"Нормални хора" на Сали Руни – роман за насилието и любовта по марксистки

Ако обичаш някого, пусни го, ако и той те обича, ще се върне при теб – за тази лексиконна мъдрост се сетих, докато четох „Нормални хора“. Тя като че ли синтезира едно от основните послания в отличения с престижната награда Costa роман от младата ирландска писателка Сали Руни, по който ще бъде сниман и сериал. Преводът на български е на Боряна Джанабетска, а издателството е „Еднорог“.

==

Въпреки че книгата се води young adult литература, тя надскача ограниченията на жанра си, както и подозренията за стандартно романтично четиво. Подходяща е за много по-широк кръг от читатели, а не единствено за снапчат поколението на милиенълите, за които – както побърза да я определи критиката – Сали Руни се явява нещо като новия Селинджър. Пък и несигурността и неувереността, лутането в търсене на себе си и другия, съзряването до поемане на отговорност за чувствата, са контекст, който се възражда отново и отново за всяко следващо поколение.

==

„Нормални хора“ е и по-всеобхватен в темите си, отколкото предполага изчистеният, почти с привкус на сценарий сюжет, който проследява сложните и противоречиви взаимоотношения между главните герои Мариан и Конъл по време на гимназията и в колежа и който представлява малко или много поредица от техни взаимодействия чрез езика (в безкрайните им разговори и преписки) и сексуалността (в особената физическа химия между двамата).

==

Освен от споменатото в началото “наричане”, особената динамика на притегляне и отблъскване между двамата в различен социално-обществен контекст и променливата близост, които Руни така детайлно и психологически описва, са прекрасно изразени и от разгърнатата метафора, която самата авторка предлага в романа: че героите й са като растения, които споделят обща почва и се вият едно около друго, ту отдалечавайки стъблата си, за да си направят място, ту преплитайки се отново.

==

**Мариан и Конъл почти ни ядосват. **

==

Те са като че ли неспособни да проумеят онова, което е видно за всеки романтично настроен читател – че си принадлежат, че тяхната връзка е връзката par excellence, дълбока и интимна, болезнено сладостна, редуцираща до невъзможни и обречени опитите им за нормални взаимоотношения с други партньори. След като в гимназията двамата пазят отношенията си в строга секретност, по-късно те ту са „неофициално“ заедно, ту са само приятели, но така или иначе споделят едно вечно присъствие дори и в отсъствията си, а връзката им е колкото въпреки, толкова и защото. В този смисъл е почти садистично очакването, което Руни създава у читателя за развръзка, за окончателност, за вземане на някакво крайно валидно и удовлетворяващо решение.

==

По време на историята героите отново и отново се оказват в същите нелепи ситуации, упорито повтаряйки грешки и неразбирания, които ги разделят (преди отново да се съберат заедно). Но и явно невидимо съзряват до готовността да се разделят – този път не „от само себе си“, а контролирано, съзнателно, осмислено и затова може би най-после зряло. Раздяла, която по смисъла на онзи парадокс, може да им донесе и осмисленото завръщане – въпреки че е трудно да си представим героите в контекста на уседналост и заедност, която не е епизодична, открадната, и точно поради това – изключителна.

==

Във всеки случай Сали Руни ни оставя с Мариан и Конъл в отворен момент, в който чувстваме подготвеността им да приемат отговорност за бъдещето, в което за първи път има хоризонт за надежда. Той идва от промяната и в двамата, която дава заявка за дълготрайност – независимо какво ще се случи. Мариан например най-сетне постига за себе си усещането, че може и заслужава да бъде обичана. И двамата са постигнали онова усещане на любовта в свободата – или по-точно, според гледната точка на Руни – в свободата да зависиш, в свободната зависимост.

==

Освен за сложната моторика на тази особена връзка, книгата говори и по редица други теми: насилието, класовата принадлежност, социалния контекст, финансовата (не)зависимост, обществените норми, проблемите на личността в нашия 21 век с неговите психични диагнози като поддържани от медикаменти депресии, тревожност, паник атаки, социална фобия.

==

**Всъщност може би ще изненадам мнозина читатели, **

==

но едно от първите неща, които си помислих за този роман, е че той е именно роман за насилието, в най-различните му форми. Нима не е форма на насилие пресата на нормалността върху отделния индивид, която Руни извежда още в заглавието, а то – освен буквално, – може да звучи и зловещо иронично (такива ли сме всъщност всички?). Мариан и Конъл са самородни – особени, чувствителни, интелигентни, различни _– тийнейджъри, и при тази постановка изискванията на нормалността до калъпа на социална приемливост звучат особено притискащи. Нормалността е жертвеникът, на който в един или друг момент героите на Руни се принасят, състоянието, което търсят посредством останалите си връзки с уж „нормални хора“. В един от решаващите за сюжета мигове Конъл кани именно такова “нормално” момиче вместо Мариан на бала за завършването им – за да не се изложи с нея, както си мисли тя. Да не говорим, че самата Мариан изпитва жал към Конъл, че трябва да живее с факта, че е спал с _такава като нея.

==

**В тази връзка да спомена, че романът използва позната в литературата формула **

==

за любов между двама души с различен класов произход, но както посочват някои литературни критици (например Анализа Куин в ревюто си в The Atlantic, която изглежда е изпреварила сходните ми разсъжденията за романа), Руни, която се заявява като марксист в редица интервюта, премисля тази формула през политико-икономическото, и по-точно през марксическия постулат „От всекиго според възможностите, всекиму според потребностите“. За разлика от обикновения повествователен случай, Мариан и Конъл сменят позициите си, давайки си поред онова, от което изпитват необходимост и запълвайки нуждите си към дадения момент. Докато в училище Мариан е богатата, но странната, смотаната и подиграваната, а Конъл е бедният, но добре изглеждащият и популярният (т.е. стойността му е по-висока), то в колежа това се обръща, като ексцентричността и привилегиите на Мариан се превръщат в неин капитал, а Конъл губи блясъка си, изпитва трудности да общува и да се сприятелява. С изключение на онзи момент, отключил недоразуменията между тях, двамата герои обаче щедро отдават един на друг стойност, подкрепа, социални и дори материални облаги (например Мариан дава на Конъл пари, когато го обират).

==

Но да се върнем на темата за властта и насилието, след като говорихме, че най-малкото усилието да бъдеш приет (както е особено при Конъл, докато Мариан играе безразличната към това) изисква мазохистични себеоткази, самоограничения, вътрешни компромиси. Цялото това разминаване между порив и действие, което налага съобразяването със социално-обществената среда. Насилие е дори усилието да продължаваш да живееш въпреки импулса за самоубийство, който се появява в различни моменти у Мариан и Конъл. Насилие е самобичуването на Мариан, която дълбоко в себе си смята, че е лоша, покварена, сбъркана, а всички усилия за правилност само прикриват порочността й.

==

**Но насилието в тази книга е и съвсем буквално – **

==

Мариан е страдала физически от него от баща си, а сега и от брат си, игнорирана е от майка си, тормозена е в училище. Обяснимо е тогава, че както става при Стокхолмския синдром, тя самата търси подобна динамика на отношенията във връзките си, поставя се в ролята на подчинена, на мазохист в сексуалното общение с гаджетата си и донякъде се наслаждава на изолацията си в училище и на погнусата към нея. Самият Конъл я спасява на няколко пъти от насилие – от брат й, от гаджето й, в бар. Но е потресен да осъзнае, че самият той би могъл просто ей така да я удари, а тя само ще седи насреща му и ще го остави да й го причини. Кулминацията идва когато в разгара на сексуална сцена, Мариан моли Конъл да я удари, а той й отказва (точно както в онзи виц за мазохиста и садиста) . Неговият отказ е обяснен с настояването му нещата между тях да бъдат нормални, а сцената бележи пореден разрив между двамата, в който тя разсъждава, че Конъл се приспособява към света, докато тя дегенерира в нещо изродено. Защото като че ли трябва да си причинят болка, за да изтръгнат чувство.

==

**Плътно обвързана с темата за насилието е и тази за властта. **

==

Конъл притежава неопровержима власт над Мариан още от началото – и двамата добре го съзнават. Тази власт му дава обаче и възможността да я прави щастлива. Руни пише за “неговата тирания, постигната без усилие над човек, който в очите на другите е толкова неуязвим”, или как “тя се чувства приятно притисната от тежестта на неговата власт над нея, от огромното си, граничещо с екстаз желание да му достави удоволствие”, подобно на “дресирано животно”.

==

Изобщо независимостта – един от истеричните слогани на това поколение и в частност на феминизма – тук е изцяло премислена. Можеш да правиш с мен каквото поискаш, казва Мариан. Тя и Конъл всъщност са взаимно зависими и Мариан дори разсъждава за това по същество отричане от индивидуализма като за нещо нормално, естествено, желано (може би отново по марксистки): “Колко странно бе да се чувства дотолкова цялостно контролирана от друг човек, и същевременно колко обичайно. Никой не може да бъде изцяло независим от другите, защо тогава да не се откажеш от тези опити, мислеше си тя, защо не започнеш да се стремиш към обратното, мислеше си тя, да зависиш за всяко нещо от хората, да им позволяваш да зависят от теб, защо не. Тя знае, че той я обича, и вече не си задава тези въпроси.” Така, парадоксално, разпределяйки нуждите и удовлетворяването им в контекста на зависимостта, в интимния обхват на тази връзка се постига някакво подобие на справедливост и равенство.

==

Говорейки за политико-икономически теории, да споменем само и за кръговрата на парите между задълженията и любовта. Майката на Конъл – Лорейн, работи в богатия дом на Мариан като чистачка и парите, които получава от семейството, се връщат през Конъл до самата Мариан, като жената в двойката. В света на капитализъм, в който живеят героите, “парите са материята, която придава реалност на живота”, пише Руни.

==

**Политическото също присъства в романа – **

==

не като обговорена тема, а просто като атмосфера (споменати са Газа, социални протести, положението във Франция и т.н.), но от друга страна, както посочва Куин, и като метафора за функционирането на връзката или на групи от хора като мини държава. Недоразуменията между героите напомнят за това как работи дипломацията на макрониво и колко важно е да се изразиш точно и навреме, за да бъдеш правилно разбран. Както когато Конъл губи квартирата си, но не успява да комуникира нуждата си да бъде приютен в апартамента на Мариан и двамата отново се разделят.

==

Интересен е и особеният (пролетарски?) поглед на Руни към литературата – четенето в голяма степен свързва героите. По повод на едно литературно четене Конъл разсъждава, че е „култура като класова проява, фетишизиране на литературата заради способността й да повежда образованите хора на фалшиви емоционални пътувания, за да могат те после да чувстват превъзходството си пред необразованите хора, за чиито емоционални пътувания им е било приятно да четат”. Руни разглежда книгата като символ на обществено положение, който се предлага на пазара, и в този вид не смята, че литературата може да е форма на съпротива срещу каквото и да било.

==

Малко и за стила на Сали Руни. „Нормални хора“ е определено меланхолична, но не (мело)драматична проза, спасена от клишетата на романтичния жанр – но не и от естествения, откровен романтизъм, изчистена от многословие и прекалена образност, но на места кондензираща до осезаеми поетични внушения. Руни постига разказваческия си талант в простото, унесено, хипнотично описание на действията на героите. Забележително е следването на жестовете им, дори на един поглед или обръщане, мълчание или дума, които постигат наратив, ненатрапчив в психологическата си сложност. Действието е организирано в линейно редуващи се епизоди, премесени с реминисценции, смяна на гледните точки и времената на разказване.

==

**Възможни забележки? Има такива. **

==

Възможно е някои да намерят прозата на Сали Руни за претенциозна – или пък все пак разчитаща на известни клишета. С изключение на двамата главни герои, второстепенните са далеч по-плоски и неразвити и оставаме с впечатлението за спектакъл от двама, където всичко останало е декори. Но както се отбелязва в едно от задълбочените английски ревюта на романа, връзката между Мариан и Конъл е предполагаемо толкова обсебваща, че всичко с сравнение с нея се отдръпва и бледнее. Липсва също така и всякаква предистория или обяснение за насилието в семейството на Мариан. Освен това, въпреки че романът намеква за непрестанните задълбочени разговори между двамата герои – лични, политически, културни, литературни – Руни избира да ни представи преди всичко един малък срез, който по-скоро пресъздава единствено лаконичната двусмисленост, несигурност и разминаване между двамата. Тя обаче определено има нюх за поколенческия начин на изразяване и е особено добра в създаването на сцени на болезнено или еротично напрежение между двамата. Някой споменават и за редакционни пропуски в езика на ниво фраза (на английски), омесването на гласовете на героите с авторовия, объркващата на места смяна на времената. Всичко това обаче са недостатъчни пропуски, които да осуетят качеството на четенето. А то бе поглъщащо в своята естественост и минорност, поне за мен.

==

Оставям ви с един цитат, с който отново се връщаме към двусмислието на заглавието: “Сега вече не злословят по адрес на Мариан, нито пък й се възхищават. Хората са я забравили. Тя вече е нормален човек.”