Шедьовър или провал - толкова крайни са мненията за този експериментален роман на Казуо Ишигуро при излизането му през 1995 г. Тази година издателство “Лабиринт” предлага “Неутешимите” и на българските читатели в чудесния превод на Владимир Молев и изящната корица на Албена Лимони. Моят прочит клони определено към първото мнение. Или нека го кажа с намигване и към двата лагера: ако тази книга е сложна, объркваща и дори досадна, както се оплакват някои читатели, то тя е най-хипнотичната и неустоима “скучна” книга, която съм чела.
==
“Неутешимите” е великолепна гавра. Нейнятрепетитивен ритъм, подобен на безкрайна музикална вариация по тема, така и не омръзва, колкото и усилия да изисква. Ишигуро манипулира публиката, заблуждавайки я, че нещата, които се случват, едва не излизат от неговия контрол, докато много добре държи юздите на въображението си. А докато ни се привижда, че странността на романа е самоцел на Ишигуро, в атмосферата и героите на тази книга може да открием не кой да е, а Кафка и Бекет, Гогол и Ешер.
==
Самият Ишигуро обяснява в свои интервюта, че в “Неутешимите” се е опитал да използва “граматиката на съня”, изследвайки нейната връзка с паметта.
==
Повествованието е изградено именно като сън, или по-скоро кошмар,
==
откъдето може би идва и неудобството при четене, усещането за клаустрофобия, несигурност и безпътица. Странностите в изграждането на сюжета, гледната точка, времето и пространството на действието съдействат за това усещане, така близко до усещането за сън, от който не можем да се измъкнем. Още повече, че това е сън протяжен, повтарящ се, изнурителен и буквално дълъг - книгата е близо 500 страници, които парадоксално те поглъщат и се четат неспирно.
==
Главният герой Райдър е известен пианист, който пристига в малък (изглежда германски) град, който отчаяно се нуждае от обществено и духовно възраждане, по някаква причина виждано през създаването и коронацията на нов творчески (музикален) авторитет, т.е. през естетическото. Райдър, който е аз-разказвачът, е натоварен още от началото с непосилни надежди, доверие и очаквания. На него се гледа като на кулминацията в една концертна вечер, на която трябва да бъде реабилитирано артистичното величие на града.
==
Може ли обаче пианистът адекватно да отговори на всичко това?
==
Защото то е много повече. Още от първия миг на пристигането му, всеки от второстепенните герои, с които Райдър се среща, го натоварва с неотклонима лична молба. Пианистът има няколко дни в града и плътна програма, с която изобщо не е наясно, но която явно непрекъснато се измества и осуетява от нови и нови прошения, ангажименти и задачи, които се трупат върху него от всички страни, отклонявайки го от пътя и целта му.
==
Точно както е в кошмарите, Ишигуро майсторски създава и поддържа неотслабващо напрежение в продължение на целия роман, докато буквално следваме героя му по петите. Всички познаваме това особено чувство насън - че няма да успеем да стигнем и да се справим, че времето и пространството се изплъзват изпод нас.
==
За да засили това бароково усещане, Ишигуро кара героите си да поддържат висок регистър на реч, изпълнена със сложни и витиевати изречения, повтарящи се свръхвъзпитани фрази и изнурителни гоголевски любезности, докато те редят цели страници в монолози за живота си пред горкия Райдър. Този стил на говорене е толкова усилен и приповдигнат, че чак клони към фарсовото - и доставя огромно читателско удоволствие.
==
Но колкото и Ишигуро да използва абсурдното и сатиричното, иронията и фарса (на места избухвах в гръмогласен смях, както рядко ми се е случвало напоследък),
==
**тъкънта на тези истории си остава трагична. Всички тези хора са “неутешими”, **
==
пречупени, увредени, изпаднали в невъзможност за директно общуване с най-близките си, етично предизивикани. От Райдър се очаква да им помогне, да им съдейства, да ги увери и утеши - нещо, в което той отново и отново се проваля, зает както от собствената си личност, така и проваляйки се в паметта си и безволево оставяйки се да бъде дърпан на друга страна, преди да може да откликне докрай на предишната.
==
По силата на “граматиката на съня” Райдър се оказва свързан с много от жителите на града, които разпознават в него ту бивш съученик, ту стар познат, ту… съпруг и баща. Подтикнат от тях, той самият като че ли смътно си припомня миналото и безропотно се оставя на припомнената му роля, без да противоречи. Паметта буквално се натрапва на отнесения и егоцентричен Райдър, той като че ли е бомбардиран от отсколките й, запратени към него от другите, които му говорят сякаш винаги е бил там (но същевременно на Вие, като на чужд) - за дадени обещания, стари нерешени проблеми и настоящи трудности в отношенията им. Понякога това не са точно спомени, а вариации на реалността, сюрреалистични промени в нея, които го отвеждат мистериозно до места в миналото (например в поляната пред концертната зала той внезапно намира старата почупена семейна кола, в която си е играл като малък, и влиза в нея).
==
Всъщност, както е в съня, и тук няма граница между тогава и сега, между там и тук, а някои дори съвсем справедливо предполагат, че може би малкото момче Борис и проваления диригент Бродски в романа са самият Райдър, негови алтер-егота, които съществуват едновременно с него, презъдавайки и детството, и бъдещата му провалена кариера.
==
**Отново както е в съня, времето и пространството са несигурни, **
==
като едно пътуване с асансьор може да продължи часове, а същевременно след като си пътувал час до някъде, да се окаже, че си на същото място и само една врата те дели от целта ти. Или пък героите разговарят пред Райдър, без да съзнават, че е точно до тях. Или в тесни улички той изведнъж вижда колеги от университета си в Англия, появяващи се от нищото. Или внезапно осъзнава, че стаята в хотела му е детската му стая. Интересно е и експерименталното разтягане на гледната точка: въпреки че разказва от първо лице, разказвачът Райдър изведнъж се пренася физически на друго място и в други съзнания, в спомените и възприятията на други герои, като вижда всичко без препятствия. Всичко това определено е новаторско и Ишигуро го прави майсторски.
==
Райдър е типичният субективен аз-разказвач в литературата, на когото в случая не може да се има никакво доверие. Постепенно той разкрива дефицити в паметта и личността си, морална несигурност, безотговорен и егоистичен характер, невъзможност да спази каквато и да била уговорка или обещание. Онова, което Райдър предпоставя, мисли и твърди за себе си, непрекъснато се опровергава. В моя прочит това може да се разглежда и като алюзия за онова, което се случва с
==
**един литературен персонаж, оставен в ръцете на писателя **
==
Един герой няма памет, освен онази предистория, която постепенно и откъслечно авторът разкрива и наслагва за него в продължение на повествованието. Няма представа къде ще се окаже в следващата сцена, прескачайки време-пространството. Няма идея с кого ще се срещне и как ще бъде накаран да постъпи. Той е пластилин в ръцете на твореца, на чиито прищевки не винаги е способен да се опълчи.
==
“Неутешимите” се занимава иронично и с темата за създаването и издигането на знаменитости, както и последвалото им проваляне, като го прави през модулирането на местните творци във въпросното градче и огромното значение, което се отдава на техния успех, представен като нарочен и леко фалшив обществен консенсус за него. Местната общественост е заварена в момент, в който признава, че досега издигнатият на пиедестал градски музикант е олицетворение на посредствеността, но отново стига до същото, след като се проваля да прозре истинския талант на сцената. Комични са миговете, в които са представени угодничеството, блюдолизството, поклоните пред чуждестранната знаменитост Райдър, на когото е възложена ролята да надзирава тези усилия.
==
**В заключение: Ишигуро е изградил един многопластов и ексцентричен роман, **
==
който покрива изобилие от теми, много от които дори не успях да засегна тук. “Неутешимите” може да се чете и като трагедия (и дори като комедия) от недоразумения. Във фокуса са неразбирането, грешките в комуникацията, дисонансите в личните, семейните, обществените и йерархичните отношения.
==
“Неутешимите” е и книга за безнадеждността, за безполезността на всичките ни действия и усилия, за това как съдбата ни запраща в неподозирани посоки, а понякога направо ни върти в омагьосан кръг. Впрочем Ишигуро ни оставя с Райдър, пътуващ в трамвай, който обикаля града в кръг. Той не бърза да слезе, още повече след като се оказва, че на него има и храна, а слънцето вече пече приятно. Една чудесна метафора именно за безплодното лутане в кръг и стигането до същите проблеми, които през цялото време градът и Райдър уж искат да решат, стигайки отново до кота нула, както и за силата на непосредствените изкушения, които ни предлагат временна утеха и ни отклоняват от важното и същественото, което така и не успяваме, подобно на Райдър, да достигнем и да решим.
