите). Въпросното момиче му се привижда и в образа на несъстоялата се първа любов, затваряйки така кръга й, и на мамещата и лекомислена младост, която никога не е живяла във време на униформи.
==
В тази връзка “Децата на войната” е и разказ за старостта и за сблъсъка между поколенията. Восганян обаче го прави по оста про и анти-комунизъм, най-вече посредством образа на своя новооткрит брат Еуджен и на своя зет Тину, и двамата борци срещу режима, влизали в ареста заради убежденията си - единия преди, а другия по време на студентските протести през Революцията от началото на 90-те. За Тину униформата винаги е била заплаха, той мечтае за свят, в който хората са обединени от обичта си към, а не от страха си от едни и същи неща.
==
**Чия истина обаче е по-истинска? **
==
Восганян отправя поредно предизвикателство към съвестта и осъдителността, като предлага нееднозначен поглед към конюнктурата на всяко едно време. “Разликата между демокрацията и диктатурата, е, че при диктатурата мислиш и не говориш, докато при демокрацията говориш, а не мислиш”, пише той и чертае откровен портрет на малко или много проваления преход, на днешните механизми на принуда и сплашване, подслушване и държане на къса каишка, на полицаите, които трябва да бранят държавата, но са принудени да протестират срещу нея, на измамите и финансовото обогатяване, на разтуреното производство, на днешното политическо задкулисие. Напразни ли са били отнесените бухалки, съпротивата и преди, и днес? Не е ли сходна технологията на подчинението и сега, и по времето на тоталитаризма, което Восганян обрисува с преследването му на политически бегълци, колективизацията, похода срещу мисълта, книгите и вярата. Въпрос, който не можем до болка да не разпознаем и в България!
==
**Униформата срещу свободния от нея човек **
==
“Дисциплината сама по себе си може да бъде начин на живот, но не може да придаде смисъл на ничий живот”, пише Восганян. Матей винаги е бил на нейна страна - страната на силата, на чукащия заплашително на вратата, на охраняваните граници. Докато е търсел да извади наяве страха на отсрещния противник, той не го е опознавал, а го е отчуждавал - подобно пациент, който не е длъжен да го обича, докато изпълнява дълга си към него. Но омразата към бащата, която като рак метастазира във всичко около него, предполага всъщност плен и несвобода, и на практика го “затваря” в униформата. Тя му дава сигурността, силата и правото, но му отнема свободата и справедливостта.
==
Една от най-споменаваните думи в книгата е именно “униформата”, като метонимия на властта, на облечената в закон сила, пред която честният човек често се чувства съкрушен. “Униформата беше онази част от него, лишена от пукнатини”, пише Восганян. Униформите пазят, но не освобождават. А отмъщението на облечения в униформа е безгранично, тъй като неограничено са му предоставени всички средства. “Избрах униформата, за да мога да си отмъстя според правилата, за да мога да създам канон на отмъщението”, признава Матей, който наказва бягащите към чужбина, защото са с гръб към него и с лица, пълни с надежда към света на баща му. Матей е от оцелелите в един жесток свят, защото спазва границите и наказва онези, които ги прекрачват. Възможно ли е да си едновременно и чудовище, и дисциплиниран?
==
Униформата върши всичко вместо Матей, тя е попила в мислите му, мисли вместо него и ако той я свали, тя би продължила да прави същото и сама, защото не униформите кървят, а телата, затворени в тях. Униформата е безлична същност, която сама облича и сменя човеците. Дори жените в живота на Матей са виждали първо и предимно нея: дали за да му се възхитят, да го презрат или да се страхуват от него. Оттеглен, резервиран, с хладен разум, Матей никога не си е позволявал да запита “Защо/” - въпроса, който отличава човека от животното, но защото е смятал въпросите за израз на безпомощност.
==
**Неговият новооткрит брат Еуджен, също такова “дете на войната”, **
==
споделя ненавистта към бащата, но при него тя е абсолютна омраза и към комунизма и властта. Бунтар цял живот, той е като обърнато огледално отражение на Матей, с когото споделят рядък синдром, наследен генетично по бащина линия. Разказите, които Еуджен пише и които съставляват останалата част от книгата, реконструират моменти от Втората световна война от гледната точка на германските войници, които той заварва в мъчителното очакване на неизбежната смърт, в разтегления момент на сцени, които напомнят дългите кадри на Тарковски. Чрез тези разкази Восганян постига впечатляваща визуална дълбочина в предаване на метафизичната същност на войната, като същевременно можем почти да я подушим, да я докоснем, да усетим студа и ужаса й.
==
В заключение да спомена и езика на Варужан Восганян - красив, смислен, зрял, пълен с дълбоки философско-поетични образи и символи. Неговите сценични описания на мигове и психологически състояния са затрогващи, а философските му разсъждения - проницателни и пространни. Текстът на книгата си кореспондира с Фауст и Достоевски, многократно споменавани вътре. Самият автор постига дълбоко проникновение за това как работят механизмите на базови човешки инстинкти, емоции и вътрешни двигатели: забравата, страха, отмъщението, прошката, паметта. Ето защо много силно препоръчвам този важен европейски роман за близкото и не толкова близко минало, който определено би трябвало да се изучава и в училище.
