“Някой си господин Пекелни” (изд. Аквариус, превод Галина Меламед) е роман, който задава фундаменталните въпроси за смисъла на литературата, природата на художествените първообрази и територията, която делят паметта и въображението.
==
Как да различим кое е литература и кое не? С този почти невъзможен за отговор въпрос се нагърбва младият френски автор Франсоа-Анри Дeзерабл, когато тръгва по следите на един бегъл герой с набързо и непълно очертан образ - “някой си господин Пекелни” от великолепния и (в контекста на тази книга) _предполагаемо _автобиографичен роман на Ромен Гари “Обещанието на зората”. В него, освен за всичко останало, Гари разказва и за няколкото детски години, прекарани във Вилно, където негов съсед е споменатия едва на страница-две г-н Пекелни.
==
Този скромен и невзрачен “тъжен мишок” с поръждавяла от тютюна брадица, който - разбираме - се отправя като дим към небето по времето на Втората световна война, е единственият, повярвал на свръхгрижовната майка на малкия Роман Кацев (истинското име на Гари) - че един ден момчето ще стане велика личност. В пристъп на доверие към възможното, защото човек никога не знае, г-н Пекелни отправя своята насъщна молба към малкия: когато започне да се среща с големи личности и важни хора, да споменава пред тях, че “на улица “Голяма Погулянка” 16 във Вилно живееше някой си господин Пекелни…”
==
Смисълът тази молба да бъде изпълнена (самият Гари твърди в книгата си, че винаги е споменавал Пекелни в срещите си като дипломат и известен писател) Дезерабл дава най-ясно в предпоследния абзац на книгата. Той идва да оправдае “безполезността” на литературата, която е способна поне на едно: името на един дребен, незабележим за огромния ход на времето, анонимен в нацистките пещи човечец да може да бъде извикано и спасено от забравата. В този смисъл литературата носи силата на нищо по-малко от възкресение. Дори когато то е символично, тъй като истински или не, г-н Пекелни е един от хилядите действително загинали литовски евреи, които в книгата си Дезерабл се опитва да реабилитира и индивидуализира от анонимността на злокобната масова гибел.
==
Твърдейки, че сюжетът сам избира писателя си, авторът разказва как случайността го хвърля по следите на Пекелни, след като той попада в днешен Вилнюс на адреса, споменат от Гари в “Обещанието на зората”. Впрочем в един момент от книгата се оказва, че дворът, в който се е озовал Дезерабл, не е същия, в който е живял Гари, но емоцията и вълнението от откритието вече са преживени. Защото въображението и паметта често действат заедно, за да възстановят цяла сграда по оцелял фриз.
==
Дизерабл създава многопластов паралелен роман с нон-фикционална атмосфера. Той е като прибиращ се в себе си телескоп, насочен към живота на самия Дезерабл (деликатен и самоироничен разказ за това как е избрал писателството), към живота на Ромен Гари и живота на някой си господин Пекелни, чието съществуване _наистина _той се заема да установи.
==
Дезерабл пише с много лекота и ирония, но той е и кокетлив и суетен, и докато прави паралел между своя живот и този на Гари, определено флиртува с читателя. Така, както съзнателно или не го е правил Гари, Дезерабл също оставя упътващи камъчета за себе си по пътя (адреси, данни, имена) - в случай, че някой бъдещ писател тръгне на свой ред по следите им.
==
Паралелната, отразяваща се в себе си структура дава плътност и гъвкавост на романа и държи вниманието и любопитството, докато той се движи по ръба на крехкото равновесие между действителното и фиктивното. Няма да разкривам какво открива в крайна сметка Дезерабл - и открива ли изобщо нещо - но със сигурност едно е ясно: литературата не е територия на сигурност, а на възможност. Или предположение.
==
Литературната реконструкция, с която се заема Дезерабл в името на един “тъжен мишок”, е оцветена във филтъра сепия, за който авторът говори. Нещо като творчески филтър към реалността, обяснява той, синдром, който покорява сетивата и ни кара да виждаме въобразено или минало съдържание в реалното настояще. Със степен на точност, която никога няма да узнаем, Дезерабл проектира живота на г-н Пекелни, неговата професия, навици, страхове и решения преди неизбежната смърт. Той го прави с умиление и любов към малкия човек, с много светла тъга и носталгия по възможното.
==
Авторът демонстрира и задълбочено познаване на руската и френската култура и литература, като прави множество литературни препратки, една от които, свързана с Гогол, го доближава най-много до възможната истина за г-н Пекелни. Дезерабл дава насмешлив и приземен поглед към множество писатели, литературни награди (които измерва в квадратни метри апартамент, които можеш да си купиш с премията) и изобщо начина, по който административно функционира литературният свят.
==
Самият Гари е известен с мистификацията, която извършва със себе си - той е едновременно и Ромен Гари и Емил Ажар (вторият му псевдоним, с който измамва литературния естаблишмънт да му даде два пъти наградата “Гонкур”). Кой е истинският - като че ли той самият е изгубен между литературните си алтер-его. И ако не можем да се доверим изцяло дори на един единствен факт, споделен в предполагаемата му биография, то какво е тогава съотношението между истинското и измисленото? Кое се е случило и кое не? Трябва ли да знаем всичко? Не е ли малкият Роман Кацев от “Обещанието на зората” бъдещия Гари, написан от собствената си майка?
==
Дезерабл си позволява сам да конструира един възможен Гари, следвайки принципа на литературната достоверност, изискванията й за вътрешна последователност и логичност. И същевременно отправя предизвикателство към “колегата си”, хваща го в лъжа по отношение на редица “неопровержими факти”, разказани от самия Ромен Гари - например за прословутия му баща. Остава вероятността Гари от “Обещанието на зората” и разказите за себе си да е достатъчно близък до прототипа си. В едно интервю той възкликва: “Истината? Каква истина? Истината е, че може би аз не съществувам.” “Какво е лъжата освен субективна трактовка на истината”, пита се и Дезерабл.
==
Само литература ли е г-н Пекелни? Изобщо има ли _само _литература и _само _действителност? Дезерабл напомня как и до днес литературни герои битуват в паметта ни като истински (например балкона на Ромео и Жулиета във Верона). Надявам се тази книга да ви доближи до възможен отговор. И въпреки че не е нужно да сте чели “Обещанието на зората” (силно го препоръчвам, както и всичко от Гари), за да схванете посланията й, все пак ми се струва, че за почитателите и познавачите на Ромен Гари тя ще донесе много по-наситено удоволствие.
